Решение № 260158 от 20.07.2021, Районен съд - Велинград

РЕШЕНИЕ № гр. Велинград, 20.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание тринадесети юли през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА при участието на секретар

Мария Д., като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 9 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са от И.И.П., ЕГН **********,***, против „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Люлин, ж.к. Люлин № 7, бул. „Джавахарлал Перу” № 28, бл. АТЦ „Силвър център”, ет. 2, офис 73 Г, представлявано от управителя Д.С.Д., иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска да бъде прогласена нищожността на договора за паричен заем „Viva Standart 14“ № 5543993 сключен с “Вива Кредит” ООД от 22.08.2019 г., на основание чл. 23 ЗПК, съединен при условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 4, ал. 1 и чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем „Viva Standart 14“ № 5543993.

С исковата молба ищецът твърди, че на 23.08.2019г. е сключил с ответното дружество договор за паричен заем „Viva Standar! 14“ № 5543993/22.08.2019г., по силата на който е получил в заем сумата от 1600 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40, 32 % и ГПР в размер на 49, 35 %.

Страните са уговорили, че заемателят ще погаси кредита в срок от 60 седмици с размер на погасителната вноска 67, 10 лв., с крайна падежна дата 16.10.2020 г. и обща сума за плащане от 1677, 30 лв.. Твърди се, че съобразно договорките в срок до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор ищецът е следвало да предостави едно от двете предвидени обезпечения в него, а именно: две физически лица, отговарящи на условията, подробно описани в договора или банкова гаранция, като при неизпълнение на това му задължение дължи неустойка в размер на 1677,30 лв., която следвало да престира разсрочено, заедно с погасителната вноска. Ищецът излага, че договорът е изпълнен от негова страна, като е изплатил сумата от 1084лв., а без правно основание по него са му начислени възнаградителна лихва и неустойка, тъй като договорената между страните лихва в размер на 40 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото, поради което е налице нищожност на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на цялата кредитната сделка. Поддържа, че предвидената в чл. 4 от договора неустойка е скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, а поради невключването й в ГПР последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Твърди, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.

68 д. ал. 1 и ал. 2. т. 1 от Закона за защита на потребителите. Излага, че неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или банкова гаранция не води до самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като вреди за кредитора биха възникнали единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Сочи, че предвидената неустойка е загубила присъщите за неустойката обезщетителната функция, доколкото тя е почти еквивалентна на заетата сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от него, създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Твърди, че договорена при тези условия неустойката представлява допълнителна облага- печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11. ал. 1. т. 9 и т. 10 от ЗПК. По изложените съображения, счита, че неустоечната клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143. т. 5 ЗЗП. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски като това е довело до скрито оскъпяване на кредита. Поддържа, че процесният договор е изначално недействителен и на основание нарушаване на изискването на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК кредиторът да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. Поддържа, че е налице е неяснота върху каква стойност се изчисляват договорените 40 % възнаградителна лихва, което е необходимо, за да може както потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер, така и за да узнае каква ще бъде реалната цена, която той ще заплати за предоставения му заем. На следващо място се сочи, че липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48.32 %/, а във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, а такава липсва.

Излага, че в конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсват. Посочен е лихвен процент по заема - 40 %. /който е фиксира и годишен/, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Поддържа, че съгласно чл. 10. ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. В този смисъл излага, че освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не са уговорили други разходи, следователно кредиторът няма право да включва в обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва. От друга страна, за да се изчисли правилно действително прилагания в правоотношението размер на ГПР кредиторът е следвало да включи в обхвата му и допълнителната печалба - скритата под формата на неустойка- възнаградителна лихва. Поради заобикаляне на изискванията на чл. 11. ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК в договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните в чл. 2.6 и т. 8 лихва и ГПР са недействителни уговорки. Съгласно чл. 22 ЗПК, уговорките за лихвата и за ГПР са задължителни реквизити на кредитния контракт и неуговарянето в съдържанието му на тези съществени елементи води до отричане на правния ефект на цялата кредитна сделка. Поради изложено моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски. Ангажира доказателства.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответното дружество, депозира отговор, с който оспорва изцяло претенциите на ищеца.

Признава, че между страните на 23.08.2019г. е сключен процесния Договор за паричен заем Viva Standart 14“ № 5543993, като твърди да е изправна страна по него. Излага, че към настоящия момент срока на договора е изтекъл, а ищецът не е изплатил изцяло задълженията си по него, като са платени изцяло първите дванадесет погасителни вноски и частично тринадесета. Твърди, че размерът на лихвата е договорен в съответствие с принципа на свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 от ЗЗД, като ЗПК не въвежда лимит на възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит.

Сочи, че единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва, като ответното дружеството е спазило това ограничение, доколкото ГПР съгласно Договора възлиза на 49,35%.

Признава, че при изчисляването на ГПР е включен размерът на фиксирания годишен лихвен процент. Поддържа, че в случая договорената възнаградителна лихва от 40,32 %, т.е. надвишението над допустимата според ищеца стойност от трикратния размер на законната лихва не е съществено, поради което лихвата не противоречи на добрите нрави. Твърди, че с получаването на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) съгласно изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК ищецът е бил информиран за всички условия по заема, имал е свободата да реши дали тези условия са приемливи за него и дали да се обвърже с тях, като е можел изобщо да не встъпва в договорни отношения, но въпреки това е взел информирано решение да го стори, поради което не е налице накърняване на добрите нрави. Излага, че са неоснователни твърденията да са налице нарушения и на чл. 11, ал. 1,т. 9 3ПК. Твърди, в сключения договор е посочен фиксиран ГЛП, който не се променя през целия срок на договора и в който не се включва неустойка, която не е част нито от разходите, нито от договорената лихва печалба, при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11. т. 9 ЗПК /Решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. Ангажира доказателства. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за установено следното от правна и фактическа страна:

С доклада по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване всички обстоятелствата, включени във фактическия състав на спорното право, като единственото спорно обстоятелство между страните е налице ли са неравноправни клаузи в процесния договор и водят ли те до неговата нищожност.

Съобразно приетата по делото без възражения от страните съдебно-икономическа експертиза неустойката в процесния договор, уговорена в чл. чл. 4, ал. 1 е в размер на 670,82 лв. и представлява 41,9 % от главницата. При включване на разходите за неустойка, като разход за кредита, то размерът на ГПР би бил равен на 91,25 %.

След анализ на съдържанието на договора, съдът приема, че той е за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Ищеца има качество качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено.

При извършената служебна проверка относно действителността на сключения между страните договор и като взе предвид наведените в тази насока правни доводи в исковата молба, съдът констатира следното:

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.07.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение т. 3, е посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши преценка за основателност на възражението, т. е. следва да съобрази всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към разглеждания и разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС, предмет по направеното възражение на ответника.