Решение № 3755 от 25.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3755 гр. София, 24.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Петя Попова при участието на секретаря Ирина Ст. ВасилЕ. като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно гражданско дело № 20241100505850 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Р. Т. К., родена на **** г., действаща чрез своя баща и законен представител Т. С. К., и Е. Т. К., родена на **** г., действаща чрез своя баща и законен представител Т. С. К., срещу Решение № 4655/15.03.2024 г. по гр.д. № 57590/2023 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 91-ви състав. В жалбата са развити оплаквания за неправилност, необоснованост и вътрешна противоречивост на атакувания съдебен акт, при чието постановяване се сочи да са допуснати нарушения на процесуалните правила и неправилно е приложен материалния закон. Желае се отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго, с което да се уважи молбата за защита по реда на ЗЗДН срещу З. Л. К.. Претендира се присъждане на сторените в производството разноски.

В срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН въззиваемата страна З. Л. К. е подала отговор, с който оспорва въззивната жалба.

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН от 1 молители в първоинстанционното производство, притежаващи правен интерес от обжалването, насочена е срещу подлежащ на въззивно обжалване, по силата на чл.258 ГПК във вр.с чл.17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба на Р. Т. К., родена на **** г., и Е. Т. К., родена на **** г., двете малолетни действащи чрез своя баща и законен представител Т. С. К., за защита от домашно насилие, извършено от З. Л. К. на 11.10.2023 г., описано в молбата.

Ответникът е оспорила твърденията в подадената молба за извършено от нея насилие.

С Решение № 4655/15.03.2024 г. по гр.д. № 57590/2023 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 91-ви състав е оставена без уважение молбата на Р. Т. К. и Е. Т. К., действащи чрез своя баща и законен представител Т. С. К., за издаване на заповед за съдебна защита по ЗЗДН срещу З. Л. К. и е отказано издаване на заповед за съдебна защита.

Молбата за защита до районния съд е депозирана в преклузивният срок по чл.10, ал.1 ЗЗДН от пострадали лица, поради което е налице валидно сезиране на СРС от процесуално легитимирани страни.

Страните не спорят и въз основна на приетите като писмени доказателства по делото два броя удостоверения за раждане се установява, че въззиваемата е майка на децата Р. и Е., поради което същата попада в обхвата на лица по чл.3, т.4 ЗЗДН, срещу което двете малолетни сестри могат да търсят защита по реда на този специален закон.

Доводите в жалбата касаят неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото, както и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила (дискредитиране на съобщеното при изслушването на детето Р. и безусловно възприемане на показанията на доведените от въззиваемата свидетели) и материалния закон.

Наведените доводи за неправилност на обжалваното решение са неоснователни. Първоинстанционият съд правилно е анализирал събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, достигайки до правилни правни изводи за неоснователност на молбата за защита. СРС не е допуснал процесуално нарушение при съвкупно обсъждане на 2 доказателствената маса по делото за установяване на описаните от въззивниците актове на домашно насилие и в атакувания съдебен акт не се откриват твърдените във въззивната жалба непреодолими вътрешни противоречия. При постановяване на съдебното решение не е допуснато нарушение на императивни правни норми.

В допълнение към изложеното в атакувания съдебен акт и във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се посочи, че правилно първоинстанционният съд е приел представената със сезиращата молба декларация по чл.9, ал.3 ГПК за негодно доказателствено средство.

Съгласно разпоредбата на чл.13, ал.2, т.3 ЗЗДН декларацията по чл.9, ал.3 е доказателствено средство в производството наред с други, предвидени ГПК (ал. 1 на нормата) и тези, посочени в т.1 и т.2 на ал. 2 на същата. При липсата на други доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация. От друга страна, декларация за извършено насилие спрямо малолетно дете, подадена от неговия законен представител, е недопустимо доказателствено средство (арг. от чл.9, ал.3 вр. чл.8, т.1 ЗЗДН). Законодателят е предвидил възможността за прилагане на декларация чл.9, ал.3 ЗЗДН единствено по отношение на лицата по чл.8, т.1 ЗЗДН - пострадалото лице, ако е навършило четиринадесетгодишна възраст или е поставено под ограничено запрещение. В случая двете малолетни сестри не попадат в този кръг лица към момента на сезиране на съда и липсва правна възможност да декларират обстоятелства по реда на чл.9, ал.3 ЗЗДН посредством своя баща, въпреки представителството по закон (чл.28, ал.4 ГПК). Наказателната отговорност е лична, а като малолетни лица, въззивниците не носят наказателна отговорност, респективно не разполагат с възможността да декларират извършеното насилие под страх от отговорност по реда на чл.313 НК за невярно деклариране, включително чрез законен представител.

С оглед спецификата на отношенията между пострадал и лицата по чл.3 ЗЗДН, е разписана законова възможност съдържащите се в декларацията обстоятелства, които поначало подлежат на доказване и с други допустими от ГПК доказателствени средства, да бъдат доказателства в производството, а при тяхното оспорване от страна на ответника, същият да носи тежестта за оборване на доказателствената сила на декларацията и изложеното в нея, 3 доколкото гаранция за достоверността на декларирането е наказателната отговорност за съобщаване на неистина в писмена декларация пред орган на властта. Отсъствието на възможност да се понесе отговорност за съзнателно невярно деклариране резонно води до отпадане и на възможността да се ползва доказателствената сила на декларацията.

Вън от горното и единствено за пълнота на изложението следва да се посочи, че при наличието на свидетел, станал очевидец на описания в молбата за защита конфликт между майката и двете деца, то разпоредбата на чл.13, ал.3 ЗЗДН няма да намери приложение. В този случай отразеното в декларацията, когато същата е годно доказателствено средство, следва да се анализира с оглед цялата доказателствена съвкупност по делото, а в настоящия случай отразеното в декларацията се намира в противоречие с показанията на свидетелите П.Г.С. и С.Л.С., а и не отразява споделеното от детето Р. пред социален работник и при проведеното от първоинстанционния съд изслушване.

Неоснователни са доводите във въззивната жалба за безусловно кредитиране от първоинстанционния съд на горепосочените двама свидетели без отчитане на тяхната заинтересованост и близка родствена връзка с въззиваемата. Решаващият първоинстанционен състав е подложил свидетелските показания на съвкупен анализ, отчел е закрепеното в новелата на чл.172 ГПК изискване и е възприел показанията на свидетеля Стоилков единствено в частта, в която същият е споделил личните си възприятия.

Следва да се посочи, че показанията на двамата свидетели не следва да бъдат дискредитирани единствено поради наличие на родствена връзка между свидетелите и въззиваемата, още повече, че П.Г.С. и С.Л.С. се намират в родствена връзка и със сочените за пострадали лица. Не се спори и се установява в производството, че свидетелят С. е очевидец на конфликта между майката и двете деца, а показанията й са последователни, вътрешно непротиворечиви и не се оборват от останалата доказателствена съвкупност по делото. Не се доказва в производството същата да е попречила на двете деца да напуснат дома на въззиваемата и да се обадят за помощ. Последното не се твърди и от детето Р. при проведеното социално проучване или при изпушването в съда.

Двете съдебномедицински удостоверения, приети като писмени 4 доказателства в първоинстанционното производство установяват травматични увреждания при двете деца два дни след описания в молбата за защита конфликт, но не установяват механизъм на възникване на същите, нито авторство.

Съобщеното от детето Р. в анамнезните данни в съдебномедицинско удостоверение № 903/2023 г. на УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, по време на социалното проучване и при изслушването в съда е непоследователно и не е идентично с отразеното в сезиращата молба за защита. В анамнезните данни детето Р. е посочило, че майка й я е ударила с шамар през лицето, вследствие от което е паднала на земята, а нараняванията на лява длан е получила, когато със сестра й Е. са взели ключовете от ръцете на въззиваемата. При изслушване пред съда детето съобщава вече за втори нанесен по лицето й шамар, който не е следвал непосредствено първия и е бил провокиран от изключване на телевизор в съседна стая. Последното не отразява описанието на насилието, изложено в сезиращата молба, където е посочено, че майката ударила три шамара на по – голямата сестра, от първия малолетната Р. паднала на земята и си ударила главата в хладилника, а докато била на земята въззиваемата я ударила още два пъти. Така броя на нанесените по лицето удари, намина на нанасянето им и обстоятелствата, при които се твърди да е ударено детето в анамнезните данни, при изслушването му в съда и в сезиращата молба не са идентични. Същевременно изложеното от детето Р. в хода на изслушването е непоследователно – детето първоначално твърди да е ухапало майка си по крака в опит на последната да вземе лаптопа, на който пишела, а след това малолетната ощипала майка си по ръката, най – сетне детето твърди да не е ухапало майка си, поддържа единствено да я е щипало.

Не се твърдят наранявания при опит за отнемане на ключове от ръцете на майката. Споделеното от детето следва да се възприема и с оглед на процесуалното му качество в производството. На този фон показанията на очевидеца С. не дават основание да се направи извод, че майката е ударила двете деца и противно не следва от останалата доказателствена съвкупност по делото.

Доказателствената съвкупност по делото дава основание да се заключи, че на 11.10.2023 г. между възизвниците и въззиваемата е възникнал конфликт, породен от противопоставянето на детето Р. да посети извънкласно уроци по математика и отнемане на телефоните на двете деца, поради продължителната 5 им употреба, както и последвало нарушаване на забрана от страна на децата за продължително пребиваване пред син екран като двете малолетни продължили ползване на лаптоп. Поради това фактическата обстановка е правилно възприета от първоинстанционния съд и се споделя от настоящия съдебен състав.

Не се доказва в производството въззиваемата да е осъществила твърдените актове на умишлено, целенасочено физическо и психическо увреждане на въззивниците.

По изложените съображения обжалваното решение на районния съд е правилно и законосъобразно и следва да се остави в сила.

За разглеждане на въззивната жалба държавна такса не се следва (арг. от чл. 11, ал. 3 in fine ЗЗДН).

Въззиваемата не е претендирала присъждане на разноски.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 4655/15.03.2024 г. по гр.д. № 57590/2023 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 91-ви състав.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6