Решение № 238 от 22.10.2025, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 238 гр. Враца, 22.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Борис К. Динев

Мира Р. Джонева при участието на секретаря Миглена Н. К. като разгледа докладваното от Мира Р. Джонева Въззивно гражданско дело № 20251400500338 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК ***, срещу Решение № 323/26.11.2024 г. на Районен съд-Козлодуй по гр. д. № 855/2024 г., с което решение са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК на дружеството срещу А. С. А. да се приеме за установено, че последният като длъжник по договор за потребителски кредит № *** дължи суми в размер на 2877,66 лв. – остатъчна предсрочно изискуема главница, 261,02 лв. законна лихва за периода от 19.06.2023 г. (датата на предсрочната изискуемост) до 27.02.2024 г. и законна лихва по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на вземането.

С жалбата „Профи Кредит България“ ЕООД излага доводи за неправилност на решението. Въззивникът твърди, че в конкретния случай съдът не е следвало да отчита при преценката си за валидност на договора клаузите за закупуване на допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“, доколкото тези клаузи са прогласени за нищожни в друго съдебно производство и не влияят на валидността на договора в останалата му част. Подчертава, че разходите за допълнителни услуги не следва да са включени в ГПР, защото не са задължителни, което изрично е посочено в договора. Излага, че законът не поставя изискване да се описват всички видове разходи, включени в ГПР, тъй като математическите формули за изчислението са така или иначе нормативно установени, а смисълът на нормата е кредитополучателят да се запознае със сумата, която ще върне на банката под 1 формата на ГПР общо, което изискване било изпълнено. Счита, че ГПР отговаря на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която го ограничава до петкратния размер на годишния лихвен процент. Неправилно съдът бил приел, че клаузите на договора противоречат на добрите нрави, след като ГПР е в рамките на допустимите от закона ограничения.

Противопоставя понятието за добри нрави с принципа за свободата на договаряне, закрепена в чл. 9 от ЗЗД. Счита, че доколкото изпълнението на задължението не е обезпечено с ипотека, залог или солидарна отговорност, то възнаградителна лихва в размер от 41% не противоречи на добрите нрави. Подчертава, че законната лихва за забава е неотносима към уговорената възнаградителна лихва. Моли в случай на приемане на клаузата за възнаградителната лихва за недействителна съдът да приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като замести по право недействителната клауза с повелителните норми на закона и да приеме, че се дължи законна лихва за забава от датата на сключване на договора до окончателното му изплащане. Моли съда да отмени решение № 323 от 26.11.2024 г. на Районен съд - Козлодуй и да бъде постановено ново решение, с което да се приеме за установено съществуването на вземането на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу А. С. А. за главница в размер на 2877,66 лв., законна лихва в размер на 261,02 лв., дължима от 19.06.23 датата на предсрочната изискуемост – до 27.02.24 г., и законна лихва от подаването на заявлението в заповедното производство до окончателното изплащане на сумата. Иска да му бъдат присъдени разноски и прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на ответната страна.

Ответникът по въззив излага съображения за правилност на решението на Районен съд – Козлодуй. Подчертава, че в договора не е спазено изискването на чл.

19, ал. 1 ЗПК и че таксите за допълнителни услуги представляват по съществото си възнаградителна лихва, доколкото срещу тях не се престира никаква услуга, респективно че с тях е заобиколен запретът на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че правилно договорът е провъзгласен за нищожен и съдът е постановил връщане само на чистата главница, съответно че правилно е отхвърлил исковата претенция.

Моли решението да бъде потвърдено и да му се присъдят разноски.

Пред въззивния съд е подадена и частна жалба по чл. 248 ГПК, с която се иска изменение на решението в частта за разноските. Излагат се съображения за липса на фактическа и правна сложност на делото, които да обосноват присъдения на адвоката размер на възнаграждение, че съдът не следва да се ръководи в преценката си от Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, а да направи собствена преценка за прекомерност. Счита, че хонорарът следва да се изчисли след сборуване на материалния интерес по делото и че доколкото адвокатската професия е свободна, упражняването представлявало собствен икономически риск. За да не доведе до ограничаване на конкуренцията, възнаграждението на адвоката не следвало да бъде значително по-голямо от това на юрисконсулта. Тъй като процесуалният представител на А. А. не се е явил в съдебно заседание, намира 100 лв. за достатъчно възнаграждение, а присъждането на възнаграждение за защитата в заповедното производство било неоснователно и ощетяващо за другата страна. Доколкото възражението по 414 ГПК е само предпоставка за предявяване на правото по исков път, твърди, че разноски за заповедното производство в полза на длъжника не се следват. В условие на 2 евентуалност счита, че следва да се присъдят 50 лв. възнаграждение за тази част от защитата. Редуцирайки размера на адвокатското възнаграждение, съдът следвало да брани неоснователното обогатяване на едната страна за сметка на другата.

Изложени са съображения и за характера на адвокатската услуга по смисъла на ЗДДС – юрк. К. смята, че правната помощ не представлява облагаема стока и услуга по смисъла на ЗДДС, съдът не можел и нямал задължение да издаде фактура с ДДС за извършената правна помощ. Иска се с частната жалба да се измени решението в частта за разноските, като се присъди 100 лв. адвокатско възнаграждение и 0 лв. (или 50 лв. в условията на евентуалност) възнаграждение за заповедното производство.

Процесуалният представител на въззиваемата страна е представил в срок отговор на частната жалба. Смята, че при обективно кумулативно съединяване на искове следва да се определи възнаграждение по всеки един от исковете и съдът е определил за всеки иск минимално такова. Излага доводи за характера на правната услуга като облагаема доставка на услуга, а не освободена, както и че за определянето на характера и стойността на услугата е без значение дали е платена предварително или не, предвид което върху дължимото възнаграждение по чл. 38 ЗА следва да се начисли ДДС. Моли да се потвърди решението и определението за допълването му в частта за разноските.

Във въззивното производство страните не са представили доказателства, нито са имали доказателствени искания, респективно във въззивното производство не са събирани нови доказателства. В проведеното съдебно заседание страните не се представляват или явяват.

Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата молба на ищеца. За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав обсъди събраните доказателства във връзка с изтъкнатите от страните доводи, като намира жалбата за неоснователна поради следното:

Обжалваното решение е постановено в производство по предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК за признаване на установено след заповедно производство, че въз основа на договор за потребителски кредит № ***/22.03.2021 г. А. С. А. дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 2877,66 лв. главница, законна лихва в размер на 261,02 лв. за периода от 19.06.2023 г. до 27.02.2024 г. и законна лихва по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД върху главницата, считано от 27.02.2024 г. до изплащане на вземането, както и направените разноски във връзка със съдебното производство.

Районен съд - Козлодуй е отхвърлил исковете за вземането на „Профи Кредит България“ ЕООД, предмет на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 от ГПК № 164/29.02.2024г., издадена по ЧГД № 262/2024 г. по описа на Районен съд Козлодуй, като е приел, че правното основание, на което почива вземането – договор за потребителски кредит № *** – е недействителен.

Почивайки на нормата на чл. 23 от ЗПК, която повелява, че когато договорът е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, както и обстоятелството, че в конкретния случай кредитополучателят ефективно е 3 върнал на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 4185,28 лв. при чиста главница на кредита в размер от 4000 лв., съдът е постановил отхвърлителен диспозитив по предявения иск за главница. С оглед отхвърлянето на главния иск, съдът е отхвърлил и иска за законна лихва. С решението си на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА Районен съд - Козлодуй е осъдил „Профи Кредит България“ ЕООД да заплати на процесуалния представител на А. С. А. 736,64 лв. адвокатско възнаграждение с включен ДДС. Срещу решението е постъпила молба от „Профи Кредит България“ ЕООД за изменение на решението в частта за разноските, като е поискало от съда да не присъжда адвокатско възнаграждение или в условията на евентуалност – да го намали на 100 лв. По молбата е постъпил отговор от процесуалния представител на А. А. – ответник в първоинстанционното производство, с която се моли да се остави без уважение молбата и се иска да се присъди адвокатско възнаграждение и за представителството в заповедното производство. С определение № 116/05.02.2025 г. съдът е допълнил решението си в частта за разноските, като е присъдил още 120 лв. адвокатско възнаграждение с ДДС за процесуалното представителство на А. А. в заповедното производство и е отхвърлил като неоснователно искането на „Профи Кредит България“ ЕООД в частта за разноските.

След самостоятелна преценка от въззивния съд на писмените доказателства се установява, че страните по делото са подписали писмен договор за потребителски кредит № ***/22.03.2021 г. Договорът съдържа основните елементи, които са нормативно задължителни съгласно ЗПК, като параметрите са както следва – 4000 лв. отпусната сума на кредита, 36 месеца срок на кредита при размер 194,57 лв. месечна вноска, 49,13 % годишен процент на разходите и 41% годишен лихвен процент. Длъжникът е закупил два броя допълнителни услуги – т.нар. допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Общото задължение на кредита с всичко закупено възлиза на 10604,34 лв., като месечната вноска по договора възлиза на 294,57 лв. на месец, която сума е посочена в договора и в приложения погасителен план.

Установено е, а и не се спори, че преди образуване на заповедното производство по кредита са ефективно платени 4185,28 лв. от длъжника.

Изложената фактическа обстановка не се оспорва от страните, основният според въпрос пред въззивната инстанция е правен и касае действителността на договора, като е обусловен от правния характер на допълнителните услуги по кредита и необходимостта от окачествяването им като разход по кредита.

След като обсъди фактическата страна на делото във връзка с изложените от страните доводи, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:

По предметния установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 9 ЗПК, както и обусловения от него иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване относно наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало от договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание; получаване на паричната сума от кредитополучателя; настъпване на падежа на 4 задължението за връщане на вноските по кредита, респ. на предпоставките за настъпването на предсрочната изискуемост; валидно упражненото от него потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем. При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на дълга.