Определение № 1569 от 14.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1569 гр. София, 12.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия В.

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Емилия В. Касационно търговско дело № 20238002901819 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата С. В. И. от гр. Павел Баня чрез процесуален представител адвокат Г. М. и касационна жалба на ответника ЗК „Лев инс“ АД, гр. София чрез процесуален представител юрисконсулт А. Г. срещу решение № 233 от 20.06.2023 г. по в. т. дело № 290/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив.

Касаторът С. В. И. /ищца в първоинстанционното производство/ обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП за разликата над 105 000 лв. до пълния претендиран размер от 150 000 лв., ведно със законната лихва от 29.10.2020 г. до окончателното плащане на вземането. С въззивния съдебен акт С. В. И. е осъдена на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на ЗК „Лев инс“ АД юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер 100 лв.

Касаторът С. И. прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като моли същото да бъде отменено и вместо това предявеният иск да бъде уважен изцяло. Релевира, че въззивният съд при нарушение на процесуалните правила, е приел за неоснователно оплакването му, че възражението за съпричиняване на ответника било преклудирано, въпреки, че същото било направено извън процесуалните срокове. Поддържа, че е неправилен изводът за допуснато нарушение на чл. 135 ЗДвП от страна на пострадалата, както и за наличие на причинно-следствена връзка между поведението на ищцата и вредоносния резултат.

1

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, приложено към касационната жалба, касаторът – ищец релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като формулира следните материалноправен и процесуалноправен въпроси:

1. Следва ли да се намалява обезщетението на пострадалия пътник в МПС, след като той не е допринесъл за настъпване на ПТП? Какви критерии следва да изследва съдът при преценка дали поведението на пострадалия е допринесло за настъпване на вредоносния резултат? - противоречие с т. 7 от ППВС № 17/1963 г., Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, решение № 54/22.02.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, I I т. о., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. 35/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о.

2. Направеното с отговора на исковата молба възражение от ответника, че причина за настъпване на инцидента се дължи изцяло /на 100%/ само и единствено на поведението на пострадалото лице, счита ли се за възражение за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД без такова да е заявено изрично? - противоречие с решение № 69/15.03.2017 г. по гр. д. № 60171/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о.

Ответникът ЗК „Лев инс“ АД не изразява становище по касационната жалба на ищцата.

Третото лице помагач на страната на ответното дружество А. Т. Н. от гр. Хасково не изразява становище по касационната жалба на ищцата.

Касаторът ЗК „Лев инс“ АД /ответник в първоинстанционното производство/ обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на решение № 45 от 13.02.2023 г. по т. дело № 1074/2021 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която е отхвърлен искът, предявен от С. В. И. против ЗК „Лев инс“ АД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили при ПТП на 14.10.2016 г., за разликата над 30 000 лв. до 105 000 лв., ведно със законната лихва от 29.10.2020 г. до окончателното плащане на сумата, ответникът ЗК „Лев инс“ АД, е осъден да заплати на ищцата С. В. И. сума в размер 75 000 лв. /допълнително над първоначално присъдените 30 000 лв./ заедно със законната лихва, считано от 29.10.2020 г. до окончателното плащане. С въззивния съдебен акт ЗК „Лев инс“ АД е осъдено да заплати на адвокат Н. Д. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение в общ размер 8 370 лв., от която сума 6 650 лв. за въззивното производство и 1 720 лв. за първоинстанционното производство, по сметка на Апелативен съд – Пловдив държавна такса в размер 3 000 лв. и по сметка на Окръжен съд – Стара Загора държавна такса в размер 525 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като моли същото да бъде отменено и вместо това да бъде потвърдено първоинстанционното решение в съответната отхвърлителна част. Касаторът излага довод, че въззивният съд неправилно е приложил чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 52 2

ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение. Не оспорва определения от съда размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди, а релевира неправилност относно преценката досежно степента на съпричиняване от страна на пострадалото лице, обуславяща обема на отговорността на делинквента. Сочи, че съдебния състав се е произнесъл при неправилно възприемане на фактическата обстановка и формиране на вътрешното убеждение.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът - ответник релевира довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВКС и решение № 350/17.10.2011 г. по гр. д. № 1382/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

Касаторът релевира и довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния материалноправен въпрос: Следва ли въззивният съд да определя по-нисък процент на съпричиняване, присъждайки допълнителна сума за обезщетение без да са налице нови факти и обстоятелства извън вече установените и без в хода на съдебното производство да са събирани нови факти от значение за спорното право, които да обосновават определянето на по-нисък такъв размер на сума за обезвреда на неимуществени вреди – болки и страдания?

Ответникът по касационната жалба С. В. И. /ищца в първоинстанционното производство/ чрез процесуалния си представител адвокат Г. М. оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага становище, че формулираните от касатора въпроси са свързани с конкретната фактическа обстановка, не предполагат даване на принципен отговор и не отговарят на изискванията на ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, поради което не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Сочи, че въззивният състав е извършил правилна преценка на фактите и доказателствата, обсъдил е подробно поведението на ищцата и нейния принос при съпричиняването на вредоносния резултат и не се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд.

Касационните жалби са редовни

– подадена са от процесуалнолегитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочени са срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да се произнесе по частичната основателност на иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, въззивният съд се е аргументирал с наличието на предвидените в посочената разпоредба предпоставки:

Предвид влязлото в сила решение на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която искът с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди при настъпване на 3 процесното застрахователно събитие е уважен за сумата от 30 000 лв., Апелативен съд - Пловдив се е позовал на силата на пресъдено нещо относно основанието /правопораждащите спорните материални права юридически факти/ на предявения осъдителен иск. Съдебният състав е констатирал наличието на валидно застрахователно правоотношение между страните по застраховка

„Гражданска отговорност на автомобилистите“, на противоправно деяние от страна на водача на автобус марка „Ивеко“, рег. № Х 3340 КА – реализирано на 14.10.2016 г. ПТП по негова вина, и на причинно-следствена връзка между процесното ПТП и причинените неимуществени вреди на пострадалата.

Въз основа на заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза и показанията на разпитаните свидетели въззивната инстанция е установила следния механизъм на настъпилото ПТП:

На 14.10.2016 г. на връщане от екскурзия в гр. Одрин, Турция, около 22.50 часа процесният автобус спрял в центъра на с. Главан, община Гълъбово, област Стара Загора, където част от пътниците слезли; водачът слязъл от автобуса и помогнал на пътниците да вземат багажа си, след което заобиколил автобуса от предната му част и влязъл в него през предната врата; в същото време пострадалата ищца слязла през задната врата, заобиколила автобуса отзад и влязла в предната част на лявото багажно отделение; водачът затворил вратите на автобуса и капаците на багажното отделение, попитал дали всички са по местата си и след като получил утвърдителен отговор се подготвил за потегляне, като следял изгасването на всички индикаторни лампи в таблото за отворени врати и капаци на багажното отделение, както и да няма правостоящи пътници в автобуса. По време на движението към с.

Мъдрец, община Гълъбово някой от пътниците съобщил на водача, че липсва един пътник - пострадалата С. И.; водачът на автобуса решил след като остави пътниците в с. Мъдрец да се върне да потърси ищцата, тъй като на пътя между двете села нямал възможност да обърне посоката на движение заради недостатъчна ширина на платното за движение. През това време пострадалата се е намирала в лявото багажно отделение, като двата й крака под коленете били притиснати от капака и стърчали навън.

Съдебният състав е приел, че водачът на автобуса е имал техническа възможност да забележи краката на пострадалата на светлината на багажното отделение, ако от момента на натискане на копчето за затваряне на капака до момента на затварянето и заключването му /около 11.57 секунди/ е наблюдавал пространството при левия капак в левите долно и горно странични огледала. Направил е извод, че водачът на автобуса е нарушил разпоредбата на чл. 132, т. 2 ЗДвП, според която задължение на водача при превозване на пътници е преди потегляне и по време на движение да осигури всички условия за безопасното им превозване. Водачът не е изпълнил задължението да се увери, че всички пътници се намират вътре в пътното превозно средство, и е предприел маневра потегляне при положение, че един от пътниците не е заел мястото си. Въззивният съд е заключил, че допуснатото нарушение на водача А. Т. Н. е в пряка причинна връзка с получените в резултат на ПТП телесни увреждания от С. В. И., при което са 4 осъществени всички признаци на деликтния състав по чл. 45 ЗЗД, като презумцията на чл. 45, ал.2 ЗЗД не е оборена, респ. при наличие на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е налице основание за ангажиране и отговорността на застрахователя по прекия иск, предявен от пострадалото лице.

Въззивната инстанция е приела, че възражението на ответника за съпричиняване е въведено в рамките на преклузивния срок по ГПК.

Констатирала е, че в т. 2 от отговора на исковата молба застрахователното дружество е оспорило исковата претенция, като е направило възражения, че ПТП се дължи изцяло на поведението на ищцата, която е „поела неоправдано висок риск по собствена инициатива, изразяващ се в неправомерно слизане от автобуса без знанието и съгласието на шофьора и без да уведоми някой от останалите пътници за тези свои намерения и впоследствие е извършила действия /влизане в багажното отделение на автобуса и ненавременен опит за излизане оттам/, с които сама се е поставила в изключително опасна и много рискова ситуация, довели до самоувреда на здравето й“, включително се е позовала на нарушение на задълженията й по чл. 135 ЗДвП. Изложила е съображения, че възражението за по-голямото - че поведението на ищцата изцяло е причинило вредоносновния резултат, включва и по-малкото - че това поведение е допринесло за настъпване на същия; в хода на производството и след срока за отговор не са въведени други обстоятелства във връзка с възражението; евентуалното искане, ако становището, че ПТП се дължи изцяло на поведението на ищцата, се отхвърли, да се приеме наличие на съпричиняване, не представлява ново възражение, което да е предявено извън установения от ГПК преклузивен срок.