Решение № 439 от 22.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 439 гр. София, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100505680 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „УниКредит Булбанк“ АД срещу решение от 05.02.2025 г. по гр.д. №28926/2024 г. на Софийския районен съд, 50 състав, с което е признато за установено, че жалбоподателят дължи на Е. М. Д. на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата 69,75 евро, представляваща платена на 08.11.2019 г. без основание наказателна лихва по нищожна клауза на чл.11.2 от договор за банков кредит №TR70653788/10.10.2017 г., ведно със законна лихва от 21.12.2023 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №71588/2023 г. по описа на СРС, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в заповедното и исковото производство.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, както и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Сочи, че е нарушен принципът за случайно разпределение на делата по чл.9 ЗСВ. Поддържа, че първоинстанционният неправилно е приел, че клаузите за наказателна лихва са нищожни като неравноправни и противоречащи на добрите нрави, както и че процесното вземане не е погасено по давност, тъй като същото се погасява с тригодишна давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Е. М. Д. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

1

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя за нарушение принципа за случайно разпределение на делата по чл.9 ЗСВ.

Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК, с какъвто е сезиран СРС, 50 състав, е вземането по смисъла на чл.410 ГПК, респ. чл.417 ГПК, който според изричната норма на чл.415 ал.4 ГПК следва да бъде предявен в 1-месечен срок от съобщението, т.е. исковото производство е продължение на заповедното такова след подадено от длъжника възражение срещу издадената заповед за изпълнение. В случая заповедното производство, образувано по подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, е разпределено между съдиите от СРС автоматично, видно от протокола за избор на съдия-докладчик, поради което и принципът за случайно разпределение по чл.9 ЗСВ е спазен.

Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. За пълнота на изложението следва да се добави и следното:

Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на пар.13 т.1 ДРЗЗП, както и че по отношение на нея намира приложение общата императивна закрила срещу неравноправно договоряне, за което и по делото не се спори.

Съгласно релевантната към датата на сключване на процесния договор за банков кредит редакция на разпоредбата на чл.143 ал.1 т.5 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Съгласно чл.146 ал.1 ЗЗП, неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Съгласно чл.146 ал.4 ЗЗП в тежест на банката е да установи, че процесните договорни клаузи, които я ползват, са индивидуално уговорени с ответника. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите, което не е сторено по делото.

Съгласно ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, нищожна е тази неустойка, която излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.

Настоящият въззивен състав споделя изцяло решаващия извод на първоинстанционният съд, че клаузите на т.11.2 от договора за кредит, определящи дължимите от кредитополучателя наказателни лихви, са неравноправни, тъй като задължават последния да заплати необосновано висока неустойка при неизпълнение, която неустойка се формира не на база забавената вноска, а на база цялата непадежирала вноска – 2 главница и договорна лихва, както и че нарушават добрите нрави. При преценка съдържанието на постигнатите договорености настоящият съдебен състав намира, че предвидената неустойка от договора за заем не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Вноските за неустойка, начислени върху цялата непадежирала главница и договорни лихви практически се явява сигурна печалба за кредитора, а не репарират вреди от забавата на кредитополучателя да изпълни задължението си своевременно да заплати месечната погасителна вноска, т.е. води до несправедлив правен резултат – неоснователно обогатяване за банката, което води и до извода за значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Доколкото по делото се установи нищожност на договорните клаузи, въз основа на които от ищцата е била събрана процесната сума от 69,75 евро, то ирелевантно за изхода на настоящото делото е дали са били налице предпоставките за начисляване на неустойката – дали ищецът е била в просрочие по отношение на погасителната вноска по кредита с падеж на 17.10.2019 г., респ. не следва да бъдат обсъждани доводите на въззивника, касаещи наличието на процесуални нарушения при допускане направените от ищеца доказателствени искания в тази насока поради настъпила преклузия.

По направеното възражение за погасителна давност настоящата инстанция намира, че вземанията по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД се ползват с общия 5-год. срок на погасителната давност по чл.110 ЗЗД. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с ППВС №1/1979 г., началният момент на действие на погасителната давност по разглеждания от съда иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД е момента на получаването на престацията, като това е точно извършване на плащането без основание, като не е загубило актуалност възприетото в т.7 на цитираното ППВС №1/1979 г.

Процесната искова претенция е за плащане, направено от кредитополучателя на 08.11.2019 г., а искът е предявен на 28.12.2023 г. - чл.422 ал.1 ГПК, поради което следва да се заключи, че 5-год. период по чл.110 ЗЗД за процесното вземане не е изтекъл.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между въззиваемата страна и адв. И., според който е договорено и заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на сумата от 400,00 лв.

Според решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-483/22, правилото на чл.78 ал.5 ГПК, че при намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност съдът не може да пада под минимума в Наредба №1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не се прилага. В пар.2 Наредба №1/09.07.2004 г. са определени критериите за преценката за „фактическа и правна сложност“ при определяне размера на възнаграждението.

Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение съответства изцяло на естеството на правния спор, вида и обема на предоставената правна защита.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

3

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №1894 от 05.02.2025 г., постановено по гр.д.

№28926/2024 г. по описа на СРС, ГО, 50 състав.

ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536, седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Света Неделя“ №7, да заплати на Е. М. Д., ЕГН **********, адрес гр. ****, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата в размер на 400,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4