Определение № 1041 от 23.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1041 гр. София, 23.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20238002902017 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците И. П. Г., Н. П. Г., Г. П. Г., Я. П. Г., А. П. Г., Й. П. Г., Г. Г. Г., Я. Г. Г., З. Г. Г., П. Г. Г., И. Я. П., Д. Я. П., В.

Я. П., Г. Я. П., С. Я. П., и К. Я. П., конституирани на основание чл. 227 ГПК правоприемници на починалия в хода на делото ищец Ганчо П. Андонов, срещу решение № 110 от 27.07.2023 г. по гр. д. № 100/2023 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, в частта, с която е потвърдено решение № 260013 от 29.12.2022 г. по т.д. № 55/19 г. по описа на ОС – Ямбол, в частта, с която е отхвърлена претенцията на наследодателя им по чл. 432, ал. 1 ГПК за разликата над сумата 70 000 лв. до сумата 140 000 лв., представляваща претендирано обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от смъртта на сина му П. Г. П., починал вследствие на ПТП, станало на 14.04.2018 г. на АМ “Тракия” км. 297, и виновно причинено от водача на автомобил марка „Форд Транзит", с рeг. № У 1981 АТ, застрахован по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите при ЗД “Бул Инс” АД, ЕИК 831830482.

Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излагат, че въззивният акт в обжалваната му част е постановен при неправилно приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Изтъкват, че съдът не е отчел, че по делото не се установява пострадалият да е нарушил правилата за движение по пътищата. Сочат, че е пътувал в автомобил, в който пътниците са били повече от седящите места, респективно е било невъзможно всеки да сложи предпазен колан. Поддържат, че дори да 1 се приеме, че е извършил нарушение, то не се установява, че последното е в причинна връзка с настъпилата смърт, доколкото вещите лица са посочили, че и с предпазен колан би имало наранявания, че коланите не предпазват от страничен удар, а процесното ПТП се изразява в преобръщане на автомобила.

Изтъкват, че дори да има съпричиняване, то е до такава степен малозначително, че не следва да води до намаляване на определеното обезщетение, евентуално приносът е много по-нисък от определения от въззивния съд в размер на 50 %. По тези доводи молят решението в обжалваната му част да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът бъде уважен за претендирания размер от 140 000 лв. ведно със законните лихви върху главницата считано от 20.06.2018 г. до окончателното й изплащане. Претендират присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. Може ли съдът да разшири и допълни въведеното от ответника възражение за съпричиняване, както в случая е сторено, и да се произнесе в повече от направеното възражение? Може ли обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в хипотеза, в която ответникът е направил своевременно общо възражение за съпричиняване, различно от приетото и отчетено от съда?

2. Представлява ли допринасяне от пострадал поведение, което обективно не зависи от него?

3. Липсата на обективна възможност за използване на колан следва ли да се приравни на липса на предпазен колан?

4. Как следва да се прилага чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с изследване и оценка на поведението на всеки един от участниците в движение по пътищата при настъпило ПТП?

5. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?

6. При направено възражение за съпричиняване поради съгласие на пътник да пътува в претоварено МПС презумира ли се съгласие и знание за това и чия е доказателствената тежест за доказване на този факт?

7. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?

8. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на 2 пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?

9. Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем? Може ли приносът да е хипотетично предполагаем?

10. Ако приносът към щетата от пострадалия е несъществен и незначителен, може ли да повлияе върху размера на дължимото обезщетение?

11. При пострадало лице, ангажирано за работа и което осъществява дейността в чужд, а не в свой интерес, следва ли да се приеме, че поначало задължението за осигуряване на условията за работа и превоз - за обезопасяване, е на този, който е възложил работата или това е задължение на ангажираното за работа в чужд интерес пострадало лице?

12. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на участие на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението?

13. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване - т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест?

14. Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, ЗД „Бул инс“ АД, оспорва касационните жалби като неоснователни. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото за представляването му от адвокат.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта за присъденото обезщетение от 70 000 лв. и спорни пред въззивната инстанция са единствено справедливият размер на обезщетението и възражението за съпричиняване на вредите. Подчертал е, че правнорелевантните факти и връзките между тях са установени, по тях няма спор и следва да бъдат подведени от въззивния съд под приложимата правна норма – чл. 52 ЗЗД. Посочил е, че обезщетението се 3 определя от съда по справедливост, а конкретните критерии, които следва да се съобразят при претенция за обезщетяване на вреди от смърт на близък, са очертани в ППВС № 4/68 г. – конкретните обстоятелства, при които са настъпили вредите, възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Обсъдил е събраните по делото гласни доказателства и е съобразил следните обстоятелства: загубата на мъж на 60 год., в активна възраст, без данни за здравословни проблеми, който работел и подпомагал децата и родителите си; установените отношения на задружност, сплотеност и грижа в рамките на нормалните за едно семейство, дори и след като починалият създал собствено семейство; починалият и неговият баща живеели в отделни домакинства, но в един двор, което позволявало да си помагат при отглеждането на децата и в бита. Посочил е, че загубата на дете представлява трагично събитие, а в случая загубата била понесена от Ганчо П.

Андонов много тежко. При тези обстоятелства е намерил за справедлив размер на обезщетение сумата от 140 000 лв., която е счел за съобразена с обществено-икономическите условия в страната и застрахователните лимити към момента на настъпване на вредите - м. април 2018 г.

Приел е въведеното от ответника възражението за съпричиняване на вредите за основателно и доказано от събраните доказателства. Посочил е, че фактическите изводи на първоинстанционния съд, че починалият е пътувал без колан, не се оспорват във въззивната жалба. Счел е, че доводите по жалбата са други, че по време на произшествието в автомобила са пътували 17 души и пътниците обективно не са имали възможност и не им е осигурена такава да имат самостоятелна седалка и предпазен колан, следователно, ако има допринасяне на вредоносния резултат, то е от възложителя на работата или от водача, както и че уврежданията биха могли да настъпят и при поставен колан, поради страничните удари и преобръщане на автомобила и установените деформации в областта на тавана. По тези доводи е изтъкнал, че съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице, когато увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, т.е. налице е причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, вкл. между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. Допълнил е, че при обективното съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД намаляването на дължимото обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането. Посочил е, че е безспорно, че в микробуса са пътували повече от допустимия брой пътници и не за всички са били осигурени седящи места с колан. Подчертал е, че предприемайки такова пътуване, самият пострадал се е поставил в положение на значителен риск да пътува в претоварен автомобил, в неустойчива позиция и без колан. Приел е, че от заключението на съдебно-медицинската експертиза се установява, че увреждането, причинило смъртта на П. (тежка гръдна травма), по своите характеристики добре отговаря да е получено в резултат на притискане на гръдния кош между автомобилното купе и терена при преобръщането на 4 автомобила и изпадането на пострадалия от автомобилния салон. Позовал се е на категоричния извод от вещото лице, че при пътуване с поставен колан не би настъпило изпадане на пътника от салона и не биха се създали условия за действието на механизма, по който е получена гръдната травма. Възприел е обясненията на вещото лице, че констатираните увреждания не биха могли да настъпят, ако пострадалият се е намирал в купето на автомобила. Обобщил е, че въз основа на събраните доказателства и опитните правила достига до извод, че поведението на починалия е съпричинило леталния изход. Посочил е, че системите за пасивна защита са създадени с цел да предотвратят движението на тялото вътре в салона под действието на инерционните сили или изпадането му при удар. Изтъкнал е, че в конкретния случай тежката травма, причинила смъртта на П., е резултат от изпадането на тялото при безконтролното движение на микробуса и притискането му от самия автомобил върху терена, което се явява последица от предприето пътуване в претоварено превозно средство без колан. По тези мотиви е счел, че поведението на пострадалия обективно е допринесло за настъпването на вредите и приел, че обезщетението, дължимо на правоимащите, следва да се намали на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД с 50 %, т.е. от 140 000 лв. на 70 000 лв.