Определение № 10789 от 18.05.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 10789 гр. София, 18.05.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Г, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Т. Д.а

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова като разгледа докладваното от Т. Д.а Въззивно частно гражданско дело № 20261100502560 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от ищеца Т. Й. Б. срещу определение № 2581/20.01.2026 г. по гр. д. № 42881 по описа за 2025 г. на СРС, 159 състав, с което е оставена без уважение молба с вх. № 411834/16.12.2025 г. с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на решение № 22617/10.12.2025г., постановено по гр. д. № 20251110142881 г. по описа на СРС, 159 състав в частта за разноските.

В частната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателят, счита, че при определяне размера на дължимото се адвокатско възнаграждение, съдът не е отчел фактическата и правна сложност на делото, в резултат на което необосновано е намалил претендираното адвокатско възнаграждение предвиден в Наредбата та възнаграждения та адвокатската работа. Моли съда да отмени обжалваното определение, като постанови друго, с което да уважи претенцията на жалбоподателя в пълен размер.

Ответната страна в законоустановения срок не подава отговор и не взема становище по частната жалба.

Съдът, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба, и се запозна с доказателствата по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, като същата е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

С постановеното по делото решение съдът е посочил какви суми се присъждат на ищеца за адвокатско възнаграждение, като не е намерил основание да ги промени. Съдът не е констатирал обстоятелства, които да налагат ревизиране на преценката, обективирана в мотивите на съдебното решение по отношение отговорността на страните за съдебните разноски. Възнаграждението на адвоката съдът е определил по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, според защитавания материален интерес, фактическата и правна сложност на спора и очакваните процесуални действия, които е било необходимо да бъдат извършени от адвоката. При съобразяване на всички тези фактори, както и разпоредбата на чл. 7 и чл. 9 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, съдът правилно е преценил, че така определеното адвокатското възнаграждение от 400 лева (без ДДС) е справедливо и обосновано, съответстващо на извършената работа.

Правото на разноски е признато от закона имуществено право за възмездяване на 1 страната за разноските по извършените процесуални действия за защита по иницииран от или срещу нея съдебен процес. По общите правила за възлагане на разноските в съдебното производство ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска - чл. 78, ал. 3 ГПК. Разноските по делото се понасят от страната, която с неоснователните си фактически и/или правни твърдения, респ. незаконосъобразното си поведение, е станала причина за завеждане на делото.

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът може да намали разноските за адвокат, ако платеното възнаграждение не съответства на фактическата и правна сложност на делото, но не помалко от минимумите по чл. 36 ЗАдв. Последната норма всъщност делегира на Висшия адвокатски съвет издаването на Наредба за минималните адвокатски възнаграждения.

Същевременно обаче, съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101 пар. 1 ДФЕС във връзка с чл. 4 пар. 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101 пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101 пар. 1 ДФЕС вр. чл. 4 пар. 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101 пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101 пар. 2 ДФЕС вр. чл. 4 пар. 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101 пар. 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, вкл. когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В пар. 21 е припомнено, че чл. 14 Директива 2004/48 прогласява принципа, според който направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. Следва да се отбележи, че в решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 на СЕС е прието, че "запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели". Съдът е извел задължение на националния съд да гарантира присъждане на разумния размер на подлежащите на възстановяване разноски, съблюдавайки принципа на пропорционалност, справедливост, като при необходимост, оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред.

Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни, нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.

2

При съобразяване на практика на СЕС в горецитираните решения, съдът следва да изхожда не от посочените в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, а от предвидените в ГПК обективни критерии – фактическа и правна сложност на делото и обем на извършената от адвоката работа, за да определи дали заплатеното възнаграждение за представителство от адвокат пред съда съответства на данните за осъществена защита от адвокат по делото. Като допълнителни критерии са посочени осигурения достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по делото.

Правната и фактическа сложност на делото се преценява, като се отчетат предметът на делото, въведените възражения, трайната и задължителна практика по правните въпроси, въведени в процеса. С изискването уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение да е "съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото" преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение да е "прекомерно" се има предвид уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговорят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и се отчита, че от страната не може да се изисква да познава в детайли този специализиран и квалифициран пазар нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си.

Извършените от процесуалния представител на ищеца в хода на производството действия, както бе отбелязано по–горе, също влизат в обхвата на преценката за справедливия размер на адвокатското възнаграждение.

В настоящия случай предметът на делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност, като са съобразени вида на предявения иск и че се касае при условията на евентуалност е предявен иск за прогласяване нищожността, на клаузите на чл. 1, ал. 3, чл. 1, ал.3, чл. 3, ал. 1,т. 5 от Договор за паричен заем Standart 14 №5855023/21,09.2022г,, сключен между страните. От една страна, следва да се отбележи, че предвид изхода на спора, процесуалният представител на ищеца е организирал и осигурил ефективна защита на правата и законните интереси на своя доверител, като е изложил твърдения и навел възражения, които ведно с ангажираните доказателства доказват твърденията на ищеца в исковата молба, респ. водят до уважаване на иска. Процесуалният представител на ищеца своевременно е изпълнявал и дадените от съда указания. От друга страна, обаче, в случая, както вече бе отбелязано, не се касае за спор, който да се отличава със завишена фактическа и правна сложност, доколкото по правопораждащите факти на предявените претенции е формирана константа и непротиворечива съдебна практика.

Предвид гореизложеното, се налага извода, че правилно първоинстанционният съд е присъдил разноски за адвокатско възнаграждение на ищеца в уважения размер. Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантира доход на адвоката, достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в страната съдът приема, че приетият размер на адвокатското възнаграждение от първата инстанция е правилен, поради което не следва да бъде ревизиран.

При съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното определение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Воден от гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 2581/20.01.2026 г. по гр. д. № 42881 по описа за 2025 г. на СРС, 159 състав.

Определението подлежи на обжалване пред ВКС с частна жалба в едноседмичен срок 3 от съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4