Решение № 906 от 27.07.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 906 гр. София , 27.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на четиринадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Нели Куцкова

Яна Вълдобрева

Мария Яначкова при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело № 20201000503917 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 4309 от 17 юли 2020г. по гр. д. № 8119/2019г.

Софийски градски съд, ГО, 14 състав е отхвърлил предявения от К. М. В. лично и като ЕТ „ДИАС – 66 – К.В.“ и Е. М. В. иск с правна квалификация чл.

439, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на „Юробанк България“ АД, че ищците не дължат следните суми: 160251,92 евро главница, 14267,47 евро - лихва за периода от 21.03.2011г. до 27.10.2011г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, такси в размер на 30,69 евро и 798,85 лв., както и разноски в размер на 11 490, 05 лв., претендирани по изпълнително дело № 20117860402768 по описа на ЧСИ М. М., рег. № *** на КЧСИ, поради настъпила погасителна давност, като неоснователен.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на К. М. В., действащ като ЕТ „ДИАС – 66 – К.В.“, и Е. М. В. срещу решението по гр. д.

№ 8119/2019г. на СГС, 14 състав. С доводи за неправилност на решението, концентрирани върху неправилно приложение на ТР №2/2013г. от 1

26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и момента, от който то се прилага, както и неправилен извод откога е последното валидно изпълнително действие, искат отмяна на решението и вместо това уважаване на предявените искове по чл. 439 ГПК. Застъпват теза, че давността се прекъсва само с предприемане на същинско действие на принудително изпълнение, което е налице само в случай, че е налице реално засягане на правната сфера на длъжника.

Насрещната страна „Юробанк България“ АД е оспорила въззивната жалба.

Софийски апелативен съд, в изпълнение на правомощията СИ, уредени в чл. 269 ГПК, разяснени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, след служебна проверка на обжалваното решение, намира същото за валидно и допустимо, а с оглед доводите във въззивната жалба счита същото и за правилно.

По доводите в жалбата и в приложение на императивните материалноправни норми, приложими към спора, намира следното:

Предявени са на 19.06.2019г. искове с правно основание чл. 439 ГПК.

Ищците К. М. В., действащ като ЕТ „ДИАС – 66 – К.В.“, и Е. М. В. (по отношение на ищеца „Диас-43“ ЕООД производството е било прекратено) са оспорили дължимостта на вземане в размер на 160 251,92 евро - главница, 14 267, 47 евро - лихва за периода от 21.03.2011г. до 27.10.2011г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, такси в размер на 30,69 евро и 798,85 лв., както и разноски в размер на 11 490, 05 лв., претендирани по изпълнително дело № 20117860402768 по описа на ЧСИ М. М., рег. № *** на КЧСИ, образувано въз основа на изпълнителен лист от 11.11.2011г., издаден по ч. гр. д. № 46665/2011г. от СРС, 57 състав. Във връзка със спорния предмет на въззивното производство поддържат, че подадената молба от взискателя на 03.02.2014г. за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника ЕТ без да е посочено конкретно вземане или банка и поставено под условие извършването на актуална справка за наличие на декларирани такива, не 2 представлява изпълнително действие, като след тази молба не са извършвани и документирани и действия за извършване на справка и изпращане на запорни съобщения (във въззивната жалба се добавя и, че взискателят не е платил такси за исканите справки и за налагане на запорите, както за първи път е посочено в писмената защита пред СГС и се поддържа и в защитата пред САС). На 28.01.2016г. отново била подадена молба със същото искане и съдържание, по която били направени справки без да са протоколирани обаче действия по налагане на запор. Към датата 31.05.2016г., когато е направено искане за насрочване на опис и оценка на недвижими имоти, ищците считат, че вече е настъпила перемпция по силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, при последно изпълнително действие от 04.01.2012г. за налагане на възбрана върху имотите, откогато е започнала да тече и петгодишната погасителна давност, изтекла към датата на подаване на исковата молба. По този начин мотивират искането си към съда да признае за установено, че не дължат посочените суми поради погасяването им по давност.

В срока за отговор на исковата молба ответникът „Юробанк България“ АД е предприел защита по същество срещу исковете, чиято основателност е оспорил. Възразил е, че с влизането в сила на заповедите за незабавно изпълнение е започнала да тече давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, както и, че не е бил осъществен фактическият състав на правилото, закрепено в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, релевантно за което е непоискването на извършване на изпълнителни действия. Поддържа, че като взискател няма как да разполага с информация за имуществото на длъжника и да посочва вземането – открита банкова сметка на името на длъжника.

За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел в решаващите си мотиви, с които е обосновал неоснователност на исковата претенция, че приложима към разглежданата хипотеза е давността, уредена в чл. 110 ЗЗД относно главницата и в чл. 111, б. „в“ ЗЗД относно лихвите; счел е, че доколкото не се касае за влязло в сила решение не може да се приложи нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, като не започва да тече нова давност и с влизане в сила на заповедта за изпълнение. Съдът е приел още, че крайният момент, до който е дължима преценката относно предприемане на валидни изпълнителни действия, прекъсващи давността, е прекратяване на изпълнителното производство, след което не могат да се извършват валидни 3 изпълнителни действия. До постановяване на ТР по тълк. дело № 2/2013г. изпълнителното дело за събиране на процесните вземания е било висящо – молбата за изпълнение е подадена на 22.12.2011г. и до 26.06.2015г. съгласно ППВС № 3/1980г. погасителната давност за вземанията е спряла да тече, доколкото взискателят е поддържал висящността на производството по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, в това число и с искането за налагане на запор от 03.02.2014г. След 26.06.2015г. отново е поддържана висящността на изпълнението с искания от страна на взискателя за извършване на изпълнителни действия, измежду които за извършване на опис, какъвто реално е извършен, като по делото са последвали и публични продани, последната от периода 03.06.2019г. – 03.07.2019г. Така съдът е приел, че не е изтекъл давностният срок по отношение на вземанията, предмет на изпълнение.

Съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено в чл. 154, ал. 1 ГПК, ищецът, предявил отрицателен установителен иск, е този, в чиято тежест е да докаже своите възражения срещу вземането под формата на основания за недължимост на твърдяното от ответника вземане. В конкретния случай, с оглед повдигнатия спор, взискателят - ответник следва да докаже, че определен изтекъл период от време след падежа на вземането е правно ирелевантен по отношение броенето на давностния срок.

За да се произнесе по основния спорен въпрос относно погасителната давност, въззивният съд взе предвид следното:

Въз основа на издаден в заповедно производство изпълнителен лист, с който ищците са осъдени, наред с „Диас – 43“ ЕООД, солидарно да заплатят посочените в исковата молба суми, по молба от 22.12.2021г. на ответника е образуване изпълнително производство - № 2768/2011г. по описа на ЧСИ с рег. № *** с район на действие СГС. С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал от ЧСИ да се наложи възбрана и да се извърши опис и оценка на недвижими имоти, като му е възложено и извършване на действия по чл. 18 ЗЧСИ. Въпросът за редовността на молбата по чл. 426 ГПК не е повдигнат като спорен във въззивното производство и въззивният съд не го разглежда самостоятелно, като от установеното по 4 делото приема, както е приел и СГС, че визираната молба е редовна, като отговаряща на изискванията на чл. 426 ГПК. Прилагането на заповед за изпълнение, в която е посочен различен номер на заповедното дело по описа на СРС, 57 състав от този, посочен в изпълнителния лист, при положение че се касае за един и същ източник на задължение – описан договор за кредит – и едни и същи суми, води до извод за допусната техническа грешка в номер на дело, а не опорочава изпълнението.

По приетата от първоинстанционния съд хронология на изпълнителните действия не са направени оплаквания, като с оглед характера на конкретни искания се оспорва кое като правна последица представлява последното изпълнително действие, годно да прекъсне давността. Въз основа на приетите за установени от първоинстанционния съд и неоспорени фактически положения и въз основа на анализ на действията по приложеното изпълнително дело, който въззивният съд извършва в правоприлагащата си дейност с оглед доводите във въззивната жалба, приема за установено следното:

С постановления за налагане на възбрана, вписани на 04.01.2012г., са наложени възбрани върху собствени на длъжниците недвижими имоти. С молба от 07.02.2012г. взискателят е поискал издаване на удостоверение за присъединяване към друго изпълнително дело срещу длъжниците. С молба от 27.02.2012г. взискателят е поискал присъединяване на други свои вземания за изпълнение, като е представил друг изпълнителен лист, издаден срещу длъжници по изпълнението. С молби от 03.02.2014г. взискателят е поискал налагане на запор върху банкови сметки на длъжника К. М. В., действащ като ЕТ „ДИАС – 66 – К.В.“, като първо е поискал извършване на актуална справка за наличие на декларирани такива.

Ново искане за налагане на запор е направено с молба от 28.01.2016г., а с молба от 31.05.2016г., взискателят е поискал и извършване на опис - оценка на собствен на длъжниците недвижим имот. Последвали са няколко поред публични продани на имота, обявени за нестанали, извършвани по искане на взискателя. След отмяна на издадено постановление за възлагане е извършена нова продан и с ново постановление за възлагане, влязло в сила на 03.12.2019г., когато е оставена от съда без уважение жалба 5 срещу него, имотът е възложен на дружеството, обявено за купувач.

Междувременно с молба от 18.01.2018г., взискателят отново е поискал налагане на запор върху вземания към банки.

Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Основанието за прекратяване, предвидено в цитираната норма, предпоставя бездействие на взискателя по образувано изпълнително дело за период от време, надвишаващ две години. Изтичането на този срок води само до прекратяване на започналото изпълнително производство, но не и до погасяване на материалното право на взискателя. Прекратяването настъпва по силата на закона (вж. ТР № 47/65г. на ОСГК на ВС и цитираното по-долу ТР), а с постановлението си съдебният изпълнител само констатира настъпилото прекратяване, като издаването му, сега предвидено изрично в разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК, е необходимо не само с оглед прогласяване на това прекратяване, а и за да се приложат някои от последиците му (вж. напр. чл.

433, ал. 3 ГПК). Настъпилото прекратяване на изпълнителното производство има за последица недопустимост на следващи изпълнителни действия. В т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г., ОСГТК на ВКС е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. По силата на чл.

116, б.”в” ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане на действия за принудително изпълнение и независимо от по нататъшната съдба на тези действия. Съгласно разясненията в посоченото задължително за съда ТР (т. 10), след образуването на изпълнително дело, при висящност на изпълнителния процес, прекъснатата давност не спира, като според това ТР ППВС № 3/1980г., съгласно което погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането, вече е изгубило сила. Не е изпълнително действие и не прекъсва давността изпращането и връчването на призовката (поканата) за доброволно изпълнение, както и искането за извършване на 6 справки (т. 10 от цитираното ТР от 2015г.). Във връзка с приложението на посоченото ТР е образувано ново тълкувателно дело - т. д. № 3/2020г. на ВКС, ОСГТК, за отговор на въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?.Жалбоподателите обосноват приложимост на ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС , обявило за изгубило сила ППВС № 3/1980г., на общо основание и към изпълнителното дело, образувано срещу тях, като се позовават на принципното действие на едно тълкувателно решение.