Решение № 19216 от 13.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19216 гр. София, 13.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 159 СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕНИЦА Н. УРУМОВА при участието на секретаря ЙОАНА В. ПАСКАЛЕВА като разгледа докладваното от ДЕНИЦА Н. УРУМОВА Гражданско дело № 20261110112749 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Предявен e иск от В. Ц. М., ЕГН **********, с адрес /адрес/, чрез адв. Н., срещу „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление /адрес/, представлявано о т Г.Т.Т. и А.В.М., за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем №********/25.06.2025г., сключен между страните.

При условията на евентуалност е предявен иск за прогласяване нищожността, на на клаузите на Договор за паричен заем №********/25.06.2025г., предвиждащи заплащане на неустойка в размер на 584,04 лв., договорна лихва в размер на 49,50 % и такси при забавено изпълнение.

Предявен e и иск от В. Ц. М., ЕГН **********, с адрес /адрес/, чрез адв. Н., срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление /адрес/, представлявано о т П.Б.Д., за прогласяване недействителността на Договор за предоставяне на гаранция №********/25.06.2025г., сключен между страните.

При условията на евентуалност е предявен иск за прогласяване нищожността, на на клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договор за предоставяне на гаранция №********/25.06.2025г., предвиждаща заплащане на възнаграждение в размер на 48,67 лв. на месец или общо сумата от 584,04 лв.

Претендират се разноски.

В исковата молба се твърди, че на 25.06.2025г. между ищеца и „И.А.М.“ АД, е сключен Договор за паричен заем №********, по силата на който ответника е предоставил на ищеца сумата от 1000,00 лв., при ГЛП 49,50 % и годишен процент на разходите- 63,54%, като заема следвало да се върне на 12 месечни вноски. На същата дата ищеца сключил с „Ф.Б.“ ЕООД, Договор за предоставяне на гаранция №********, във връзка с изискване за предоставяне на обезпечение по договора за заем. Излагат се подробни съображения, както, че и двата договора са недействителни, така и относно отделни техни клаузи.

В срока за отговор, ответника „И.А.М.“ АД, е депозирал такъв, с който оспорва иска.

1

Излага подробни съображения за неоснователност. Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски.

Ответника „Ф.Б.“ ЕООД, също е депозирал писмен отговор в срок. Същия признава изцяло иска, като моли съда да възложи разноските на ищеца. Претендират се разноски.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Депозират писмени становища.

По делото са ангажирани писмени доказателства.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността сключения между ищеца и „И.А.М.“ АД, Договор за паричен заем № ********/25.06.2025 г. и сключения между ищеца и „Ф.Б.“ ЕООД, Договор за предоставяне на гаранция № ********/25.06.2025 г.

Процесните договори за заем и за поръчителство са потребителски - страни по тях са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и небанкова финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, поради което същите се подчиняват на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е чл. 289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 ЗЗД.

Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Поради накърняването на принципа на "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.

3 ЗЗД, се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Предвид гореизложените принципни съображения, съдът приема, че процесният Договор за предоставяне на гаранция № ********/25.06.2025 г., е недействителен, поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен, е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително възнаграждение за кредитодателя.

Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор. В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними условия за обезпечаване на договора за заем чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от опцията за възмездно 2 поръчителство - сключване на договор за гаранция със свързано с кредитора лице, по силата на който заплаща възнаграждение в размер, близък до този на договора за заем. Налице е допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, което противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство. „И.А.М.“ АД и „Ф.Б.“ ЕООД имат качеството на свързани лица, тъй като при осъществена служебна справка в Търговския регистър съдът установи, че едноличен собственик на капитала на поръчителя е кредиторът по договора за заем "И.А.М." АД. По този начин, в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. В случая търговецът, който е икономически посилната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Фактически се дължи не възнаграждение за услуга, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора чрез фиктивно уговорено възнаграждение в полза на свързано с него лице.

Настоящият състав приема, че не се касае за доброволно обвързване на ищеца с ответника по силата на процесния договор за гаранция. Това е така, доколкото, за да не се стигне до сключване на договор с гаранта, договорът за заем предвижда редица условия, които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави двама поръчители, които обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за представяне на служебна бележка от работодател, за работа по безсрочен трудов договор, за сравнително висок осигурителен доход, да не са заематели или поръчители по друг договор, да нямат неплатени задължения към фиска, да нямат лоша кредитна история. Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчители, и то двама, препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да намери двама такива, които следва да отговарят и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно, тяхното изпълнение, поради което заемателят е принуден да сключи договор с гаранта-ответник по делото. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то СРС намира, че тя също поставя трудно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за снабдяване с банкова гаранция, в размер за цялото задължение, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се извод, че и първите две опции по чл.4 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на възнаграждение за поръчителство по третата опция, тъй като са много трудно изпълними.

Съдът приема, че се касае не за дължимо възнаграждение за поръчителство, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, наред с лихвата. В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна договорна лихва, която се плаща от длъжника и която е печалба за кредитора по договора за заем. Затова и в договора за предоставяне на гаранция /чл. 3, ал. 3/ изрично е посочено, че „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора за гаранция, доколкото за свързаните лица е все едно кой от тях ще получи допълнителната парична сума.

Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на 3 длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.

Въпреки, че всеки един от представените договори - този за заем и този за предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и от изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция на заемодателя, ведно с основното задължение по кредита.

За прецизност следва да се посочи още, че с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря при неизпълнение от длъжника. По отношение на кредитора той отговаря за чуждо задължение и затова, ако плати, той има регрес срещу длъжника за всичко, което е платил със законната лихва от деня на плащането. Следователно и доколкото по принцип договорът за поръчителство се сключва между кредитора и поръчителя и по силата на последния в полза на кредитора се поражда право да претендира вземането си от още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, няма пречка този договор да е установен като възмезден, но такова задължение следва да се установи за обезпечения кредитора като насрещна престация срещу поетото от страна на поръчителя задължение. Процесният договор за предоставяне на гаранция обаче по белезите си се различава от договора за поръчителство, поради което установяването на задължение за заплащане на възнаграждение в тежест на главния длъжник и то в полза на свързано със заемодателя лице, следва да се приеме за противоречащо на добрите нрави.

Въз основа на гореизложеното, съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство по договора с втория ответник, представлява разход по договора за кредит с първия ответник, който разход следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни - арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. Видно от приетия по делото договор за заем за сумата от 1000 лв., ГПР е в размер на 63,54 %, а възнаграждението по договора за гаранция е в размер на 584,04 лева, като с включването на тази сума, ГПР надвишава законовия максимум от 50 %. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, II-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).