Решение № 2712 от 15.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2712 гр. София, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 136 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КОНСТАНТИН Н. ПОПОВ при участието на секретаря ВАЛЕРИЯ Н. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН Н. ПОПОВ Административно наказателно дело № 20261110200943 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 59 и следващите от ЗАНН

Образувано е по депозирана жалба от Л. А. А., ЕГН **********, чрез упълномощен процесуален представител – адв. М. В.– САК, с която оспорва наказателно постановление /НП/ № 25-4332-028859 от 13.11.2025 г., издадено от началник сектор в СДВР, Отдел „Пътна полиция“ СДВР /ОПП-СДВР/, с което на основание чл. 175а, ал. 1, пр. 3 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 3000 лева (равни на 1533.88 евро), както и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 12 /дванадесет/ месеца за нарушение на чл. 104б, т.

2 ЗДвП.

С жалбата се иска отмяната на оспореното НП, което жалбоподателят счита за незаконосъобразно. Твърди се несъставомерност на описаното нарушение. Навежда се довод за допуснати процесуални нарушения при съставянето на АУАН и издаването на НП, конкретно нарушение на чл. 42, т. 4 и чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН, като нарушението и обстоятелствата, при които е извършено са неясно описани. Излага се анализ на легални дефиниции, като се твърди, че нарушението не може да бъде извършено на паркинг, който според жалбоподателя не може да бъде разглеждан като път отворен за обществено ползване. Претендира се присъждане на сторените разноски.

В съдебно заседание редовно призованият жалбоподател не се явява и не се представлява.

Наказващият орган – началник сектор при ОПП-СДВР, редовно уведомена не се представлява. В депозирани писмени бележки се излагат 1 съображенията на наказващия орган по същество и се моли за потвърждаването на оспореното НП, като правилно и законосъобразно.

Претендира се юрисконсултско възнаграждение и се отправя бланкетно възражение за прекомерност на насрещно сторените разноски.

Софийски районен съд като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали, приема за установена следната фактическа обстановка:

На 29.10.2025 г., около 22:39 часа, в гр. София, на бул. „Цариградско шосе“ № 115а, на ниво „-2“ на подземния паркинг на търговски център „Дъ Мол“ /The Mall/ се намирали свид. И. Л. А. и свид. С. П. М. /и двамата по това време полицейски служители в 07 РУ-СДВР/, които се отправяли към сградата на 07 РУ-СДВР след участие в СПО по утвърден план.

В същото време и на същото място се намирал и жалбоподателят А., който управлявал лек автомобил „,,***''“ с рег. № ,,***'', който бил заедно със свой спътник – свид. К.К.Н.. Жалбоподателят рязко подавал газ, форсирал двигателя на лекия автомобил, и по този начин намалявал сцеплението на задните гуми /чрез превъртане/, което водело до рязка промяна на посоката на движение и вземане на тесните завои в паркинга чрез „приплъзване“. В следствие на начина на управление на лекия автомобил и поради акустиката на закрития паркинг се отделял силен шум от форсирания двигател, от гърнето на автомобила и от скърцащите гуми.

Описаните силни звуци били непосредствено възприети от свид. А. и свид. М., след което и видели начина, по-който посоченият лек автомобил се управлява от жалбоподателя А.. Поради възприетото /слухово и визуално/ И.

А. вдигнала ръка, с цел да укаже на водача да спре. А., виждайки вдигнатата ръка не спрял, т.к. не възприел „цивилно“ облечената А. като полицейски служител и продължил движението си, излизайки от паркинга на търговския център. След като напуснал територията на търговския обект, полицейските служители поискали съдействие от дежурна част при 07 РУ-СДВР, от където се свързали по телефона с жалбоподателя А. и му указали да се върне на мястото на нарушението. А. оставил своя спътник и се отправил към процесния паркинг.

Когато жалбоподателят се върнал на паркинга на търговския център, бил заварен от намиращия се вече там /по молба за съдействие от А. и М./ свид. И.

М. Ш. – командир на отделение в група „Охрана на обществения ред“ на сектор „Охранителна полиция“ при 07 РУ-СДВР. След като свид. М. изготвил докладна записка за случилото се, свид. Ш. съставил АУАН серия G A № 3720054/30.10.2025 г. на жалбоподателя А., в който описал датата и мястото на нарушението и обстоятелствата по извършването му и дал правна квалификация на нарушението – чл. 104б, т. 2 ЗДвП. Актът бил съставен в присъствието на нарушителя и свидетелите очевидци, които го подписали.

Нарушителят подписал акта без да излага възражения. В срока по чл. 44, ал. 1 ЗАНН постъпили писмени възражения, с които се искало да не бъде издавано НП, тъй като фактическите констатации в АУАН не били ясно описани, а и доказани.

2

Въз основа на посочения АУАН, е издадено оспореното наказателно постановление от началник сектор в ОПП-СДВР, с което при идентично изложение на фактическите и правни изводи в акта на основание чл. 175а, ал.

1, пр. 3 ЗДвП жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 3000 /три хиляди/ лева (равни на 1533,88 евро) и „лишаване от право“ да управлява МПС за срок от 12 /дванадесет/ месеца за извършено нарушение на чл. 104б, т. 2 ЗДвП.

Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото гласни и писмени доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване, приобщени по надлежния процесуален ред на чл.283 НПК, а именно: гласните – показанията на свид. К.К.Н.; свид. И. М.

Ш.; свид. И. Л. А. и свид. С. П. М.; писмените – съдържащи се в административнонаказателната преписка, както и приложените в хода на съдебната фаза на процеса.

Съдът подложи на внимателен анализ показанията на свид. Н., който е бил спътник на жалбоподателя в момента на управление на процесното МПС, което му придава качество на друг свидетел очевидец. Основното противоречие по релевантната за правилното решаване на делото фактическа обстановка изхожда от показанията именно на този свидетел. Макар съдът да ги кредитира като обективни и достоверни в по-голямата си част, следва да се обърне внимание, че в частта имаща отношение към процесното деяние същите остават изолирани и неподкрепени от нито едно друго доказателство по делото. Съобщеното от Н. единично занасяне на автомобила при излизане от паркинга категорично се опровергава от показанията на останалите двама свидетели очевидци. При еднократно занасяне, такова каквото го описва свид.

Н., няма как да се чуят продължителните „силни шумове“ (както ги описва свид. Ст. М.) от въртене на гуми и гърне на автомобил, още повече и не би възприел визуално специфичния начин, по който жалбоподателя е преминавал през завой в процесния паркинг. От показанията на останалите свидетели се опроверга и твърдението, че настилката в паркинга е била мокра и това спомогнало за поднасянето на автомобила.

Във връзка с горното, съдът кредитира като последователни, логични и еднопосочни показанията на свид. А. и свид. М.. Двамата са били заедно, когато са възприели не само звуково, но в последствие и визуално начинът, по който жалбоподателят е взел завой в процесния паркинг. Свидетелят М. описва вземането на завой „със задницата“, което опровергава опита за изграждане на защитна теза, че се касае за единично поднасяне. Звукът от форсиране на двигател /дизелов/, в съвкупност със звука от превъртане на колелата, респ. гумите на автомобила, преди и по време на поднасяне на автомобила при завой води до еднозначен и категоричен извод за преднамерен и целен начин на управление, а не за еднократно, кратковременно загубване на контрол над същия.

Съдът кредитира и показанията на актосъставителя - свид. И. Ш., който излага възприетото от него относно обстоятелствата по съставяне на АУАН.

Приобщените по делото писмени доказателства са последователни, 3 еднопосочни и съответни на изложеното от свидетелите в хода на съдебното следствие, поради което съдът ги кредитира в цялост.

При така установеното от фактическа страна, съдът прие от правна страна следното:

Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена от активно легитимирано лице (санкционираното физическо лице) и срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 58д, т. 1 ЗАНН, същата е депозирана в законоустановения срок. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Съдът намира, че АУАН и НП са издадени от компетентни длъжностни лица. Акта и оспореното наказателно постановление са издадени при спазване на давностните срокове по чл. 34 ЗАНН, както и при спазване на изискванията за форма и реквизити по чл. 42 и чл. 57 ЗАНН, констатираното нарушение е изчерпателно и ясно описано. Възражението на въззивника за неясно описание на нарушението е неоснователно, като в съставения АУАН и издаденото НП ясно са посочени механизмът на нарушението и обстоятелствата при които е извършено. Словесното описание на нарушението кореспондира в пълна степен със състава на нарушената норма на чл. 104б, т. 2 ЗДвП.

Поради изложеното съдът приема, че при издаването на НП № 25-4332028859 от 13.11.2025 г. не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила на административнонаказателния процес и не следва отмяната му на формално основание.

При така установената фактическа обстановка съдът счита, че жалбоподателят от обективна и субективна страна е осъществил нарушението, за което е ангажирана административнонаказателната му отговорност.

Съгласно разпоредбата на чл. 104б, т. 2 ЗДвП на водача на моторно превозно средство е забранено да използва пътищата, отворени за обществено ползване, за други цели, освен в съответствие с тяхното предназначение за превоз на хора и товари. В случая се доказа безспорно, че жалбоподателят А., в качеството си на водач на лек автомобил „,,***''“ с рег. № ,,***'' не е използвал път отворен за обществено ползване по предназначение, като чрез форсиране и повишаване скоростта на управляваното от него МПС, рязко изменял посоката на движение изгубва сцеплението на автомобилните гуми с пътната настилка, като по този начин създава опасност за настъпване на ПТП и застрашил живота и здравето на други участници в движението, конкретно и на застаналата на пътя свид. А., която вдигнала ръка в опит да укаже на А. да спре автомобила.

От субективна страна жалбоподателят е извършил нарушението при форма на вината пряк умисъл, като е съзнавал общественоопасния характер на деянието и е искал и е целял пряко ефекта, който е постигнал, като е игнорирал застрашаването на намиращите се наоколо полицейски служители /макар и да не ги е възприел като такИ./, както и застрашаването на личните си здраве и живот, а и тези на своя спътник – свид. Н..

В случая е неоснователно възражението, че описаният като „крайпътна територия“ паркинг не представлява „път“, поради което действията на 4 жалбоподателя следвало да се разглеждат като несъставомерни. Съобразно легалната дефиниция дадена в т. 1 на § 6 от ДР на ЗДвП „Път“ е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗДвП отворен за обществено ползване е всеки път, условията за използване на който са еднакви за всички участници в движението. От анализа на горната разпоредба следва единствено изводът, че въведеният от законодателя критерии да се определи дали един път е отворен за обществено ползване, е същият да се ползва при еднакви условия, а не дали се намира в затворено пространство, каквото е процесният подземен паркинг. В публичните паркинги, макар и предназначени за паркиране на автомобили, има обособени платна за движение, с маркировка за еднопосочно или двупосочно движение, пешеходни пътеки, поради което правилата за движение по пътищата се прилагат на общо основание и в тях. Всеки има право да се движи по пътищата, отворени за обществено ползване, като спазва установените правила за движение /арг. чл. 2, ал. 2 ЗДвП/. Да се приеме обратното, би означавало, че докато управляват МПС, в закритите паркинги водачите не само да не се спазват разпоредбата на чл. 104б, т. 2 ЗДвП, но и изобщо правилата на ЗДвП, което би обезсмислило и поставянето на пътни знаци, маркировка, използването на ресурс за контрол по спазването на правилата за движение и би било изключващо субективната страна обстоятелство при извършени, най-общо казано транспортни престъпления.