Решение № 6539 от 20.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6539 гр. София, 19.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Виктория Мингова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело № 20221100504339 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 20022102 от 17.03.2022 г., постановено по гр. д. № 28883 по описа за 2022 г. на СРС, Гражданско отделение, 24 състав, са отхвърлени предявените обективно, кумулативно съединени установителни искове от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: 831609046 с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу Й. К. М., ЕГН ********** за установяване дължимостта на сумата от 4100,98 лева – главница, представляваща стойност на доставена ТЕ за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2019 г., както и сумата от 550,80 лева – мораторна лихва за периода от 15.09.2017 г. до 21.02.2020 г., главница дялово разпределение в размер на 30,57 лева за периода 01.02.2017 г. до 30.04.2019 г. и обезщетение за забава в размер на законната лихва на стойност 5,37 лева за периода от 31.03.2017 г. до 21.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на заявлението по чл. 410 ГПК – 06.03.2020 г., до окончателното изплащане за имот, находящ се в гр. София, ул. „******* с аб. № 266275, за които суми в производството по ч. гр. дело № 12460/2020 г. по описа на СРС, 24 състав е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Решението е постановено при участието на „Б.Б.“ ООД – трето лице помагач на страна на ищеца.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца в производството „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че решението е 1 неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага, че първоинстанционният съд не е указал на ищеца, че не сочи доказателства относно собствеността или правото на ползване относно топлоснабдения имот. Неправилно според въззивника първият съд приел, че ответникът не следва да отговаря по предявените искове. Поддържа, че видно от Заповед от 07.05.1983 г. ответникът бил син на В. М.а – собственик на процесния недвижим имот. В тази връзка счита, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот по силата на наследствено правоприемство.

Моли съда да отмени постановеното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с която ответникът в производството я оспорва. Поддържа, че ищецът е следвало при условията на пълно и главно доказване да установи основателността на претенцията си, в това число и възникването на облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Заявеното искане е за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

Третото лице помагач – „Б.Б.“ ООД, на страната на ищеца, не заявява становище по жалбата.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията, съдържащи се в подадения отговор, приема следното:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд и нарушения на материалния закон, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото.

Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предявени са искове по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се иска установяване със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 4100,98 лева – главница, представляваща стойност на доставена ТЕ за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2019 г., както и сумата от 550,80 лева – мораторна лихва за периода от 2

15.09.2017 г. до 21.02.2020 г., главница дялово разпределение в размер на 30,57 лева за периода 01.02.2017 г. до 30.04.2019 г. и обезщетение за забава в размер на законната лихва на стойност 5,37 лева за периода от 31.03.2017 г. до 21.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на заявлението по чл. 410 ГПК – 06.03.2020 г., до окончателното изплащане за имот, находящ се в гр. София, ул. „******* с аб. № 266275, за които суми в производството по ч. гр. дело № 12460/2020 г. по описа на СРС, 24 състав е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

При извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира следното:

Ищецът твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди, доставяна в процесния топлоснабден имот, в качеството му на собственик по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Излага, че съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни Общи условия на ищеца. Според клаузите на тези Общи условия купувачите на топлинна енергия, какъвто бил и ответникът, били длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. До момента обаче ответникът не бил погасил задълженията си.

Ето защо моли съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът му дължи процесните суми – главница и лихви, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.03.2020 г.– датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, до окончателното и изплащане.

В срока по чл.131 ГПК ответникът оспорва предявените искове по основание и размер като излага подробни съображения. Твърди, че не е налице възникнало облигационно правоотношение между страните. Прави възражение за давност. Моли съда да отхвърли предявените искове.

Претендира разноски.

Третото лице помагач не изразява становище.

От приложеното за послужване частно гр. дело № 12460/2020 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав, се установява, че ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на 06.03.2020 г. срещу ответника за посочените суми, която заповед е връчена на длъжника и същия е депозирал възражение, поради което на ищеца са дадени указания за предявяване на установителен иск за установяване вземанията по заповедта.

Представени са Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД на потребители от гр. София, които според разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите, която норма е специална по отношение на общата, съдържаща се в ТЗ и я дерогира, което означава, че писмено съгласие на потребителя не е необходимо, за да бъде обвързан от общите условия.

По делото са изслушани съдебно – техническа и съдебно – счетоводна 3 експертиза.

По делото е представена Заповед № Р8-41-1071/07.05.1983г. на Столичен Народен съвет, изпълнителен комитет, издадена въз основа на влязла в сила Заповед № РД-40-2218/15.11.1982г. на Председателя на ИК на СНС, с която е определен начин на обезщетение на В. И. М.а. Със Заповедта в обезщетение на В. И. М.а е предоставен процесният имот.

С доклада по делото съдът правилно е разпределил доказателствената тежест между страните с оглед наведените от тях твърдения, като изрично е указал на ищеца, че в негова тежест е да докаже съществуването на договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия, съобразно твърденията на ищеца, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди, доставяна в процесния топлоснабден имот, в качеството му на собственик по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Съдът не е обявил на страните по реда на чл. 146, ал. 1, факти и обстоятелства, които намира за ненуждаещи се от доказване по делото. Неоснователни са твърденията на въззивника, че съдът не му е указал с доклада по делото, че не сочи доказателства относно собствеността или правото на ползване относно топлоснабдения имот. За съда не съществува задължение да указва на страните, че сочените и/или представените от тях доказателства не установяват твърдените факти. В случая ищецът е представил доказателства относно собствеността на имота – цитираната по-горе заповед, поради което за съда не е съществувало задължение да му указва, че не сочи доказателства за така твърдения от него факт или че същият не се доказва от представените документи. В първото по делото съдебно заседание, в което докладът по делото е обявен за окончателен, ищецът не е имал възражения по доклада, както и доказателствени искания.

Правилно първоинстанционният съд е приел, въз основа на събрания по делото доказателствен материал, че не се доказва по безспорен и категоричен начин ответникът да е бил собственик или ползвател на процесния недвижим имот през процесния период. В представената Заповед № Р8-411071/07.05.1983 г. на Столичен Народен съвет, изпълнителен комитет е посочено, че в обезщетение на В. И. М.а е предоставен процесният имот.

Вярно е, че в заповедта от 07.05.1983 г. е посочено, че ответникът е бил син н а В. М.а – собственик на процесния недвижим имот. Това обстоятелство обаче по никакъв начин не доказва, че В. М.а е починала, че ответникът е единствен неин наследник и че в процесният период е бил собственик на имота. Още повече, че обстоятелствата като раждането, бракът и смъртта на физическите лица се доказват с акт за гражданско състояние, а придобиване право на собственост на основание наследяване по закон, каквото твърди ищецът, се доказва с удостоверение за наследници. По делото не е представен никакъв документ, от който да бъдат установени твърденията на ищеца, относно пасивната материалноправна легитимация на ответника, а доказателственото искане, направено пред въззивната инстанция, в този смисъл е преклудирано на основание чл. 266, ал. 1 ГПК, тъй като не се установяват твърдените на основание чл. 266, ал. 3 ГПК процесуални нарушения.

4

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. С т. 1 на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество – на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

С оглед гореизложеното, в настоящето производство не се доказа по безспорен и категоричен начин през процесния период ответникът да е бил собственик и/или ползвател на процесния топлоснабден имот, поради което не се явява клиент на топлинна енергия респ. страна по твърдяното облигационно правоотношение за процесния период и имот с „Т.С.“ ЕАД, произтичащо от доставката на топлинна енергия за процесния недвижим имот. Ответникът не е материалноправно легитимиран да отговаря по така предявените искове по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК с правна квалификация чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което същите се явяват изцяло неоснователни и следва да се отхвърлят.