Решение № 3966 от 19.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3966 гр. София, 18.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20221100513650 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищецът Р. Л. С. срещу решение от 10.03.2022 г. по гр.д. №70227/2018 г. на Софийски районен съд, 54 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу ответника ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД осъдителен иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за разликата над сумата от 500,00 лв. до размера от 5000,00 лв., представляваща обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди – претърпени болки и страдания, вследствие на ПТП от 19.09.2017 г., настъпило в гр. София, бул. „Андрей Сахаров“ в посока от ул. „Йерусалим“ към бул. „Александър Малинов“ и в района на метростанция „Младост – 1“, при което на ищеца била причинена контузия на дясно бедро, настъпила по вина на водача на автобус „Мерцедес Конекто“ с рег. № ******* Р.С.Х., чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е била застраховане при ответника, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и необосновано. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е определил размера на дължимото се обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди и неправилно е приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, респ. определеният процент е завишен. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи предявения иск до посочения по-горе размер. Претендира разноски.

Въззиваемата страна ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице-помагач ЗК „Л.И.” АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.

Решението на СРС в частта, в която предявеният иск е уважен до посочения по-горе размер, не е обжалвано от ответника, и в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за 1 разликата над размера от 5000,00 лв. до пълния претендиран размер, не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила в тази му части.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

За основателността на прекия иск в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна връзка от виновно противоправно деяние на лице, чиято гражданска отговорност към датата на деянието е застрахована при ответника, е претърпял вреди, както и какъв е техният действителен вид и размер.

В тежест на ответника е да докаже положителният факт на плащане на обезщетението.

Доколкото обжалваното решение е влязло в сила в посочената по-горе част, то и основанието на предявения иск е установено. Спорът по настоящото дело е съсредоточен върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е определил размера на дължимото се обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и дали е налице съпричиняване от страна на пострадалото лице, респ. какъв е размера на приноса му.

По делото е представен болничен лист за временна неработоспособност от 20.09.2017 г., от който се установява, че ищецът е бил в отпуск от 20.09.2017 г. до 03.10.2017 г. поради контузия на бедрото.

От показанията на свид. П.З. се установява, че след процесното ПТП ищецът е бил контузен в бедрото на десния крак, дошла е линейка и е посетил болнично заведение, където са му предписани лекарства и компреси. Свидетелят сочи още, че ищецът е имал болки, подутина и синини, имал е затруднения с придвижването и болки за около месец, като и към настоящия момент има болки и приема болкоуспокояващи.

От приетото във въззивното производство заключение на СМЕ, което съдът кредитира напълно, се установява, че при процесното ПТП ищецът е получил контузия на дясното бедро, която се дължи на действие на тъп предмет и такова увреждане може да се получи в условия на ПТП като пешеходец. Вещото лице сочи още, че обичайната продължителност на оздравителния период при подобни травми е около 3-4 седмици, а при по-ограничени по площ и по-повърхностни увреждания – 1-2 седмици, като в конкретния случай липсват данни за остатъчни травми.

С оглед на така събраните доказателства, съдът намира, че в причинна връзка с ПТП ищецът е претърпял телесна повреда, вследствие на което за определен период от време е изпитвала болки и страдания. Налице е основание за обезщетение на претърпените неимуществени вреди.

2

Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти – интензитет и продължителност на болката, период на възстановяване, наличие на остатъчна травма. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.

Съдът, при определяне размера на обезщетението, отчита обстоятелството, че травмата на ищеца е била без риск за живота на пострадалия, че интензивността на болката не е била значителна, че на ищеца е проведено само консервативно лечение, периодът на възстановяване е с кратка продължителност и не се е налагало ограничителен режим на пострадалия. Съдът отчита и обстоятелството, че към датата на процесното ПТП ищецът е бил на 32 години, т.е. в млада и трудоспособна възраст, а прогнозата е напълно благоприятна – ищецът е напълно възстановен. С оглед на изложеното по-горе, съдът счита, че справедливо обезщетение за претърпените травматични увреждания е в размер на 2000,00 лв.

Настоящият съдебен състав намира за основателно и доказано възражението на ответника за наличието на съпричиняване от страна на ищеца, както е приел и първоинстанционният съд. Съгласно разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата обаче е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Тълкуването на нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД налага разбирането, че за да е налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл е трайната практика на ВКС – напр. решение №206/12.03.2010 г. по т.д.№35/2009 г., ІІ ТО на ВКС. Обективният характер на съпричиняването е признат изрично от Върховния съд в ППВС №17/1963 г. – т.7, което има характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С цитираното постановление Пленумът на Върховния съд е приел със задължителна за съдилищата в Република България сила, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат.

От заключението на назначената по делото САТЕ, което и настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че от техническа гледна точка причина за настъпване на ПТП е поведението на водача на автобуса, който не се е съобразил с местоположението и размерите на паркирания автомобил „Форд Транзит“, който е бил паркиран неуспоредно, отдясно спрямо посоката на движение на автобуса при наличие на пътна маркировка „М 13“, като ищецът по време на настъпване на удара се е намирал на платното за движение пред т.а. „Форд Транзит“. Вещото лице сочи още, че пешеходецът е имал обективна възможност да избегне удара, ако към момента на настъпване на ПТП се е намирал на тротоара, а ако т.а. „Форд Транзит“ е бил паркиран успоредно спрямо посоката на движение на автобуса, траекториите на двете превозни средства нямаше да се пресекат и нямаше да настъпи удар между тях.

Въз основа на установения по делото механизъм на настъпване на ПТП, съдът намира, че пострадалият в нарушение на разпоредбата на чл.98 ал.1 т.1 ЗДвП не се е съобразил с наличната пътна маркировка, указваща начина на паркиране, с което е създал опасност и пречка за движението, както и в нарушение на разпоредбата на чл.108 ал.1 ЗДвП не се е движил по тротоара или банкета на пътното платно, с което си поведение сам се е 3 поставила в ситуация на повишен риск от увреждане.

При определяне приноса на пострадалия следва да се има предвид, че районът на местопроизшествието е жилищна зона, което несъмнено налага изключително внимание от страна на водача на процесния автобус, който е нарушил общите задължения по чл.5 ал.2 т.1 и чл.20 ал.1 ЗДвП, които изискват водачът да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и да контролира непрекъснато пътните превозни средства, но при съпоставка на вида и броя на нарушенията, извършени от пострадалото лице, както и тяхната тежест, намира, че е налице принос на увреденото лице, който надвишава приноса на делинквента и следва да бъде определен на 75 %.

С оглед на изложеното, съдът счита, че справедливото обезщетение за претърпените травматични увреждания е в размер на сумата от 500,00 лв. и искът следва да бъде уважен до този размер.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА реш е н и е №20020297 от 10.03.2022 г., постановено по гр.д.

№70227/2018 г. по описа на СРС, ГО, 54 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА Р. Л. С. , ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. „******* да заплати на ЗАД „ОЗК - Застраховане” АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ******* на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ответника ЗК „Л.И.” АД.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4