Решение № 358 от 28.06.2024, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 358 гр. К., 28.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20235510102152 по описа за 2023 година

Ищцата П. П. С. чрез процесуалния си представител сочи, че на *** г. сключила договор за потребителски кредит № *** със „Б." ООД. В договора било посочено, че искането за кредит щяло да бъде разгледано бързо, за което се дължи сума в размер на 484,90 лева или 37% от размера на главницата.

Сочи, че заплащането на допълнителната такса „бързо разглеждане“ било включено към погасителните вноски по договор за кредит № ***.

Счита, че клаузата по чл. 10 ал. 1, с която е договорено допълнително плащане към кредитора от Договора, е неравноправна, следователно и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като задължавала потребителя да заплати сума, в размер на 37% за услуга, която не била извършена. Също така счита, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП, тъй като фигурирала в Общите условия към договор за потребителски кредит, публикувани на интернет страницата на „Б.“ ЕООД.

Съгласно т. 7.3 от Общите условия, бързото разглеждане на искането за кредит означавало приключване на процедурата по разглеждане на искането и произнасянето по одобрението в рамките на два часа от момента на подаването на самото искане. От една страна, прегледът на необходимия набор от документи, подготвящи отпускането на потребителски кредит, не би трябвало и в общия случай да трае повече от два астрономически часа, което правело излишно начисляването на изрична такса за бързина, още повече, че небанковите институции за кредитиране били известни като фирми именно за бързи кредити. От друга страна, ако с този вид услуга се целяло приоритетното (уж) обслужване на кредитоискатели, то възниквал въпросът доколко логично изглеждало човек, изпаднал в очевидна нужда, доброволно 1 да се съгласи да увеличи дълга си с още 484,90 лева или 37% от сумата на заема си.

Твърди нищожност на клаузата на чл. 10 ал. 1 от Договора, където било именно задължението за заплащане на допълнителната такса, в общ размер на 484,90 лева.

Твърди, че тази клауза била нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Така договореното заплащане на суми и такси, водело до оскъпяване на кредита, за което не се предоставяла каквато и да била услуга, а се целяла допълнителна печалба.

С чл. 10 ал. 1 страните договорили такса бързо разглеждане, съгласно която ищцата следвало да заплати сумата в размер на 484,90 лева. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителския кредит, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Тоест уговорената в чл. 10 ал. 1 такса била в пряко противоречие на императивните разпоредби на ЗПК. Целта на таксите и комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК била да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит.

Освен това горепосоченото възнаграждение представлявало печалба на кредитора и с уговарянето му се заобикаляло императивното изискване, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент - 0.1%, плюс 10%, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можели да надхвърлят 50% от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни на основание чл.

19, ал. 5 ЗПК. Така заедно с договорената лихва и допълнителните възнаграждения в размер на 37 % всичко това обуславяло извода, че горепосоченото ограничение било превишено /в този смисъл и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/. Следователно клаузата на чл. 10 ал. 1 начисляваща допълнително възнаграждение за кредитора била нищожна - чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. /В този смисъл Решение № 264073 от 18.06.2021 г. по в. гр. д. № 7007 / 2020 г. на Възз. Ш-б. състав на Софийски градски съд/.

Смята, че посочената клауза от процесния договор била нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, като накърнявали и добрите нрави, респективно на основание чл.

146 от ЗЗП поради неравноправност.

С оглед на гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което:

Да провъзгласи нищожността на клаузата по чл. 10, ал. 1, предвиждаща заплащането на такса за бързо разглеждане в размер на 484,90 лева, от Договор за паричен заем № ***, сключен между ищцата и „Б.” ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ***, представлявано от управителите Б.К.Б. и С.И.Г., като нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с чл. 10, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

2

Претендира разноски в производството.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния представител на ответното дружество.

Заявява, че всички твърдения изложени от ищеца не отговаряли на обективната истина и били неоснователни.

В исковата молба се твърдяло, че клаузата на чл. 9, ал. 1 от договор № ***/*** г. била нищожна поради противоречие с добрите нрави. С тази клауза не се накърнявали добрите нрави. Тя не била в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение установени в обществото. Нямало и как да бъде обратното, тъй като дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими за да се гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите.

Принципите за доброволност при договарянето в рамките на установената от чл. 9 ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на договарящите при двустранните договори не били етични, а правни принципи, които били скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с тези принципи би могло да доведе до нищожност на договора поради противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

В практиката съществували решения, които аргументирано приемали изложената по-горе постановка (напр. Решение № 272 от 31.03.2009 г. по гр. д. № 1115/2008 г. на Апелативен съд - С., ГК, I състав) В решенията, които приемали, че нееквивалентността на престациите противоречи на добрите нрави, никъде не се откривало на кои добри нрави, на кои разбирания в обществото, на кои морално-етични правила подобна сделка противоречи. Просто лаконично се посочвало, че сделката била нищожна, като се обяснявали теоретичните конструкции за добрите нрави или пък се преценявала еквивалентността въз основа на критерии, които се определят за всеки конкретен случай.

Твърдяло се, че предлаганите от кредитора доброволни действия представлявали скрита възнаградителна лихва и по този начин се заобикалял закона. Твърдението било неоснователно.

Изискването на чл. 11, т.10 от ЗПК било да бъде наличен Годишния процент на разходите (ГПР), което било сторено в договора. Твърдението на жалбоподателя, че този процент не отговарял на истината и не бил изчислен съгласно методиката посочена в закона било неоснователно.

Съвсем неправилно се приемало, че заявените от жалбоподателя, в ролята му на страна по процесния договор за кредит допълнителни действия били част от ГПР. Те не се калкулирали в ГПР защото в допълнителните разпоредби на ЗПК много ясно и еднозначно била дадена дефиницията за общ разход по кредита: „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с 3 договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Следвало да се отбележи, че ищецът, като страна по договор за потребителски кредит сам пожелал допълнителните действия. Всяко действие, които кредиторът предоставил било по желание на потребителя.

Никога допълнителното действие не било задължителна предпоставка за отпускане на кредит от страна на „Б.” ООД, т. е. договорът за кредит можел да се сключи и без него. Пакетът от действия присъствал в Стандартния Европейски формуляр (СЕФ) като цена, т.е. не можело да се твърди, че ищецът не е разбрал за него. Присъствайки в преддоговорната информация и факта, че ищецът сам пожелал да го ползва отхвърляло и твърдението, че клаузата била уговорена индивидуално от кредитора и била неравноправна по смисъла на чл. 144, т. 9 от ЗЗП.

Предвид гореизложеното моли съда да отхвърлите като неоснователно твърдението на ищеца и да присъди юрисконсултско възнаграждение.

Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните, приема за установена следната фактическа обстановка :

Между страните по делото не е спорно, че на ***г. П. П. С. е сключила договор за кредит MAX *** с „Б.“ ООД, а това се установява и от представения по делото договор /лист 42 от делото/. Съгласно договора кредитодателят отпуска на ищцата кредит в размер на 1300 лева Договорът е сключен при следните условия размер на кредита 1 300 лева; погасителна вноска 141.44 лева, брой погасителни вноски 7 10; срок на кредита : 5 месеца; обща стойност на плащанията : 1 414.40 лева; годишен процент на разходите :

49.86%, годишен лихвен процент : 40.65 %.

Съгласно чл.10, ал.1 от договора при кандидатстването си за кредит кредитоискателя изрично е заявил желание за бързо разглеждане на искането му за кредит при условията на т.7.3 от раздел V от Общите условия.

Паричната сума за експресно обслужване на кредита е в размер на 484.90 лева и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита, заложен в настоящия договор

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи :

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, вр. чл.19 от ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

В това производство в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за заем между страните, както и твърденията си, че процесната разпоредба накърнява добрите нрави и противоречие на закон и заобикаля закона, а в доказателствена тежест на ответника е да установи 4 спазването на изискванията за валидност на клаузата.

Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона или заобикалянето му, към по-леките - липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от сочените от ищеца основания, разгледани в поредността според тежестта на порока, отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени останалите евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци.

Безспорно е между страните, че са били обвързани от облигационно правоотношение по силата на договор за кредит MAX *** от *** г., съгласно който „Б.“ ООД е предоставил на ищцата заем в размер на 1 300 лева.

Основателността на иска предполага наличие на сочените от ищцата основания за нищожност на конкретната клауза от договора за паричен заем, които следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване по делото. Сключеният между страните договор има правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.