Решение № 465 от 03.08.2022, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 465 гр. Благоевград, 01.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Петър Узунов

Членове:

Ангелина Бисеркова

Моника Христова при участието на секретаря Катерина Пелтекова като разгледа докладваното от Моника Христова Въззивно гражданско дело № 20221200500485 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК и е образувано по въззивна жалба, подадена от В. П. М., срещу решение № 63/15.03.2022г., постановено по гр.д. № 878/2021г. по описа на РС П..

С обжалвания акт съдът е признал за установено, че ответникът „А.Ш“ ЕООД дължи на ищеца В.М., сумата от 1333,30 лева, представляваша неизплатен остатък от комадировъчни разходи за работа в чужбина през месец юли 2020г. съгласно Заповед за командироване № 110 от 02.06.2020г., в рамките на съществуващо между тях трудово правоотношение, съобразно сключен трудово договор № 115 от 02.06.2020г., по силата на който ищецът е изпълнявал длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“, ведно със законна лихва, считано от 06.04.2021г. до погасяването, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 8803/06.04.2021г. по ч.гр.д. № 512/2021г. на РС П..

Със същото решение съдът е отхърлил предявените от ищеца установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК за следните суми, за които има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 8803/06.04.2021г. по ч.гр.д. № 512/2021г. на РС П., а именно: сумата от 1206,96 лева, представляваша неизплатено нетно трудово възнаграждение за периода от 01.07.2020г. до 17.09.2020г., въз основа на трудов договор № 115 от 02.06.2020г., ведно със законна лихва, считано от 06.04.2021г. до погасяването; сумата от 118,65 лева, представляваща законна лихва за забава върху трудовото възнаграждение за периода от 01.11.2020г. до 06.04.2021г.;

1 сумата от 189,28 лева, представляваща обезщетение за непозван платен годишен отпуск за 2020г. в размер на 8 работни дни, ведно със законна лихва, считано от 06.04.2021г. до погасяването.

Недоволен от постановения акт жалбоподателят твърди, че същият е неправилен, необоснован, постановен при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в несъответствие с материалния закон и събраните по делото доказателства. Излагат се доводи, че съдът е допуснал грубо нарушение на процесуалните правила, като е дал ход на делото в отсъствието на ищеца в провелото се на 18.12.2022г. открито съдебно заседание, приемайки че е редовно призован. Развиват се доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приложил чл. 76, ал.1 от ЗЗД, приемайки че с извършеното плащане е погасено изцяло задължението за трудово възнаграждение, а това за командировъчни разходи – частично.

Посочва се и че РС е игнорирал периода, за който са дължими вземанията, и датата, на която е извършено плащането. Иска от съда отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да бъдат уважени изцяло исковите претенции.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор от ответника по делото, с който възразява изцяло срещу направените в жалбата твърдения. Посочва, че съгласно нормата на чл. 39 ГПК, когато страната е посочила пълномощник, съдебните книжа се връчват на него без да се издирва настоящия адрес на лицето, като без значение в този случай е правото на пълномощника да извършва процесуално представителство. Посочва, че при направеното плащане ответникът изрично е посочил кои задължения е погасява, поради което твърдението на въззивника за неправилно приложение на чл. 76, ал. 1 от НПК е неправилно. Моли съда за потвърждаване на обжалвания акт и присъждане на сторените по делото разноски.

Съда след като прецени наведените от страните доводи, при съобразяване на акта, чиято отмяна се иска, закона и всички останали обстоятелства по делото, намира от фактическа и правна страна следното:

Не се спори между страните, че същите са били в трудови правоотношение въз основа на сключен трудов договор № 115 от 02.06.2020г., като ищецът е изпълнявал длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“. Не се спори и че трудовото правоотношение е прекратено на 17.09.2020г.

Със заповед № 110 от 02.06.2020г. ищецът е бил командирован от ответника за срок от 61 дни, считано от 01.06.2020г. до 31.07.2020г. с право на дневни пари в размер на 54 евро, като командировъчните за периода са в общ размер на 3 294 евро или 6442,50 лева. Съгласно заповедта ищецът М. е следвало да извършва курсове по релации Ш, Д., Н., Ф., Х. и др. европейски държави.

По делото е приета и изпълнена СЧЕ, неоспорена от страните, видно от която дължимото на ищеца брутно трудово възнаграждение за периода от възникване на трудовото правоотношение до прекратяването му е в размер на 2

1 369,20 лева. За същия период дължимото нетно трудово правоотношение е в размер на 1062,47 лева. Според заключението на вещото лице общият размер на начисленото и дължимо възнагражение на ищеца във вида на командировъчни пари в лева, съгласно издадената заповед за командироване, за периода 01.06.2020г. до 31.07.2020г. е 6442,50 лева. При направена проверка в счетоводството на ответното дружество вещото лице е установило, че на основание заповед от 31.07.2020г. е ищецът е използвал платен годишен отпуск в размер на 8 лева, считано от 03.08.2020г. до 12.08.2020г., начислен във ведомостта за м.август 2020г. Според заключението толкова е и полагащият се на В.М. платен годишен отпуск за времето, в което е бил в трудово правоотношение с ответника, поради което няма право на обещетение по чл. 224 от КТ. Вещото лице е посочило още, че по банков път на ищеца от страна на ответника на 21.07.2020г. е преведена еднократно сумата от 5518 лева с основание на превода „РС и командировки В.М.“. Поради направеното плащане задължението на ответника е в размер на 1986 лева, представляващи командировъчни пари.

При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е уважил изцяло предявения иск по чл. 215, ал.1 от КТ за командировъчни разходи в чужбина. По отношение искът за трудовоправоотношение съдът е приел, че е неоснователен, тъй като задължението е заплатено от ответника. В тази връзка е отхвърлен и иска за мораторна лихва. По отношение искът по чл. 224, ал.1 от КТ съдът е приел, че обещетението не се дължи, доколкото ищецът е ползвал полагащия му се отпуск и същият е бил заплатен от ответното дружество.

При горната фактическа обстановка настоящият състав направи следните правни изводи:

Предвид твърденията на въззивника, че обжалва изцяло решението, депозираната въззивна жалба в частта, насочена срещу първоинстанционния акт в частта, с която е уважен изцяло предявеният иск за командировъчни разходи с правно основание чл. 215, ал.1 от КТ срещу ответника „А.Ш“ ЕООД, е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, поради липса на правен интерес на ищеца да обжалва решението в посочената част.

Депозираната въззивна жалба срещу решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3

По делото са предявени за разглеждане при условията на обективно кумулативно съединяване, искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, чл.

215, ал.1 от КТ, чл. 224, ал.1 от КТ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД.

Не е спорно между страните наличието на трудовоправоотношение за периода 02.06.2020г. до 17.09.2020г.. Не се спори и се доказва, че за периода 01.06.2020г. до 31.07.2020г. ищецът е бил командирован във връзка с това трудовоправоотношение със задача – международен автомобилен превоз на товари срещу заплащане. Видно от заключението по приетата СЧЕ с преводно нареждан от 21.07.2020г. ответното дружество е превело на ищеца сумата от 5518 лева с правно основание „РЗ и командировъчни за В.М.“. В счетоводството на ответното дружество за погасяване на задължения по начислени работни заплати по смекта 421 „Персонал“ е осчетоводена сумата от 1062,40 лева, а за погасяване на сумите, дължими във вид на командировъчни пари в лева, са осчетоводени 4455, 60 лева по сметка 422 „Подотчетни лица“ парт. В.М..

Предвид направените в жалбата възражения спорен в настоящото производство е приложимо ли е в случая правилото на чл. 76, ал.1 от ЗЗД и в какъв ред следва да се погасят вземанията на работника при направено частично плащане.

Съгласно чл. 76 от ЗЗД този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. В настоящия случай с направеното плащане на 21.07.2020г. ответното дружество е посочило кои свои задължения погасява, а именно – „РЗ и командировъчни“, поради което не намира приложение нормата на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която, ако не е посочено основанието, то се погасява най-напред най-обременителното задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.

За правилното разрешаване на спора настоящата инстанция съобрази нормата на чл. 270, ал. 2 от КТ, съгласно която трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго. В процесния трудов договор е посочено, че трудовото възнаграждение се изплаща „месечно-наведнъж“. Доколкото не е уговорен конкретен падеж, то следва извод, че в процесния случай за всяко месечно задължение за плащане на трудово възнаграждение изискуемостта настъпва в края на месеца, за който се дължи.

Предвид горното съдът намира, че към 21.07.2020г. ответното дружеството е имало две еднородни задължения – а именно задължение за заплащане на трудово възнаграждение за месец юни 2020г. в размер на 408,80 лева, видно от СТЕ, както и задължение за заплащане на командировъчни в размер на 6442,50 лева.

С извършеното на 21.07.2020г. плащане ответното дружество е посочило, че погасява работна заплата и командировъчни, поради което 4 ответникът е погасил дължимото си към тази дата задължение за трудово възнагражение в размер на 408,80 лева, а не както РС е приел сумата от 1062,40 лева. С остатъкът от плащане са погасени задължения за командировъчни в размер на 5109,20 лева.

Следователно с направеното плащане на 21.07.2020г. е погасено задължението за трудово възнаграждение за месец юни 2020г., неплатени остават дължимите трудови възнагражденията за месец юли, август и септември, които съгласно приетото заключение по СТЕ възлизат на 653,67 лева. В тази част решението на първа инстанция е неправилно и следва да бъде отменено, като искът с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ бъде уважен до размер от 653,67 лева.

По отношение искът с правно основание чл. 224, ал.1 от КТ съдът се солидализира с извода на първоинстанционния съд, доколкото видно от приетата по делото СТЕ отпускът, за който се отнася, е бил ползван и заплатен от работодателя.

По отношение на претендираната мораторна лихва за периода 01.11.2020г. до 06.04.2021г. съдът намира следното:

Вземането за обезщетение по чл. 215 КТ е безсрочно парично задължение, което става изискуемо от деня на поканата / Решение № 1089 от 4.07.2006 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2003 г., III гр. о./. Доколкото ищецът не е представил доказателства за поставяне на ответното дружество в забава по отношение на това задължение, то съдът намира, че мораторна лихва върху същото не се дължи, а единствено законна лихва от датата на подаване на заявлението, която е присъдена от първоинстанционния съд.