Решение № 717 от 26.09.2025, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 717 гр. Казанлък, 26.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско дело № 20245510103074 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на А. О. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: общ. ********************, чрез адв. Д. Г., вписан в

АК-Л. с

№********************, служебен адрес:

******************** против „Вивус.БГ" ЕООД, ЕИК202393458, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „******************** Съдът приема, че се касае за иск с правно основание чл. 124 ГПК и чл.

26, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД. Претендира се провъзгласяване на нищожност на Договор за кредит № ******************** от ********************., сключен с „Вивус.БГ" ЕООД. Предявен е насрещен иск от ответника с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД за възстановяване на отпуснатата по договора сума.

Ищецът А. О. М. чрез пълномощника си адв. Д. Г. твърди, че между него и ответника „Вивус.БГ" ЕООД, е сключен Договор за кредит № ******************** от ********************. Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на ***** лева със срок за погасяване 30 дни, ГЛП -40,99 % и 49,6 % ГПР.

Ищецът твърди, че при кандидатстване за кредит на уебсайта на ответника https://www.vivus.bg/, потребителят имал две опции - дадената по презумпция „Искам бърз заем до 15 минути" и чак когато потребителят умишлено махнел отметката на въпросното „Искам бърз заем до 15 минути“ се появявал текст, съгласно който средното време за разглеждане на кандидатура е 7 дни.

По начина, по който била организирана процедурата за кандидатстване, 1 ищецът още с влизането си на сайта на ответното дружество започнал кандидатурата си с избрана не от него „допълнителна услуга“ и се изисквало допълнително действие, за да не използва тази услуга. Съгласно чл. 4.1.-4.5. от Общите условия към договора за заем Кредитополучателят можел да заяви изрично бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит, при което да получи отговор на искането си в срок до 15 минути от изпращането на запитването. За въпросната услуга кредитополучателят дължал т. нар. такса за бързо разглеждане, която кредиторът изчислявал спрямо сумата на кредита. В процесния случай тази такса била в размер на 165.04 лв.

Ищецът счита, че таксата за бързо разглеждане следва да бъде включена в ГПР. Видно от съдържанието на договора за кредит: „Изчисленият по-горе ГПР не включва разходите, които кредитополучателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения и таксите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово искане. " , същите определено не били. Счита, че договорът е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР.

Счита, че клаузата, уреждаща такса за бързо разглеждане е в противоречие с разпоредбите на ЗПК и в частност чл. 10а ал. 2 от ЗПК, съгласно която разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквото представлявала таксата за бързото разглеждане на искането за кредит.

В случая тя представлявала именно такса, свързана с усвояване и управление на кредита, поради което счита, че същата е нищожна на основание чл. 26, ал.

1 ЗЗД. Тази такса не е включена в годишния процент на разходите по кредита, съответно била заобиколена е и нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, което било отделен довод да се прогласи нищожност на клаузата, на основание чл. 19 ал.

5 от ЗПК - задължение на кредитора по договора било да посочи точен (верен, коректен) процент на общите разходи по кредита, при което всяко неточно посочване заобикаляло закона. Казаното важало дори в хипотеза, в която годишният процент на разходите нямало да надвиши законовия праг, ако в него се включат тези допълнителни плащания по договора, както и в хипотезата, в която точния процента на разходите е по-нисък от посочения в договора, тъй като и в двата случая, било налице като резултат заобикалянето на закона. В българското право общото понятие за такса била стойността на оказана от администрацията или друго публично тяло услуга, като самата такса имала за цел единствено да възстанови направените от оказалия услугата разходи, до себестойността на последните. Таксата нямала и не можела да има за цел обогатяването на лицето, което оказва тези услуги.

Ищецът твърди, че таксата е в значителен размер в процентно съотношение от размера на получения заем, с което безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Понятието добри нрави предполагал известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се правил извод за нарушение, водещо до нищожност така и Решение №452/25.06.2010 г. по гр. д . № 4277/2008 г. на ВКС, IV г.о.

Счита, че дори обработката на искането за кредит да се е случила в рамките на 15 минути, това не обосновавало цена на посочената услуга в размер на почти 1/5 от размера на предоставената главница. Чрез посочената клауза било налице скрито оскъпяване на кредита и се постигала забранена от закона цел 2 неоснователното обогатяване на кредитора, поради което, съгл. чл. 21, ал. 1 от ЗПК, била нищожна.

Претендира, че всяка нееквивалентна такса по договор между равноправни субекти всъщност прикривала възнаграждение на кредитора (ако се дължи и при точно изпълнение) или неустойка (ако се дължи в хипотеза на неизпълнение). Затова и таксата, ако е „доброволно“ (а тя не била в настоящия случай) договорена или платена, следвало да залегне като елемент на годишния процент на разходите, което не било направено, и оттам заобиколена била нормата на чл. 19 от ЗПК в частта, предвиждаща максимален размер на годишния процент на разходите по кредита. Счита таксата за бързо разглеждане на искането за кредит, с която кредиторът е начислил допълнително суми от Договора за заем, за нищожна на основание чл. 10а ал. 2 и чл. 19 ал. 5 от ЗПК, като противоречаща на добрите нрави по ЗЗД и неравноправна съгласно ЗЗП. /така и Решение № 3532 от 02.12.2022 г. по в. гр. д. № 7038 / 2021 г. на Софийски градски съд; Решение № 121 от 17.03.2023 г. по в. гр. д. № 63 / 2023 г. на Окръжен съд-Смолян; Решение № 325 от 14.03.2023 г. по в. гр.д. №3249/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив и много други относно клаузата за бързо разглеждане в договори между потребители и същия ответник./

Ищецът твърди, че Договорът за заем е недействителен поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.

Твърди, че уговорената в процесния договор допълнителна услуга „такса за бързо разглеждане“ в размер на 165.04 лв. е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. Същото важало и за и допълнителните „такса за удължаване на срока“. Този извод следвал от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с 3 договора за кредит. Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" бил сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Сочи, че според практиката на СЕС - решение по дело С-686/19, в понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначавали всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.

Претендира, че възнаграждението за допълнителни услуги не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 49.60 %. Този начин на оповестяване на разходите не бил съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Разходът за допълнителна услуга подлежал на заплащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което водело до извод, че по този начин е установено скрито допълнително възнаграждение на кредитора, което не било посочено при определяне на годишния процент на разходите. Ответникът кредитодател бил обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия кредит по начин, изключващ възможността за възприемане от страна на потребителя на действително поетата финансова тежест, като бил предложил отделно цени на кредита и на допълнителни услуги и оповестил годишен процент на разходите, без да включи в него значителния добавен разход за възнаграждение за допълнителни услуги. Така уговорената такса не била включена в оскъпяването на ползваната сума, което водело до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславяло нищожност на уговорката за плащането й (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане.

С решение от 21.03.2024 г. по дело С- 714/22 на Съда на ЕС (С.Р.Г. срещу „Профи Кредит България" ЕООД), било прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябвало да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и), когото закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Ищецът счита, че невключването на разхода за допълнителни услуги в оповестения ГПР има за цел да прикрие действителните разходи по кредита.

Твърди, че клаузите не били индивидуално уговорени, същите били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, какъвто бил настоящият. Такова разрешение било дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която била транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не са 4 индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключвал приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова била доказателствената тежест да установи този факт. Предвид съдържанието на договора счита, че може да се направи обоснован извод, че договорът е бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия. Счита, че таксите за допълнителни услуги по процесния договор за потребителски кредит отговарят на поставените от ЗПК изисквания, за да се включат в общия разход по кредита (в подкрепа на този аргумент сочи решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на СГС и др.). В процесния договор не бил посочен действителният размер на ГПР и кои компоненти са взети предвид при определянето му. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следвало да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.