Решение № 16312 от 31.08.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16312 гр. С., 31.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ПОЛИНА АНД.

ХАДЖИМАРИНСКА при участието на секретаря ТЕОДОРА СТ. ВЕЛЧЕВА като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА

Гражданско дело № 20231110147127 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от М. В. В. срещу Б. А. И., с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца дадени в заем суми по четири сключени между страните неформални договора за заем, евентуално съединени с искове с правно основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумите като получени при начална липса на основание.

В исковата молба ищецът излага, че в периода от 28.12.2022г. до 02.01.2023г. е сключил с ответника четири неформални договора за заем, по които му е предоставил суми в общ размер от 5000 лв., по три от договорите 1000 лв. и по един от тях 2000 лв., преведени по банков път, с уговорен срок за връщане на заетите средства до 8.01.2023г. Поддържа, че след изтичане на срока и въпреки отправените му покани ответникът не върнал дадените му в заем суми. При условия на евентуалност ищецът претендира вземанията си на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване, като твърди липса на основание за наредените преводи.

В отговор на исковата молба ответникът оспорва предявените искове. Твърди, че страните не са сключвали договори за заем, а между тях е имало търговски отношения по повод общ бизнес проект за организиране на събитие в зала „Арена С.“, планирано на 25.12.2022г., във връзка с което били наредени сумите. Поради това счита, че в полза на ищеца не са възникнали вземания на соченото от него основание.

Съдът, като прецени становищата на страните и като обсъди събраните по 1 делото доказателства, формира следните изводи от фактическа и правна страна:

Съдебно предяве н и т е вземания се основават на твърдения на ищеца за сключени между страните неформални договори за заем в периода от 28.12.2022г. до 2.01.2023г., по които е предал на ответника общата сума от 5000 лв. срещу поето от него задължение да върне заетите средства. Съобразно чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Основателността на предявена искова претенция с правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД се предпоставя от установяване наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните, чийто правопораждащ фактически състав с оглед реалния характер на договора за заем включва постигнато съгласие ищецът да предостави парични средства в сочения от него размер на ответника, които последният да върне при определени условия, както и извършено от ищеца предаване на заетата сума на ответника. Отделно от това, уважаването на иска се обуславя и от настъпила изискуемост на вземането на заемодателя за връщане на предоставената заемна сума съобразно уговорените условия и неизпълнение на кореспондиращото парично задължение на заемателя. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК установяването на положителните релевантни за разрешаване на правния спор факти е в доказателствена тежест на ищеца, като при оспорване на иска ответникът следва да проведе насрещно доказване, като установи възраженията си – че средствата са предадени на друго основание, че задължението е изпълнено, съответно че договорната връзка страда от определен порок и т.н. /в този смисъл Решение № 546/2010г. по гр. д. № 856/2009г. на ВКС, IV г.о., Решение № 20/2011г. по гр. д. № 620/2010г. на ВКС, IV г.о., Решение № 317/2015г. по гр. д. № 1238/2014г. на ВКС, IV г.о., Решение № 160 от 02.11.2018г. по гр. д. № 5077/2017г. на ВКС, III г.о., Решение № 240 от 26.10.2016г. по гр. д. № 922/2016г. на ВКС, IV г.о., Решение № 108/25.02.2025г. по гр. д. № 5275/2023г. на ВКС, III г.о./.

От представените по делото писмени доказателства – 4 броя платежни нареждания за вътрешнобанков превод между банкови сметки в „Първа инвестиционна банка“ се установяват четири парични превода с наредител М. В. В. и получател Б. А.

И., извършени както следва:

- с платежно нареждане № .. от 28.12.2022г. са преведени 1 000,00 лв.

- с платежно нареждане № . от 28.12.2022г. са преведени 1 000,00 лв.

- с платежно нареждане № . от 31.12.2022г. са преведени 1 000,00 лв.

- с платежно нареждане № . от 2.01.2023г. са преведени 2 000,00 лв.

Предаването на процесните суми от ищеца в полза на ответника е обстоятелство, по отношение на което страните не спорят, поради което и в проведеното открито съдебно заседание от 31.10.2024г. то е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване, като правният спор се концентрира върху естеството на възникналите между страните облигационни правоотношения. Съобразно съдебната практика, обективирана в Решение № 192 от 07.11.2014г. по гр. д. № 2519/2014г. на ВКС, III г.о, Решение № 274 от 19.12.2013г. по гр. д. № 12852/2012г. на ВКС, IV г.о., Решение № 52 от 22.05.2009г. по т.д. № 695/2008г. на ВК С , I т.о. , Определение № 521 от 2

18.02.2025г. по к.т. д. № 1485/2024г. на ВКС , II т.о. и др., когато предаването на парична сума е установено, но липсват данни на какво основание е осъществено, то не може да се презюмира, че задължението е възникнало от заемен договор, доколкото при многообразието на гражданските отношения и прокламираната в чл. 9 ЗЗД свобода на договарянето житейски е възможно предаването на сумата да произтича от всякакъв друг договорен или извъндоговорен източник на задължения, дори и да представлява изпълнение на нравствен дълг. В тази връзка, установяването на обстоятелството, че дадени парични средства са предадени, не освобождава ищеца от задължението да проведе доказване на основанието, на което са предадени, в настоящия случай че същите са предоставени на ответника със задължението да ги върне обратно.

Предвид липсата на писмени договори между насрещните страни, преценката за естеството на облигационните правоотношения следва да се извърши на основата на събраните в хода на производството доказателства. От представените с исковата молба платежни нареждания се установява, че паричните суми от 28.12.2022г. и от 2.01.2023г. са преведени по банковата сметка на ответника с основание „краткосрочен заем“, а тези от 31.12.2022г. – с основание „заем“. По същността си платежното нареждане представлява едностранно волеизявление на ползвателя на платежни услуги, адресирано до неговия доставчик на платежни услуги, направе н о въз основа на сключен помежду им рамков договор. Това едностранно волеизявление поражда задължение в тежест на доставчика на платежните услуги да задължи платежната сметка на ползвателя със съответната сума и да завери другата сметка. Тъй като волеизявлението е едностранно, посоченото в платежното нареждане зависи единствено и само от волята на ползвателя на платежната услуга. /в този смисъл Решение № 260293 от 14.05.2024г. по в.гр. д. № 1155/2021г. по описа на СГС/. Поради изложените съображения при изричното оспорване, че са сключени заемни договори, то платежните нареждания сами по себе си не биха могли да послужат за пълното и главното доказване на обстоятелството, че процесните суми са били превеждани именно по договори за заем. Посочените в платежните нареждания основания обаче са индиция за основанието на преводите, в частност че извършените извънкасови плащания представляват изпълнение на задълженията на заемодателя да прехвърли собствеността върху паричните средства в полза на заемателя. Същевременно по делото не се установява при усвояването на получените суми ответникът да е релевирал възражения по отношение на основанието на преводите както пред ищеца, така и пред банката. Такова оспорване е извършено едва с отговора на исковата молба.

От друга страна, противоречи на житейската и правна логика при предоставяне на парични средства, свързано с реализацията на общ бизнес проект, в платежното нареждане да бъде вписано „краткосрочен заем” или „заем”. От изложените съображения следва и логическият извод, че паричните средства са предадени срещу 3 насрещното задължение да бъдат върнати.

По делото е приложена и електронна кореспонденция чрез мобилното приложение „Вайбър“, за която ищецът навежда твърдения, че е водена между него и ответника. Мобилното приложение „Вайбър“ се използва като средство за електронна кореспонденция, при което всеки неин потребител регистрира свой профил чрез посочване на телефонен номер. Изпратеният по нея в електронен вид документ има характера на електронен документ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ГПК във вр. с чл. 3, § 35 от Регламент № 910/2014г. на ЕП и Съвета, независимо че същият не съдържа електронен подпис, като същият представлява неподписан документ. /в този смисъл Решение № 116 от 22.02.2024г. по гр. д. № 790/2023г. на ВКС, III г.о., Определение № 2396 от 16.05.2024г. по гр. д. № 4043/2023г. на ВКС, III г.о./. От процесуалната теория и съдебната практика е известно, че подписът служи като доказателство за авторството на инкорпорираното в документа изявление. В случаите, при които по делото бъде представен неподписан документ и същият бъде оспорен от насрещната страна, то авторството на обективираните в него изявления следва да бъде установено с помощта на други доказателствени средства. В настоящия случай кореспонденцията по „Вайбър“ е възпроизведена на хартиен носител, заверена от процесуалния представител на ищеца. Съобразно чл. 184, ал. 1 изр. 1 ГПК електронният документ може да бъде представен на хартиен носител като препис, заверен от страната. Когато оспорване на документа не е направено, нито е поискано по реда на чл. 184, ал. 1, изр.

2 ГПК да бъде представен документа на електронен носител, за представилата го страна не възниква задължение да ангажира други доказателства, а документът се ползва с доказателствена стойност. В настоящето производство такова оспорване не е осъществено, доколкото с отговора на исковата молба ответникът абстрактно е възразил, че представените писмени доказателства „не представляват годен юридически факт“, а не че не е автор на обективираните в документите изявления.

За пълнота на изложението, настоящият състав намира за необходимо да се отбележи още, че доказателственото искане на ответника да бъде задължен ищеца да представи в оригинал договорите за заем намира правното си основание в чл. 190, ал. 1 ГПК, което искане е оставено без уважение, доколкото ищецът извежда съдебно претендираните права с твърдения за неформални сделки между страните. Последното е различно от вече посоченото доказателствено искане по чл. 184, ал. 1, изр. 2 ГПК, което страната не е направила. В допълнение, процесуалният закон не поставя като изискване за приемането на документа по чл. 184 ГПК като доказателство по делото, всеки път съдържащите се в този документ данни да бъдат проверявани, чрез заключение на съдебно-техническа експертиза, поради което липсата на такава не може сама по себе си да бъде приета като обстоятелство, оборващо съдържанието на документа. С оглед изложеното следва да се приеме, че представената на хартиен носител кореспонденция, обективиращи разменените по електронен път изявления на 4 страните, представлява годно доказателство и на общо основание следва да бъде съобразена от съда.

По отношение на самото съдържание на кореспонденцията настоящият състав намира следното: в периода от 28.12.2022г. до 2.01.2023г. разговорите между страните са свързани с отправена до ищеца молба за „малко помощ от приятел до 8 януари”, потвърждения от страна на ответника за получени по банков път суми – „ 2 к вече влязоха”, както и въпроси от страна на ответника дали са извършени банкови преводи – „пускал ли си днес”, като при неосъществяването на такива са отправени молби за извършването им – „моля те да опитаме“. От тези изявления на страните е видно, че в настоящия случай се касае за предоставянето на финансова помощ. По същество може да се направи обоснован извод, че изявлението с искане за такава помощ от 28.12.2022г. представлява предложение за сключване на договор по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЗД. Използваният от ответника словесен израз „помощ” сочи за възникнало облигационно заемно отношение, тъй като в него имплицитно се съдържа задължение з а връщане. Значението на думата „помощ“ се свързва с оказването на съдействие, поддръжка, като същата следва да се счита употребена в нейния общоприет смисъл, доколкото не са въведени твърдения ответникът да е влагал в нейното съдържание различно значение. Словесният израз е използва н в единствено число, а не в множествено – „помощи“, където би могло да се разсъждава за безвъзмезден характер.