Решение № 5901 от 17.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5901 гр. София, 17.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело № 20221100505309 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20196160 от 09.10.2021 г., постановено по гр.д. № 27752 по описа на СРС за 2020 г., „Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на Г. Г. законна лихва в размер на 23,82 лв., дължима за периода от 29.06.2020 г. до 23.03.2021 г. върху главницата от 320 лв., представляваща заплатен депозит по договор № 5000228079 за туристически пакет по резервация № 115931031670, като поради плащане в хода на процеса е отхвърлен иск с правно основание чл.89,ал.6,вр.ал.5 от Закона за туризма за главница в размер на 320 лв. С решението е отхвърлен предявеният от Г. К. иск срещу „Б.“ ЕООД иск с правно основание чл.89,ал.6,вр.ал.5 от Закона за туризма за сумата от 320 лв., представляваща заплатен депозит по договор № 5000228079 за туристически пакет по резервация № 115931031670. С решението „Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на Г. Г. разноски по делото в размер на 350 лв., а Г. К. е осъдена да заплати на „Б.“ ЕООД разноски в размер на 240 лв. на основание чл.78,ал.3 от ГПК. С определение № 20016780 от 24.02.2022 г. е оставена без уважение подадената от „Б.“ ЕООД молба по чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските.

Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна жалба от „Б.“ ЕООД против решението в частта, в която е осъдено да заплати на ищеца законна лихва в размер на 23,82 лв. за периода от 29.06.2020 г. до 23.03.2021 г. върху главница в размер от 320 лв. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението. Сочи, че нормата на чл.25 от ЗМДВИПП няма обратно действие, както е приел първоинстанционният съд, но е предназначена да преурежда заварени правоотношения, като отлага изискуемостта им във времето. Процесното вземане произтичало от такова преуредено вземане, поради което неговата изискуемост не била 1 настъпила към момента на завеждане на иска, нито към момента на извършеното плащане от страна на ответника.

Подадена е и частна жалба срещу определението, с което е оставена без уважение молба по чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на определението. Жалбоподателят сочи, че в случая била приложима нормата на чл.25 от ЗМДВИППП, поради което и към датата на изпълнение на задължението от страна на ответника – 24.03.2021 г., задължението все още не е било изискуемо, същото било с падеж 07.05.2021 г. – една година след отмяна на пътуването от туроператора.

Постъпил е писмен отговор на въззивна жалба от Г. Г., с който изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба, като моли същата да бъде оставена без уважение, а решението в обжалваната част да бъде потвърдено.

Подаден е и отговор на частна жалба от Г. Г., с който моли същата да бъде оставена без уважение, а определението, постановено по реда на чл.248 от ГПК да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

По отношение на правилността на решението в обжалваната част, съдът намира следното:

Не е спорно между страните, а и се установява от писмените доказателства по делото, че е бил сключен договор за туристически пакет, по силата на който „Б.“ ЕООД в качеството на туроператор се задължил да организира и проведе за двама туристи определена програма „Почивка в Италия-Пулия, хотел Grand Hotel dei Cavalieri 4*”, в периода от 09.05.2020 г. до 16.05.2019 г. срещу заплащане на сума в размер на 909 лв. за всеки турист. Не се спори и че на 28.11.2019 г. ответникът получил 2 бр. плащания за депозити в размер от по 320 лв., представляващ 35 % от стойността на резервацията на всеки турист. Безспорно е между страните и че на 23.03.2020 г. ищецът уведомил ответника чрез имейл по електронна поща, че прекратява едностранно договора на основание чл.89,ал.5 от Закона за туризма, като се е позовал на обстоятелството, че евентуално пътуване би застрашило живота и здравето на пътуващите предвид разпространението на коронавирус, обявеното ниво на риска в Италия – ниво 4 и въведените ограничителни мерки. За да прекрати едностранно договора се е позовал на чл.89,ал.5 от Закона за туризма, която норма предвижда право на пътуващия да прекрати едностранно договора без да дължи неустойки, в случай на непреодолими или извънредни обстоятелства, настъпили или случващи се в мястото на дестинацията или в непосредствена близост до него, които засягат значително изпълнението на туристическия пакет или превоза на пътници до дестинацията.

Не е спорно между страните и че пътуването е било отменено на 07.05.2020 г., както и че в хода на процеса – на 24.03.2021 г. ответникът е заплатил на ответника сума в размер на 640 лв. по банков път.

2

Спорът между страните се концентрира върху това от кой момент вземането за връщане на заплатен депозит е станало изискуемо, респ. коя норма по ЗМДВИППП е приложима в конкретния случай – общата норма по чл.4,т.1 или нормата на чл.25.

За да уважи предявения иск, съдът е приел, че към датата на едностранно отправеното изявление от страна на ищеца – 23.03.2020 г., са налице достатъчно данни за опасност за здравето на пътуващите в дестинацията на изпълнение на туристическия пакет, като обстоятелствата са извънредни и непреодолими, тъй като тяхното настъпване не е могло да бъде предвидено към датата на сключване на договора. Съдът е отразил, че в действителност към датата на отправяне на изявлението не е имало постановена забрана за пътувания и яснота относно мерките, които ще бъдат предприети към датата на организираното пътуване, но от значение е, че към тази дата има разпространение на заразно заболяване в дестинацията на пътуване, същото е обявено за потенциална заплаха в световен мащаб, като тенденцията на ниво ЕС е била да се вземат спешни мерки за противодействието му. Така изложените мотиви съдът намира за напълно правилни, обосновани и изчерпателни, като се солидализира изцяло с тях, като също приема, че в действителност ответникът е упражнил свое възникнало право едностранно да прекрати договора на 23.03.2020 г., тъй като са били налице предпоставките на чл.89,ал.5 от Закона за туризма – към датата, на която ищецът е отправил изявление за прекратяване на договора, въпреки че пътуването все още е могло да бъде реализирано и е имало потенциална възможност мерки да не се предприемат, са били налице извънредни и непредвидени обстоятелства, които са могли сериозно да засегнат изпълнението на туристическия пакет, доколкото е била налице реална опасност от заразяване със заразно и бързо разпространяващо се вирусно заболяване, което несъмнено би осуетило изцяло или отчасти или пътуването, или изпълнението на програмата, предвидена в туристическия пакет.

Съдът не споделя доводите на ответника, че в случая задължението му не било изискуемо дори към момента на погасяването му в хода на процеса, тъй като била приложима нормата на чл.25 от ЗМДВИППП, която макар и приета след отправеното изявление от страна на ищеца за прекратяване на договора, се прилагала за заварени отношения и отлагала изискуемостта на задължението във времето.

Разпоредбата на чл.25 е в сила от 09.04.2020 г., изменена е последователно във времето два пъти – на 14.05.2020 г. и на 11.08.2020 г., като в крайната си редакция предвижда, че туроператор, който трябва да възстанови заплатена сума от пътуващ за туристическо пътуване, когато е било отменено до 31 декември 2020 г. поради разпространението на COVID-19, може да предложи на пътуващия ваучер за заплатената сума. Ако пътуващият не приеме ваучера и при липса на друго споразумение за туристически пакет – заместител, между туроператора и пътуващия, туроператорът възстановява до 12 месеца, считано от датата на отмяната на пътуването, всички плащания, които е получил от пътуващия или от негово име.

В теорията и практиката се приема, че разликата между обратната сила на гражданскоправните норми, за което действие следва да има изрично приета законова норма и действието им върху заварените правоотношения е, че при обратната сила се касае за действие на правната норма върху юридически факти, които са се появили, проявили и завършили своето действие до влизането в сила на новия граждански закон, докато при действието върху заварени правоотношения се касае за юридически факти, които до влизането в сила на гражданския закон не са завършили действието си /най-вече при фактическите състави, които за да породят действието си изискват настъпването на няколко юридически факта, като към момента на влизане на новата 3 норма в сила един или няколко от тях все още не са се породили/. За да възникнат последиците на чл.89,ал.5 от ЗТ е необхоД. възникването на два юридически факта както на юридическо събитие – извънредно и непредвидено събитие, така и юридическо действие - изявление за прекратяване на договора. В случая е било налице такова извънредно и непредвидено обстоятелство – разпространение на коронавирусна инфекция, както и отправено изявление за прекратяване на договорна връзка на 23.03.2020 г., поради което и в този момент е бил завършен фактическият състав на чл.89,ал.5 от ЗТ и са породени последиците му – възникнало е правото и насрещното задължение на ответника да възстанови всички заплатени суми по договор, чието действие е отпаднало с обратна сила. Нормата на чл.25 от ЗМДВИППП е влязла в сила на 09.04.2020 г., поради което същата няма как да породи обратно действие и да преуреди завършени фактически състави без такова действие да е предвидено изрично от законодателя. За да бъде приложима разпоредбата на чл.25 ЗМДВИППП, е необхоД. към момента на приемането й да е налице действащ договор за туристическо пътуване, както и да е настъпило неговото прекратяване поради безвиновна невъзможност за изпълнението му от която и да е от страните – пътуването да е било отменено поради разпространение на коронавирус. В случая, след като договорът вече е бил прекратен на друго основание, а именно по чл.89,ал.5 от Закона за туризма преди приемането на новата разпоредба, то последиците от преустановяването на договорната връзка не могат да бъдат предвидените от настъпването на друг фактически състав, уреден в нормата на чл.25, а тези по чл.4,ал.1 от ЗМДВИППП, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Съгласно чл.4,ал.1 се удължават с един месец от отмяната на извънредното положение сроковете, определени в закон, извън тези по чл. 3, които изтичат по време на извънредното положение и са свързани с упражняване на права или изпълнение на задължения на частноправни субекти, поради което и след отмяна на извънредното положение на 13.05.2020 г., срокът за възстановяване на заплатени суми по чл.89,ал.5 от ЗТ е изтекъл на 13.06.2020 г. и от този момент ответникът е изпаднал в забава. С оглед изложеното, решението се явява правилно и обосновано, поради което същото следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

По отношение на частната жалба срещу определението, постановено по реда на чл.248 от ГПК:

Единственото оплакване, изложено в частната жалба е, че ищецът не е дал повод за завеждане на делото, поради което не дължи разноски, тъй като към момента на подаване на исковата молба, задължението му не било изискуемо. С оглед изложените вече мотиви, които не е необхоД. да се преповтарят, съдът намира, че задължението на ответника е било изискуемо, поради което същият е дал повод за завеждане на делото, като искът е отхвърлен поради плащане, настъпило в хода на процеса, поради което разноски се дължат от същия, както правилно е приел и първоинстанционният съд, с оглед на което частната жалба следва да се остави без уважение.