Решение № 5790 от 14.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5790 гр. София, 14.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Д, в закрито заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Преслав Огн. Дамянов като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20261100507574 по описа за 2026 година

Образувано е по жалба, подадена от длъжника „Топлофикация София“ ЕАД, против отказ на частния съдебен изпълнител, обективиран в постановление за разноски от 17.06.2026 г. по изп.д. №20269240435986 по описа на ЧСИ Г. К., рег. №924 на КЧСИ, да бъдат намалени приетите за събиране разноски за адвокатско възнаграждение на взискателя, както и срещу определения размер на пропорционалната такса по т.26 Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ /ТТРЗЧСИ/.Жалбоподателят твърди, че приетото адвокатско възнаграждение в общ размер на 204,52 евро е прекомерно завишено и не съответства на правната и фактическа сложност на делото. Счита, че не са налице предпоставките за кумулиране на възнагражденията по т.1 и т.2 от чл.10 Наредба №1 от 09.07.2004 г. на ВАдвС /НВАР/, тъй като от страна на процесуалния представител на взискателя не са извършвани други действия извън подаването на молба за образуване. Навежда доводи, че дължимото възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер по чл.10 т.1 Наредбата.

Оспорва и начисляването на пропорционална такса по т.26 ТТРЗЧСИ върху размера на адвокатския хонорар. Моли съда да отмени отказа на съдебния изпълнител и да измени постановлението за разноски.

Взискателят Й.С.П. е подал писмено възражение в законовия срок, в които изразява становище за изцяло неоснователност на жалбата. Посочва, че претендираното възнаграждение е в законоустановения минимален размер /съставено от 102,26 евро по чл.10 т.1 и 102,26 евро по чл.10 т.2 НВАР/ и е определено на основание чл.38 ЗА за безплатна правна помощ. Твърди, че плащането по делото не е извършено доброволно, а сумата е събрана принудително чрез наложен банков запор.

Частният съдебен изпълнител Г. К. е депозирал мотиви по реда на чл.436 ал.3 ГПК, в които излага становище за неоснователност на жалбата. Намира, че приетият хонорар съответства на закона, тъй като взискателят изрично е поискал прилагането на конкретни изпълнителни способи, довели до реалното събиране на сумата от 502,31 евро чрез запор в „Централна кооперативна банка“ АД.

1

Съдът като прецени събраните по делото доказателства, установи следното:

Изпълнително дело №20269240435986 по описа на ЧСИ Г. К. е образувано по молба на взискателя от 11.05.2026 г. въз основа на изпълнителен лист от 20.04.2026 г., издаден от Софийския районен съд, ГО, 113 състав, по гр.д. №2368/2024 г., по силата на който длъжникът „Топлофикация София“ ЕАД е осъден да заплати на Й.С.П. сумата от 204,52 евро - разноски.

В депозираната молба за образуване се претендират разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ЗА в размер на 204,52 евро за образуване и процесуално представителство по изпълнителното дело /съответстващи на двата минимума по чл.10 т.1 и т.2 от НВАР – по 102,26 евро/. В молбата е направено искане за извършване на справки и налагане на запор върху банковите сметки на длъжника.

В изпълнение на поискания способ ЧСИ е наложил запор върху сметките на длъжника в „Централна кооперативна банка“ АД, като запорното съобщение е получено от банката на 11.06.2026 г. Банката е признала вземането и е превела по сметката на ЧСИ сумата в общ размер на 502,31 евро.

На 15.06.2026 г. длъжникът е депозирал възражение по делото срещу размера на разноските, с искане адвокатското възнаграждение да бъде намалено до 102,26 евро - за образуване на изпълнителното дело на основание чл.10 т.1 Наредба №1/09.07.2004 г., съответно да бъде намален размерът на пропорционалната такса по т.26 ТТРЗЧСИ.

С постановление за разноски от 17.06.2026 г. съдебният изпълнител е отказал да намали разноските по възражението на длъжника.

Жалбата е подадена в срок от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на основание чл.435 ал.2 т.6 ГПК акт на съдебния изпълнител – отказ за прекратяване на изпълнителното производство, поради което жалбата е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Предмет на обжалване по чл.435 ал.2 т.7 ГПК са разноските по изпълнението, претендирани от взискателя и възложени в тежест на длъжника, които се определят от частния съдебен изпълнител. За техния размер последният уведомява длъжника. В т.2 ТР №3/2015 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че постановлението за разноските представлява всеки акт на съдебния изпълнител, с който той се произнася по задължението на длъжника за разноски по изпълнението. Това важи и за разноските, посочени в поканата за доброволно изпълнение. В тази си част поканата съдържа произнасяне по отношение на размера на разноските, които не са удостоверени в изпълнителното основание и издадения въз основа на него изпълнителен лист. Това произнасяне може да бъде оспорвано от длъжника по реда на чл.435 ал.2 ГПК, като това оспорване обаче не го лишава от възможността да изпълни задължението си по изпълнителния лист в срока за доброволно изпълнение. В процесния случай ЧСИ е уведомил за начислените разноски длъжника с постановление от 17.06.2026 г., с което е отхвърлил подаденото пред него възражение и е приел за събиране сумата в размер на 204,52 евро за адвокатско възнаграждение. С оглед на това, двуседмичният срок съгласно чл.436 ал.1 ГПК за обжалване на разноските по изпълнението и таксите на ЧСИ, включително т.26 ТТРЗЧСИ, е спазен. По отношение на разноските за такси в изпълнителното производство не важи разпоредбата на чл.78 ал.5 ГПК за необходимо произнасяне на органа по принудителното изпълнение като предпоставка за упражняване на правото на жалба срещу отказа на намаляване на размера им.

В законовия срок е направено искането по чл.78 ал.5 ГПК за намаляване на размера на претендираното адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че сложността на делото не предполага възлагане в тежест на длъжника на разноски на взискателя за адвокат над минималния размер по Наредба №1 от 09.07.2004 г. В настоящия случай процесуалният 2 представител на взискателя е извършил едно фактическо действие – подал е молба за образуване на изпълнително производство, в която е възложил на ЧСИ да образува изпълнително дело и да бъде наложен запор на банковите сметки на длъжника. Съгласно чл.426 ал.2 ГПК, в молбата си взискателят посочва начина на изпълнението, като той може да посочи едновременно няколко начина, само ако това е нужно за удовлетворяване на вземането му. Сезирането на ЧСИ с конкретен изпълнителен способ е условие за редовност на молбата на взискателя, поради което първоначалното посочване на изпълнението следва да се счита, че е основание за начисляване на адвокатско възнаграждение само за образуване на изпълнително дело по т.1 на чл.10 от НВАР, а не и по т.2 на същата разпоредба. В чл.426 ал.2 изр.2 ГПК е предвидено, че в течение на производството взискателят може да посочва и други начини на изпълнение, като в такива случаи е предвидено да бъде начислявано адвокатско възнаграждение по т.2 на чл.10 НВАР за процесуално представителство, защита и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания. Двата вида адвокатско възнаграждение по т.1 и т.2 са самостоятелни по своето основание и ред за определяне на техния размер, което е обусловено от спецификата на всяко конкретно изпълнително производство. Законът дава изрична възможност на длъжника да погаси дълга си в срока за доброволно изпълнение, което евентуално изпълнение прави ненужна защитата на взискателя с предприемането на изпълнителни действия по него.

Предвид факта, че длъжник е „Топлофикация София“ ЕАД, което е платежоспособен титуляр на банкови сметки и е активен участник в гражданския оборот, не са налице обективни пречки ЧСИ да наложи запор върху банкови сметки и в кратки срокове да събере дължимите суми, без да е необходимо от допълнителни указания и съдействие от взискателя. Поначало се предполага в съдебната практика, че дружеството разполага с необходимия финансов ресурс, за да изпълнят регулярните си парични задължения. В процесния случай съдебният изпълнител е приложил един принудителен изпълнителен способ – запор на банкови сметки, който е наложен. Следва да се вземе предвид и процесуалното поведение на съдебния изпълнител в случая, който не е дал възможност на длъжника доброволно да погаси задълженията си по изпълнителния титул. ЧСИ е връчил на третото задължено лице „Централна кооперативна банка“ АД запорно съобщение на 11.06.2026 г. Смисълът, заложен в правната норма на чл.507 ГПК, е да се обезпечи вземането, предмет на изпълнителния титул, но и да се даде възможност на длъжника да плати в срока за доброволно изпълнение. Затова запорът на вземания по банкови сметки по същността си е „обезпечителен“. Едва при липса на доброволно изпълнение след изтичане на законовия 14-дневен срок съдебният изпълнител има правомощието да иска да му бъдат преведени запорираните суми, да извършва разпределение и да изплаща събраните суми, аргумент за което е разпоредбата на чл.428 ал.2 ГПК, според която поканата съдържа името и адреса на взискателя и предупреждение към длъжника, че ако в дадения му срок не изпълни задължението си, ще се пристъпи към принудително изпълнение.

Преди изтичане на 14-дневния срок ЧСИ е наложил запора на банкови сметки с разпореждане да му бъдат преведени указаните суми и е получил същите по сметката си. В срока за доброволно изпълнение законът позволява на съдебния изпълнител единствено да налага мерки за обезпечаване на дълга, без да извършва имуществено разместване. Тъй като в срока за доброволно изпълнение са събрани дължимите суми, то последващи изпълнителни действия, представляващие сурогат на доброволното изпълнение, не са искани от взискателя и не са предприемани от ЧСИ. С оглед процесуалното поведение на страните и на ЧСИ, и при съобразяване с обстоятелството, че процесното изпълнително дело не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност, следва да се заключи, че в тежест на длъжника следва да бъдат възложени разноски за дължимо на взискателя адвокатско възнаграждение съобразно минималните размери, предвидени в НМРАВ. В настоящото производство е налице основание за начисляване на адвокатско възнаграждение само за 3 образуване на изпълнително дело, но не и за процесуално представителство, защита и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания. Предвид изложеното в тежест на жалбоподателя следва да се възложи сума за адвокатско възнаграждение на взискателя в размер на 102,26 евро.

По отношение на оспорването на размера на пропорционалната такса по т.26 ТТР към ЗЧСИ жалбата също е основателна. Разпоредбата на т.26 ТТР към ЗЧСИ ясно сочи, че визираната в нея пропорционална такса се събира върху събраната сума, а съгласно разпоредбите на чл.78 ал.1 т.1 и чл.83 ал.1 ЗЧСИ, таксите по изпълнението се събират за извършването на изпълнителни действия, като пропорционалните такси се събират в процент според материалния интерес. Заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата в изпълнителното производство представлява направени разноски по изпълнението, които са за сметка на длъжника, съгласно чл.79 ал.1 ГПК, поради което те се събират наред и заедно със сумите по изпълнителния лист чрез съответното изпълнително действие. Поради това, направените от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство, се включват както в понятието материалният интерес по смисъла на чл.83 ал.1 ЗЧСИ, така и в понятието събрана сума по смисъла на т.26 ТРЗЧСИ.

Предвид изложените мотиви, настоящият въззивен състав приема, че ЧСИ неправилно е постановил отказ за намаляване на размера на адвокатското възнаграждение, поради което размерът му следва да бъде намален на 102.26 евро. Ето защо, отказът на ЧСИ Г. К. следва да бъде изменен, като следва да бъде намалена и пропорционалната такса по т.