Определение № 354 от 14.05.2024, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 354 гр. Сливен, 13.05.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Гергана Огн. Симеонова като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно частно гражданско дело № 20242200500208 по описа за 2024 година Производството е образувано по частна жалба против определение по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молба за изменение на постановено решение в частта за разноските и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК, вр. чл. 248 от ГПК.

Частният жалбоподател – адвокат

А. Д. като процесуален представител по пълномощие на ищеца в производството, заявява, че атакуваното определение е неправилно в частта, с която са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА под минималните размери на НМРАВ от 2004г., тъй като при съобразяването с постановките на решението на СЕС по дело С-438/22г. от 25.01.2024г. не следва да се извършват произволно, понеже ще се постигне обратен на целения с чл. 101 от ДФЕС ефект – свободна и лоялна конкуренция. С решението си СЕС е приел, че националният съд трябва да провери корелацията между нивото на хонорарите и качеството на оказаните адвокатски услуги. Не всяко решение на сдружение на предприятията непременно попада в обхвата на въведената с чл. 101 пар. 1 от ДФЕС забрана. Развива детайлни съображения в тази насока и представя тълкуването си на цитираното решение на СЕС Заявява, че в адвокатската професия адвокатът е длъжен да осигури толкова приходи, които да покрият всичките му разходи и да формира някаква печалба, която да му позволи да води достоен начин на живот. Такава можел да си осигури след като си покрие консумативните разходи за наем, ток, вода, телефон, хартия и т.н. ако в адвокатурата започнело да се присъждат по-ниски възнаграждения от тези в съдебната система, то в нея никога нямало да бъдат стимулирани да се включат качествени юристи, щели да адвокатстват посредствени такива и това ще доведе до загуба на доверие в съдебната система. Сочи, че минималните възнаграждения на адвоката 1 следва да се присъждат в така, че да не допускат адвокатите да бъдат демотивирани да предоставят безплатна адвокатска помощ на материално затруднените лица.

С оглед изложеното иска да се отмени атакуваното определение и да се измени постановеното по делото решение в частта за разноските като ответното дружество бъде осъдено да заплати на адвокат А. Д. възнаграждение по чл. 38 от ЗА в размер на 939, 37 лв. с ДДС.

В срока за отговор насрещната по частната жалба страна е подала писмен отговор, с който намира частната жалба за неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Заявява, че правилно, законосъобразно и в съответствие както със съдебната практика, така и с постановките на решението на СЕС от 25.01.2024г., първоинстанционният съд е определил и присъдил възнаграждение на адвоката, оказал безплатна помощ на ищеца, развива подробна аргументация, с която оборва релевираните с частната жалба отменителни доводи.

Моли да се потвърди обжалваното определение, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските касателно адвокатското възнаграждение.

Настоящият въззивен състав намира частната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 275 ал. 2 от ГПК, подадена в преклузивния едноседмичен срок от процесуално легитимиран субект имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първостепенен съд.

Разгледана по същество същата е частично основателна.

С решението, чието изменение в частта за разноските е поискал ответника по реда на чл. 248 от ГПК, съдът, с оглед уважаването на предявените установителен и осъдителен искове, е присъдил на ищеца направените деловодни разноски в размер на 455 лв., а по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА – на адвоката, осъществил безплатно процесуалното й представителство – възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС. Мотивирал се е с това, че не е длъжен да се съобразява с минималните размери по НМРАВ поради наличието на решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С438/22г., съобразил е ниската фактическа и правна сложност на спора, счита, че се дължи общо възнаграждение по двата иска, тъй като те почиват на един и същ правопораждащ факт, а дали страната е материално затруднена не е доказано на съда, решението за предоставяне 2 на безплатната адвокатска помощ е преценка на самия адвокат.

С атакуваното определение е отказал да измени решението си, като е посочил, че вече е изложил мотиви относно адвокатското възнаграждение в решението си.

Въззивният съд намира атакуваното определение за частично неправилно.

Уважени са изцяло двата предявени иска – установителен за обявяване нищожност на договор за кредит в размер на 1600 лв. и осъдителен – за връщане на платена без основание сума от 970 лв.

По правилата на процеса при такъв изход на спора отговорността за разноски се възлага на ответника и той следва да заплати направените от ищцата съдебни и деловодни разноски. Доколкото тя е представлявана в процеса от адвокат, но в условията на чл. 38 от ЗА – безплатна адвокатска помощ, то съгласно разпоредбата на чл. 38 ал. 2 от ЗА носещата тежестта на разноските страна следва да заплати възнаграждение пряко на адвоката, а неговият размер се определя от съда в съответствие с изр. последно – в размерите по НМРАВ.

Предявени са в условията на кумулативно обективно съединяване два главни иска - установителен по чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК и осъдителен по чл. 55 ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, които са уважени изцяло . По всеки от двата се извършва отделно доказване във връзка с установяване на различни правнорелевантни обстоятелства, двете претенции имат различен предмет и макар да са в логическа връзка помежду си, уважаването на първата не води автоматично до уважаването на втората. Право на ищеца е да прецени колко и какви искове да предяви, по какъв процесуален ред и начин ще защити интереса си.

Така, в случая п роцесуалният представител на ищеца е осъществил активни процесуални действия по защита и представителство във връзка с подготовка на делото и със събиране на доказателствени средства, като е защитил интереса на клиента по най-добрия начин и следва да му се присъди и възнаграждение за това. Съгласно разпоредбата на чл. 2 ал. 5 от НМРАВ №1/2004г. за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно, независимо от начина на 3 тяхното съединяване. Интересът по смисъла на чл.7 ал. 2 се отнася до цената на всеки отделен иск, независимо от неговия вид. Поради това и следва за всеки отделен иск да се определи възнаграждение в размер, базиран на класификацията по Наредбата.

Тази наредба обаче не може да има императивен характер за съда, тъй като приоритетно приложение имат актовете на СЕС. В т.2 на решение от 25.01.2024г. на втори състав по дело № C‑438/22 на СЕС, което има пряко действие в РБ, е прието, че „член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.“ Несподелимо е изложеното в частната жалба тълкуване на посоченото решение, тъй като част от цитираните мотиви са неотносими към адвокатските съсловни сдружения и съдържанието и целта на тяхната дейност.

Така, след като в случая е налице нарушение на забраната на чл. 101 пар. 1 на ДФЕС, както е посочено в т. 3 на цитираното по-горе Решение на СЕС, „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази / чл. 78 ал. 5 от ГПК и съответно - Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ национална правна уредба“, поради което въззивният съд определя размера на адвокатското възнаграждение, дължимо от страната, в чиято тежест са възложени разноските, съобразно вида, характера и сложността на спора, броя и цената на исковете, обема на вложените процесуални усилия от адвоката, отнесени към защитавания интерес, на 300 лв. за установителния и 200 лв. за осъдителния иск, или – адвокатско възнаграждение в общ размер на 500 лв.

4

По повод детайлно развитите оплаквания относно това, че размерът на присъжданото от съда адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА следва да е мотивиращо и да гарантира престижа и достойнството на професията, съдът намира, че по принцип няма разлика когато съдът определя сам възнаграждението на адвоката, оказал безплатна адвокатска помощ и когато намалява по реда на чл. 78 ал. 5 от ГПК договореното възнаграждение между него и клиента. Тоест – адвокатът в първата хипотеза не е в по-неизгодно положение от този във втората. След като тези разноски се възлагат на насрещната страна, която в общия случай не участва в сключването на договор за правни услуги, нито е давала съгласие за сключването му, нито е имала възможност да влияе върху уговярането на размера на възнаграждението, тя, като трето лице, е в уязвимо положение в края на процеса, след който се оказва косвено обвързана с тази уговорка.

По аналогия, при определянето на разноските за възнаграждение на адвоката, когато такъв договор не е сключен с клиента - с акт на съда последният също следва да държи сметка за положението на насрещната страна, като се ръководи от описаните по-горе критерии за всеки конкретен случай. Правната норма и преди постановяването на решение от 25.01.2024г. по дело № C‑438/22 на СЕС е позволявала разноските за адвокатско възнаграждение да бъдат намалявани от съда при определени условия, единствената разлика е премахването на ограничението за долната граница на присъдимите разноски за адвокатско възнаграждение. Това обаче е регламентирано вече с акт на СЕС, който освен че има пряко приложение, има и приоритет пред националната правна норма и не може да се изисква от съда неприлагането му по каквито и да било съображения. Причините да се допусне това слизане под минималния размер по Наредба №1/2004г. са изложени в мотивите на решението на СЕС от 25.01.2024г. и не е необходимо да бъдат нито преповтаряни, нито анализирани и съдът ги припознава като свои.

Волята дали ще приложи горецитираното решение е предоставена на съда, той не е длъжен да го прилага във всеки един случай, но изборът да го стори не подлежи на оспорване от страната. Това се отнася както до намаляване на вече уговорено възнаграждение, така и до определяне на такова с акта на съда, както е в случая. Размерът на възнаграждението е обусловен от индивидуалната преценка на вида и характера на спора, броя и 5 цената на исковете, сложността и продължителността на делото и вида и обема на процесуалните усилия, положени от адвоката и съдът не е длъжен да се съобразява с личното му виждане за това какъв е достойният според него размер, каква е адекватната печалба и какъв стандарт на живот ще си осигури. Рискът от професионалния избор се носи от този, който го е направил, решението дали адвокатът ще се ангажира с предоставяне на безплатни услуги е негово и кое ще е ръководният движещ го мотив, е също негова преценка.

Що се отнася до това дали сумата следва да бъде присъдена с ДДС, настоящият въззивен състав счита, че такъв не се дължи в случая, тъй като с данък върху добавената стойност се облага възмездна облагаема услуга, а правната помощ, оказана от адвоката на ищцата по реда на чл. 38 от ЗА, е безплатна и по смисъла на чл. 9 ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга, която според законовата уредба не се облага с данък добавена стойност. „Възмездяването“ се извършва в по-късен момент с акта на съда за осъждане на страната да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, а съгласно чл. 25 ал. 2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. Последното се изчерпва със задължението на страната, носеща тежестта за разноските, да заплати на адвоката, предоставил безплатна адвокатска помощ, определената от съда парична сума, за която съдът не издава фактура и не начислява ДДС, тъй като не е данъчнозадължено лице а и не е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт.