Решение № 5089 от 23.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5089 гр. София, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КА. Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Дамян Ив. Х.в при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско дело № 20261100505619 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на „Мъни Лийз“ ЕАД срещу решение № 5139/18.03.2026 г. по гр.д. № 50591/2025 г. по описа на СРС, 43 състав, с което е уважен иск, предявен от А. В. Д. срещу жалбоподателя, като е прогласена нищожността на договор за потребителски кредит № МММ28258/12.09.2024 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – поради противоречие със закона.

Жалбоподателят – „Мъни Лийз“ ЕАД, твърди, че обжалваното решение е неправилно. Счита, че процесният договор за потребителски кредит е валиден, тъй като отговоря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в ЗПК, доколкото разходите, заплащани от кредитополучателя при неизпълнение на задължението за връщане на уговорената в заем сума, не следва да се включват при изчисляване на ГПР. Също така, дори да се приеме, че клаузите, предвиждащи заплащането на такива разходи, са недействителни, то това не води до недействителност на целия договор. Ето защо, моли обжалваното решение да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен. Претендира разноските по производството.

1

Ответникът по жалбата – А. В. Д., счита първоинстанционното решение за правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноските по производството.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от А. В. Д. с иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № МММ28258/12.09.2024 г., сключен между страните, доколкото последният не отговаря на императивните изисквания на ЗПК за форма и съдържание.

С обжалваното решение искът е уважен изцяло.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО.

Не се спори, а и видно от представения по делото договор за потребителски кредит № МММ28258/12.09.2024 г., се установява, че на 12.09.2024 г. между „МЪНИ ЛИЙЗ“ ЕАД (като заемодател) и А. В. Д. (като заемател) е сключен договор за заем, по силата на който ответницата е получила в заем сумата в размер на 5000 лв., като се е задължила да върне получената в заем сума в срок до 14.09.2026 г., ведно с договорена между страните възнаградителна лихва. Съгласно договора, заемът е сключен при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 47 % и годишен процент на разходите от 60 %. Размерът на месечната погасителна вноска е 419 лв., като общата дължима сума от потребителя е 10056 лв.

Фактът на реално получаване на отпуснатата в заем сума в размер на 5000 лв. не е спорен по делото.

Доколкото се касае за потребителски кредит, съдът следи служебно за неговата валидност и в частност, дали договорът отговаря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в ЗПК.

На първо място, на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В конкретния случай, представените по делото от ищеца копия от договор за потребителски кредит МММ28258/12.09.2024 г. и 2 погасителен план към него не са подписани от потребителя. Ответникът от своя страна не е представил договор за потребителски кредит, носещ подписа и на двете страните в правоотношение. Ето защо и при липсата на представен по делото подписан от двете страни договор за потребителски кредит и погасителен план към същия съдът счита, че не е спазено изискването на форма, предвидено в чл. 10, ал.

1 ЗПК.

На основание чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 от ЗПК начин, както и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Видно от съдържанието на договора, посочено е, че годишният процент на разходите е 60 %, като годишният лихвен процент, с който се олихвява предоставения кредит, е фиксиран в размер на 47 %.

Изрично е посочено, че при определяне на годишния процент на разходите не се включват разходите при неизпълнение на договора, предвидени в чл. 17 и чл. 19 от договора, такси, както и разходите по застраховки, съгласно раздел VI от договора.

Доколкото годишният лихвен процент и годишният процент на разходите са различни, като последният е по-висок, то годишният процент на разходите включва и други компоненти (разходи), различни от годишният лихвен процент. В договора не са посочени такива, а само разходи, свързани с неизпълнението на договора, за които обаче изрично е подчертано, че не са включени в годишния процент на разходите. Следователно, от съдържанието на договора не е ясно как е формиран годишният процент на разходите в размер на 60 % и дали изобщо този размер е действително прилаганият във връзка с изпълнението на договора.

Съгласно чл. 19 от договора, в случай че потребителят забави заплащането на дължима погасителна вноска с един ден, дължи заплащане на сума в размер на 118 лв. за всяка просрочена вноска, според размера на направените разходи за събиране на просрочени задължения. В случай че потребителят забави заплащането на дължима погасителна вноска повече от 30 дни, дължи заплащане на сума в размер на 135 лв. за всяка просрочена вноска, според размера на направените разходи за събиране на просрочени задължения.

3

Посочената клауза сама по себе си е нищожна , тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава и още една възнаградителна лихва. Това е така, тъй като срещу т ази такса не се дължи никакво поведение. Не става въпрос за никаква такса, защото не се дълж и заради извършени разходи, а самото наименование покрива неистинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата . Чрез същата се цели да бъде заобиколена императивната норми на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален размер на годишния процент на разходите по договора за потребителски кредит, и на чл. 33, ал. 1 ЗПК, предвиждаща, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.

Следователно, съдържанието на договора не отговаря на изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не отразява действителния размер на годишния процент на разходите – в договора е посочено, че същият е 60 %, но не става ясно какви компоненти формират този размер, доколкото в съдържанието на договора не са посочени разходите над фиксирания годишен лихвен процент, включени в годишния процент на разходите. Налице са също така клаузи, предвиждащи заплащането на допълнителни разходи, които е следвало да бъдат включени при определяне на годишния процент на разходите, доколкото посочените в тях плащания имат за цел да осигурят на заемодателя още едно възнаграждение за предоставения паричен ресурс.

На следващо място, на основание чл. 11, ал. 2 ЗПК договорът на потребителски кредит следва да съдържа общи условия, подписани от страните, каквито не са представени по делото.

Следователно, формата и съдържанието на договора не отговора на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 и ал. 2 ЗПК, което обуславя недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, поради което правилно районният съд е уважил предявеният иск.

Ето защо, решението на Софийски районен съд се явява правилно, поради което следва да бъде потвърдено изцяло.

По разноските:

При този изход на спора в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата в размер на 150 евро, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

Видно от договора за правна защита и съдействие, представен от въззиваемата, договореното адвокатско възнаграждение за въззивното 4 производство е в размер на 460 евро, но изрично е отбелязано, че само част от него е заплатено на адвоката, а именно – сумата в размер на 150 евро. Ето защо, претенцията за разноски на ответника по жалбата следва да бъде уважена до посочената сума.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 5139/18.03.2026 г. по гр.д. № 50591/2025 г. по описа на СРС, 43 състав.

ОСЪЖДА „МЪНИ ЛИЙЗ“ ЕАД, ЕИК 131289899, да заплати в полза на А.

В. Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 150 евро, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването на препис.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5