Решение № 3112 от 15.05.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е

№……… гр. София,

15.05.2020 г.

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в публичното заседание на единадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА

ЗИСОВА при секретаря Панайотова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. №16231/2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от Е. ООД, с която са предявени срещу Д., представлявана от М.НА

Ф., Н.С.и Комисията за Е И.В.Р.искове за солидарното им осъждане, както следва: главен иск с правно основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл.4, пар.3 ДЕС, вр. чл.7 КРБ, за сумата от 45968,37 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от противоправно поведение на лица от състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на разпоредба в закон, която е в съществено нарушение на правото на ЕС и противоречи на Конституцията и неизпълнение на задължението да уредят отношенията, възникнали от прилагане на разпоредбата след обявяването й за противоконституционна, която вреда се изразява в удържани такси за периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г. въз основа на противоконституционната разпоредба; евентуален иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, за сумата от 45968,37 лв., представляваща подлежаща на връщане сума, платена без основание, въз основа на обявена за противоконституционна разпоредба в закон; иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 13602,57 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.01.2016 г. – 30.11.2018 г.

Ищецът претендира законната лихва от исковата молба и разноските.

Ищецът твърди, е в периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г., в качеството му на собственик на вятърна електрическа централа и производител на електрическа енергия, са му удържани такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ в общ размер на 45968,37 лв., представляваща удръжка в размер на 20% от цената на изкупуваната енергия за периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г. Твърди, че разпоредбата на чл.35а ЗЕВИ, въвеждаща процесната такса, е приета в нарушение на основни принципи на европейското право, провъзгласени в ДФЕС, Директива 2009+/28/ЕС и Директива 2009/72/ЕС, както и на Конституцията на Р.Б., което е установено с Решение №13/31.07.2014 г. по к.д. №1/2014 г., обн. ДВ, бр.65/06.08.2014 г. и влязло в сила на 10.08.2014 г. Позовава се на противоправност на действието по приемане на съществено нарушаващата европейското право и противоконституционна разпоредба от страна на органа Народно събрание, както и на противоправност на последващото бездействие на НС да изпълни задължението си по ЗКС и Правилника на НС и да уреди възникналите правни последици от противоконституционната норма. Твърди, че е от така посоченото действие и бездействие е понесъл вреди, представляващи удържаните такси на основание противоконституционна норма.

Ответникът – Д. чрез М.НА Ф., оспорва предявения иск по основание и размер. Позовава се на неподведомственост на спора на гражданските съдилища, тъй като отношенията между страните са публичноправни, а предмет на вземането е публичноправно задължение на ищеца. Счита, че спорът следва да се разгледа по реда на ЗОДОВ. Счита, че не е легитимиран по предявения иск, тъй като се твърдят вреди от деяния на физически лица от състава на друг държавен орган – Народното събрание, което следва да бъде привлечено към отговорност, като оспорва да е възложител на работата на народните представители. Оспорва да са налице вина и вреди, както и причинно-следствена връзка между твърдяното действие, съответно – бездействие и посочените от ищеца вреди. Позовава се на правомерност на събирането на такси, считано от датата на въвеждането им до обявяването им за противоконституционни.

Оспорва в тежест на Народното събрание да е налице задължение съгласно чл.22, ал.4 ЗКС да приеме закон, с който да уреди по следиците от противоконституционната норма, като регламентира връщане на таксите. Оспорва да е налице вземане на ищеца и по реда на чл.55 ЗЗД за връщане на даденото като платено без основание, като твърди, че към момента на събиране на таксите, същите са дължими на валидно правно основание, а решенията на КС не действат с обратна сила, а занапред.

Ответникът – Н.С.на

Р.Б., оспорва предявения иск. Оспорва да е легитимиран да отговаря тъй като действията/бездействията, на които се основа искът, са извършени от 42-рото НС, а не от 44-тото. Позовава се на липсата на обратно действие на решенията на КС, с които се обявяват за противоконституционни законовите разпоредби. Оспорва да е допуснато съществено нарушение на правото на ЕС. Оспорва да му е вменено задължение съгласно чл.22, ал.4 ЗКС да уреди последиците от действието на противоконституционната норма – твърди, че нормата не е императивна и в преценка на органа е дали има възникнали правоотношения, нуждаещи се от преуреждане.

Позовава се и на липса на вредоносен резултат, доколкото счита, че удържаните такси са дължимо платени.

Ответникът –

Комисия за Е И.В.Р.се позовава на недопустимост на предявения иск поради липса на твърдения за противоправни действия, извършени от комисията, оспорва да е материално легитимирана да отговаря за процесните вземания.

Съдът, след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

По подведомствеността на спора:

Неоснователно е възражението, че предмет на спора са публични държавни вземания, поради което същият е подведомствен на административните съдилища. Главният иск е с предмет вземане, произтичащо от деликт, а евентуалния – за вземане от неоснователно обогатяване. Вземанията произтичат от граждански правоотношения – деликтно за главния, от неоснователно обогатяване за евентуалния иск и спорът относно съществуването им е подведомствен на гражданските съдилища. Не са налице публични отношения на власт и подчинение, предмет на исковете, както твърди ответникът - тъй като противоконституционността изключва компетентността на административен орган по прилагане на съществуваща правна уредба, уреждаща публично държавно вземане, не може да се приеме, че ищецът е задължен да претендира възстановяване на платеното от КЕВР, с искане за издаване на индивидуален административен акт за връщане на сумите, какъвто акт или мълчалив отказ за издаването му би бил основание за обжалване по реда на чл. 197 и сл. АПК и пред административен съд. Друг е въпросът, че събралият сумата административен орган би могъл доброволно да я възстанови, но каквото възстановяване липсва, като това обуславя правния интерес от претенцията. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС по сходни казуси (по претенции за неоснователно обогатяване), обективирана в определение № 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. на ВКС, I т.о.; определение № 796/20.12.2017 г. по ч.т.д.

№ 2206/2017 г. на ВКС, II т.о.; определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, II т.о и др., според която с обявяването на противоконституционността на чл. 35а и сл. ЗЕВИ отпада характерът на публично държавно вземане на платените от ищците такси, поради което претенциите за връщането им от Д. обуславя подсъдност на спора на гражданските съдилища.

По процесуалния ред на разглеждане на исковете:

Неоснователно е твърдението на ответника, че искът следва да се разгледа по реда на ЗОДОВ. С § 6 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) е предвидено новата разпоредба на чл.2в от закона да се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, а неприключилите до влизането в сила на закона производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване.

Производството по настоящото дело е образувано на 03.12.2018 г. и следва да се довърши по общия ред, който се е прилагал преди в приложното поле изрично да се включат искове за вреди от нарушение на правото на ЕС. В цитирания закон лимитативно са изброени фактически състави, в които Д. отговаря за вреди, сред които до приемане на нормата на чл.2в и към момента на завеждане на делото не е предвидена отговорност за вреди от действие, нарушаващо правото на ЕС или приемане на противоконституционна разпоредба. Това е така по следните съображения:

Искът се основава на твърдения за причинени имуществени вреди от незаконни актове и действия на държавен орган и включените в състава им длъжностни лица. За подобни вреди отговорност носи Д. съгласно общия принцип на чл.7 от Конституцията, чиито норми имат непосредствено действие (чл. 5, ал. 2 КРБ). Част от хипотезите за отговорност на Д. за вреди са уредени в специалния Закон за отговорността на Д. и общините за вреди (ЗОДОВ), който в чл.1 и чл.2 разграничава основанията за отговорност според вида на държавната дейност – административна или на правозащитните органи. За изброените в чл.1 и чл.2 фактически състави ЗОДОВ урежда условията и реда, по който се осъществява отговорността, както и нейния обем, като предвижда, че по тези искове процесуално легитимирани да отговарят са съответните държавни учреждения (чл. 7) – т.е. създава правила за процесуална субституция (виж ТР №5/2013 г. на ОСГК на ВКС ). Когато отговорността не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, приложими са общите правила на ЗЗД - чл.49, вр. чл.45 ЗЗД (така решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение). Извън хипотезите на чл.1 и чл.2 ЗОДОВ, отговорността за други незаконни актове и действия на държавни органи може да се реализира по реда на общото гражданско законодателство (чл.49 ЗЗД, като допустимо е отговорността по чл.7 от Конституцията да се осъществи и по реда на чл. 49 ЗЗД, както срещу Д., така и срещу съответното държавно учреждение).

Според изложените фактически основания на главния иск, същите не покриват нито един от предвидените в ЗОДОВ деликтни фактически състави към момента на предявяване на иска. Предвид изложеното правната квалификация на претенцията по главния иск е чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД, вр. чл.7 КРБ.

По процесуалната легитимация на ответниците:

Основателни са възраженията за липса на процесуална легитимация на ответниците НС и КЕВР.

С Решение № 71/06.04.2020 г. по гр.д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV ГО, ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК, по въпроса: държавен орган ли е Народното събрание и длъжностни лица ли са народните представители, за вредите от чиито противоправни актове отговаря Д. и чрез кои държавни органи Д. участва в производствата за реализиране на отговорността за вреди, ВКС приема, че: „Д. участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ). Съдебната практика приема, че Д. може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за обезщетение за вреди на общо основание (чл. 49 ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това практическо разрешение е възприето от законодателя в чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (Нов – ДВ, бр. 94 от 2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. Всъщност, когато Д. участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (в случая Д.) да вземе участие в процеса като главна страна – в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието на съдебното решение. При действието на чл. 19 ГПК (отм.), когато в процеса участва процесуален субституент, Д. имаше възможност да вземе участие в процеса като контролираща страна чрез М.НА Ф.. При действието на новия ГПК контролираща страна няма.“ С цитираното решение е прието, че процесуално легитимирана страна е Д., представлявана от М.НА Ф., като обжалваният акт е обезсилен в частта по разгледаните искове срещу ответник – НС. Ето защо съдът приема, че настоящото производство е недопустимо в частта у по исковете, предявени срещу ответниците НС и КЕВР, като ответник по главния иск е Д., която по силата на чл.31, ал.1 ГПК се представлява от М.НА Ф.. Ето защо производството следва да бъде прекратено в частта му срещу посочените ответници поради липса на пасивна процесуална легитимация.

Разпечатката съдържа 33 от 70 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/18791afa-ff66-4ea6-90ba-846bf1451bb6