Решение № 212 от 24.02.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 212 гр. П., 24.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ани Харизанова при участието на секретаря Десислава Буюклиева като разгледа докладваното от Ани Харизанова Гражданско дело № 20255220102512 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по искова молба / уточнена с молба вх.

№21533/31.07.2025г./от Н. Г. Т. с ЕГН ********** от село О., община П., ул.“Р.“№3 срещу „К. Т.“ООД с ЕИК ****** със седалище и адрес на управление град П., ул.“Х. К.“№20, представлявано от управителя Й. А., в обстоятелствената част на която се твърди, че за периода 20.02.2020г. до 03.01.2023г. ищецът и ответникът са били в трудово правоотношение, по силата на трудов договор №20/20.02.2020г. Твърди се, че ищецът е имал право на платен годишен отпуск както следва : за 2020г. – 20 работни дин, за 2021г – 20 работни дни, за 2022 г- 20 работни дни. Твърди се, че за процесния период общо неизползвания отпуск е 60 дни. Твърди се, трудовото правоотношение е прекратено, поради което му се дължи обезщетение за неползвания платен годишен отпуск както следва: за 2020г. -637лв., за 2021г 563лв. и за 2022г 1262.50лв. или общо дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск възлиза на сумата от 2 462.50лв. Според ищец това обезщетение е следвало да бъде изплатено от ответника при прекратяване на трудовия договор, което не било сторено. За ищеца е възникнал правен интерес да защити правата си по съдебен ред. Твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, въз основа на което е било образувано ч.гр.д.№4638/2024г по описа на РС-П..

Издадена е заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК , срещу която длъжникът е подал възражение по чл.414 от ГПК. Моли се съда да постанови решение, с което да се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 462.50лв. представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№4638/2024г по описа на РС-П.. Претендират се разноски.С исковата молба са направени доказателствени 1 искания.

В срока по чл.131 от ГПК от ответното дружество, чрез пълномощника му, е подаден писмен отговор, с който се оспорва иска по основание и размер. Твърди се, че обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2020г не се дължи ,тъй като вземането е погасено по давност съобразно нормата на чл.176а от КТ.Твърди се , че ищецът е могъл да упражни правото си на ползване на годишния отпуск за 2020г. до 31.12.2022г.Трудовото правоотношение е прекратено на 03.01.2023г., към която дата платения годишен отпуск за 2020г е бил погасен по давност, поради което ищецът няма право да получи и парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за тази година.На следващо място се твърди ,че претендирания от ищеца размер на обезщетение за неползван отпуск не е съобразен с нормата на чл.177 от КТ , тъй като към датата на прекратяване на трудовото правоотношение размера на брутното трудово възнаграждение, включително и последното, получено от ищеца е в размер на 825.02лв. Моли се предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендират се разноски. Правят се доказателствени искания.

В съдебно заседание ищецът, чрез пълномощника си, поддържа предявения иск.

Подробни съображения по съществото на спора са развити в хода на устните състезания.

В съдебно заседание ответното дружество, чрез пълномощника си, поддържа направеното с писмения отговор оспорване.

Пазарджишкият районен съд след като се запозна с изложените в исковата молба фактически твърдения, след като съобрази доводите на страните и след като анализира събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност при спазване разпоредбите на чл.12 и чл.235, ал.3 от ГПК по вътрешно убеждение прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявен е по реда на чл.422 във вр.с чл.415, ал.1 от ГПК положителен установителен иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ – за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Пред исковия съд е бил предявен и иск по чл.86 ал.1 от ГПК за заплащане на обезщетение, считано от датата на изискуемост на главното вземане.

По допустимостта на предявения главен иск :

Видно от приложеното ч.гр.д.№4638/2024г по описа на Районен съд П. в полза на ищеца по делото Н. Г. Т. против ответното дружество „К. Т.“ ООД с ЕИК ****** е издадена заповед №2698/08.11.2024г за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за сумата от 2 462.50лв. главница, ведно със законната лихва за периода от 06.11.2024г до изплащане на вземането. В заповедта за изпълнението , а и в т.12 от заявлението изрично е вписано,че вземането произтича от следните обстоятелства: страните са били в трудово правоотношение по трудов договор №20 от 20.02.2020г. и след прекратяването му дружеството работодател не е заплатило обезщетение за неползван платен годишен отпуск за времето от 20.02.2020г. до 03.01.2023г. В срока по чл.414 от ГПК ответникът е възразил срещу заповедта. В едномесечния срок по чл.415, ал.4 от ГПК ищецът е подал исковата молба, инициирала производството по делото пред районния съд.

2

Оттук следва извода, че процесуалните предпоставки за допустимост главния установителен иск, предявен по реда на чл.422 от ГПК са обезпечени. Между същите страни се е развило заповедно производство с предмет, идентичен с предмета на настоящата искова защита. Длъжникът е подал в срок възражение по чл.414 от ГПК, респективно заявителят в срок е предявил иск за установяване на вземането си.

Що се отнася до претенцията по чл.86, ал.1 от ЗЗД същата е недопустима, тъй като не е била предмет на заповедното производство, поради което в тази част производството по делото следва да бъде прекратено.

По същество на иска съдът намира следното:

Безспорни са между страните следните релевантни с оглед предмета на делото факти, а именно – страните са били във валидно учредено трудово правоотношение по трудов договор №20/20.20.2020г за времето от 20.02.2020г до 02.01.2023г. както и че трудовият договор е прекратен, считано от 03.01.2023г.

От изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение съдът кредитира като компетентно и обосновано изготвено и неоспорено от страните, се установява, че за периода 20.02.2020г. до 03.01.2023г неползвания платен годишен отпуск от ищеца е в общ размер на 63 дни както следва : за 2020г -19 дни, за 2021г.- 25 дни и за 2022г. 19 дни. Вещото лице е установило, съгласно представените от ответното дружество разчетно-платежни ведомости , че последният отработен пълен месец от ищеца е месец септември 2022г. като за месеците октомври, ноември и декември 2022г ищецът не е извършвал трудова дейност , не се е явял на работа , не са представени молби и заповеди за отпуск за същия период и не му е начислявано трудово възнаграждение. Според експертизата брутното трудово възнаграждение на ищеца за месец септември 2022г е в размер на 825.02лв./ среднодневно брутно трудово възнаграждение е в размер на 41.25лв./.

Вещото лице заключава, че обезщетението за неизползван платен годишен отпуск на ищеца за 2020г., 2021г. и 2022г. е както следва: за 20202г. за 19 дни обезщетението е в размер на 783.75лв., за 2021г. за 25 дни обезщетението е в размер на 1031.25лв.и за 2022г. за 19 дни обезщетението е в размер на 783.75лв. или общо за 2020г. ,2021г. и 2022г. обезщетение за неизползвани 63 дни платен годишен отпуск е в размер на 2 598.75 лв. Заключава също така, че ответното дружество не е представило платежно нареждане или разходен касов ордер за изплащане на това обезщетение.

Въз основа на така възприетата по делото фактическа обстановка настоящият решаващ състав формира следните правни изводи:

Както бе посочено по-горе предявен е по реда на чл.422 от ГПК установителен иск по чл.224, ал.1 от КТ.

Според разпоредбата на чл.224, ал.1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск , правото за който не е погасено по давност.Целта на обезщетението е да компенсира работника или служителя за това, че реално не е ползвал 3 полагащия му се отпуск.

Предпоставките за надлежно възникване на правото на обезщетение по реда на чл.224, ал.1 от КТ са да е било възникнало трудово правоотношение, тъй като претендираната отговорност е договорна, същото да е прекратено без значение на какво основание и служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск.

Безспорно се установи по делото, че страните по спора са били във валидно учредена трудово правна връзка през процесния период, както и че трудовото правоотношение между тях е прекратено, считано от 03.01.2023г.

Между страните няма спор относно обстоятелството, че ищецът не е ползвал целия полагаем му се платен годишен отпуск за 2020г ,2021г и 2022г.

Ответникът с отговора на исковата молба въвел възражение за погасяване правото на ползване на отпуск за 2020г., а оттам и заместващото го обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение.

Разпоредбата на чл.176а, ал.1 от КТ предвижда, че платеният годишен отпуск или част от него, когато не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причината за това, правото на ползване му се погасява по давност.

Давността за отпуска за 2020г. е започнала да тече от 31.12.2020г. и съответно до 31.12.2022г. работникът е трябвало реализира правото си на платен годишен отпуск за 2020г. Между страните не е било спорно, а и от заключените на вещото лице се установи, че ищецът не е ползвал 19 дни платен годишен отпуск за 2020г. до датата на прекратяване на трудовото правоотношение.

По естеството си погасителната давност има за цел да създаде стабилност чрез предоставяне на възможност да се упражнят права във времеви граници и представлява санкция за носителя на правото, който бездейства и не го упражнява. Платеният годишен отпуск е субективно право на работника или служителя, което е изрично установено не само в чл.48, ал.5 от КРБ и чл.155 от КТ, на и в чл.31 пар.2 от хартата на основните права на Европейския съюз, уточнено с чл.7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003г.На правото на работника или служителя на платен годишен отпуск корелира задължението на работодателя ефективно да осигури възможността за ползване на това право , който е и субектът, в чиито правомощия е да осигури трудовия процес и от него зависи спазването на реда за ползване на отпуските.Само ако е осигурил действително възможност на работника да упражни правото си на платен годишен отпуск, работодателят може да се позовава на погасителна давност. Противното би означавало да се облагодетелства правен субект, който сам не е изпълнил задължението си да осигури ефективното упражняване на правата на служителя.В този смисъл е решение на СЕС от 22.09.2022г по дело С-120/21, което е задължително за българския съд на основание чл.633 от ГПК, като с аргумент от посоченото в точка 55 от решението следва да се приеме, че условие за ефективното осигуряване на възможността за ползване на правото на отпуск е и задължението на работодателя за информиране и насърчаване на работника или служителя 4 за правото му. Посочено е още в цитираното решение, че задължението да се осигури ефективно упражняване на правото на платен годишен отпуск не следва да се прехвърля изцяло върху работника докато същевременно по този начин работодателят би могъл да се освободи от собственото си задължение под предлог, че работникът не е подал молба за платен годишен отпуск. При липса на наведени от ответника доводи и при липса на ангажирани каквито и да е доказателства от страна на работодателя, че е проявил активност да изпълни задължението си за осигуряване възможността ищецът да ползва полагащия му се годишен отпуск , в това число и упражнявайки правомощието си по чл.173, ал.4 , предл.трето от КТ сам да предостави платения годишен отпуск на ищеца след като преди това му е отправил покана и въпреки поканата ищецът не е поискал отпуска си до края на годината , за която се полага, следва да се приеме, че ответникът не може да се ползва от института на погасителната давност , а оттам и да се освободи от задължението да заплати заместващото го обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ.