Решение № 302 от 16.09.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 302 гр. София, 28.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Георги Ст. Мулешков

Адриана Ат. Велева при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско дело № 20241800500283 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 278971 от 19.11.2019 г., постановено по гр. д. № 17513/2019 г. по описа на Софийски районен съд, са отхвърлени субективно предявените от С. Д. С. и Л. С. С.а-Т. срещу С. г. с., осъдителни искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума от по 350,00 лева за всеки ищец, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от противоправното поведение на служители на ответника, изразяващо се в неправомерно указана от съдебния състав обжалваемост на определение по гр. д. № 8986/2013 г. по описа на СГС, 3-В състав.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците в производството, в която се излагат съображения за неправилност на обжалвания акт. Според жалбоподателите първоинстанционният съд погрешно възприел, че пряк причинител на вредата бил И. И. (жалбоподател в производството пред СГС), поради което липсвала и пряка причинноследствена връзка между нанесената им вреда и действията на СГС. В тази връзка се посочва, че именно поради неправомерното администриране от страна на СГС на подадената от И. жалба и неправомерно дадените от съда указания на ищците в тази връзка (че могат да подадат отговор), последните са претърпели имуществени вреди в размер на по 350,00 лева за всеки от тях, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Оспорва се и изводът 1 на СРС, че ищците са пропуснали възможността си да поискат допълнително произнасяне по делото, водено пред САС, за сторените от тях разноски.

С тези аргументи по същество е отправено искане за отмяна на обжалваното решение в цялост и постановяване на нов акт по същество на спора, с който предявените искове да бъдат уважени.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна – С. г. с., оспорва въззивната жалба и отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от страна с право на обжалване и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

Според изложеното в исковата молба ищците са претърпели имуществени вреди в размер на по 350,00 лева, представляващи заплатеното от всеки един от тях адвокатско възнаграждение за подадени отговори на частна касационна жалба, поради неправомерно дадени указания от страна на С. г. с. по ч. гр.д. 8986/2013 година. Твърди се, че посоченото дело било образувано по подадена от трето лице – И. И., жалба срещу разпределението по изпълнително дело № 20097900400616 на ЧСИ Р. М. По жалбата СГС следвало да се произнесе с необжалваем акт, като въпреки това, в нарушение на процесуалния закон, съставът на съда посочил, че постановеното определение подлежи на обжалване пред ВКС. Във връзка с това И. И. подал частна касационна жалба, като на ищците съдът указал, че имат право на отговор. Видно било от последващите произнасяния на ВКС и САС, че определението на СГС било необжалваемо, т.е. дадените от съдиите от 3-В състав на съда указания били неправилни. Ищците поддържат, че именно в резултат на тези неправомерни действия на СГС за тях са възникнали твърдяните имуществени вреди.

С тези аргументи по същество е отправено искане за осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците сумата от по 350,00 лева, представляваща претърпените от тях имуществени вреди.

С отговора на исковата молба ответникът – С. г. с., оспорва изцяло исковете. Посочва, че не е налице фактическият състав, пораждащ отговорността за непозволено увреждане, доколкото липсва противоправно поведение на състава на съда, както и пряка и непосредствена причинна връзка между поведението на състава на СГС и твърдяните имуществени вреди.

С обжалваното решение Софийски районен съд е приел предявените искове за неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите му.

Предявени са за разглеждане осъдителни искове с правно основание чл.

2

49, вр. чл. 45, ал. 1 З ЗД.

Съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Това е общият ред, по който може да се търси отговорност от съдилищата и другите органи на съдебната власт за техни противоправни действия и бездействия, от които са произтекли вреди. Със специалния Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) отговорността на съда (като процесуален субституент на държавата) е ограничена до конкретни изчерпателно изброени хипотези – при настъпили вреди от незаконосъобразен акт на съда по чл. 2 ЗОДОВ, при разглеждане на делата в неразумен срок по чл. 2б ЗОДОВ и при нарушаване правото на Европейския съюз по чл. 2в ЗОДОВ.

В настоящия случай предвид твърденията на ищците в исковата молба, търсената от съда отговорност не може да бъде реализирана по реда на ЗОДОВ, доколкото изложените от тях обстоятелства не могат да бъдат подведени под посочените специалните норми. Предвид това правилната правна квалификация на предявените искове е именно определената от първоинстанционния съд по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Непротиворечива е съдебната практика, че при търсене на гаранционно обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД следва да са налице елементите от фактическия състав на деликта по чл. 45 от ЗЗД – 1/ деяние (действие или бездействие) на лице - работник или служител, извършено при или по повод възложената му работа; 2/ причинени имуществени и/или неимуществени вреди; 3/ противоправност на дейянието; 4/ причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди; 5 / вина на работника или служителя. Съгласно нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното, а останалите предпоставки от гореочертания фактически състав от обективна страна следва да бъдат установени от ищците – чл. 154, ал. 1 ГПК.

Безспорно между страните е, а и се установява от приложеното по настоящото производство ч. гр. д. № 8986/2013 по описа на СГС, че същото е образувано по жалба на И. И. срещу разпореждане от 12.06.2013 г. на ЧСИ Р.В., постановено по изпълнително дело № 20097900400616, с което подаденото възражение от лицето е било върнато. Ищците в настоящото производство са конституирани като ответна по частната жалба страна.

Съставът на СГС се е произнесъл с Определение № 17922 от 02.10.2013 г., с което е потвърдил разпореждането на съдебния изпълнител. В определението е посочено, че същото подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд с частна жалба в едноседмичен срок от получаване на съобщението от жалбоподателя.

Не е спорно и обстоятелството, че в посочения срок от страна на И. И. е подадена частна касационна жалба, която съставът на СГС е администрирал, изпращайки я за отговор на насрещната страна – ищците в настоящото производство.

Установява се от представените писмени доказателства, че С. Д. С. и Л.

С. С.а-Т. са се възползвали от предоставената им от СГС възможност, като в срок всеки един от тях е подал отговор на частната жалба. За изготвянето на писмените отговори са използвали услугите на адвокат, като, видно от 3 представените към исковата молба два броя договори за правна защита и съдействие, всеки един от ищците е заплатил на адв. Г.С. сумата от по 350,00 лева.

Съгласно материалите по приложеното ч. гр. д. № 107/2014 по описа на САС, същото е образувано след разпореждане на ВКС, с предмет на разглеждане подадената от И. Ганев частна касационна жалба срещу определението на СГС. Съставът на САС е оставил без разглеждане подадената жалба, приемайки, че актът на СГС е окончателен и необжалваем.

Препис от постановеното по делото Определение № 107/2014 г. е връчен на ищците в настоящото производство на 11.02.2014 година.

С оглед горната фактическа обстановка, настоящият въззивен състав напълно споделя извода на първоинстанционния съд, че макар по делото да се установяват претърпените от ищците имуществени вреди и противоправното поведение на съдебния състав на СГС (погрешно посочената обжалваемост на постановения акт), то между двете липсва пряка причинно-следствена връзка.

Това е така тъй като съгласно практиката на ВКС вредата е пряка, когато тя следва закономерно от неизпълнението на определени задължения и е непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя вредата, без намесата на други фактори на въздействие. Косвени, а не преки, са вредите, които са последица не на неизпълнението, а на други фактори, които прекъсват причинната верига. В този смисъл - Решение № 449 от 17.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3696/2007 г., IV г. о., ГК; Решение № 50174 от 7.10.2022 г. на ВКС по гр. .д № 162/2022, III г.о., ГК. В настоящия случай ищците претендират обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплатената доброволно от всеки един от тях сума към адв. Г.С..

Необходимостта от ползването, съответно заплащането на адвокатския хонорар, в конкретния случай е обусловена от подадената от трето лице – И.

И., частна касационна жалба срещу постановеното от СГС определение и образуваното в тази връзка производство по ч. гр. д. № 1072014 г. по описа на САС. Действително в процеса на администриране на жалбата СГС е дал указания на ищците в настоящото производство, че могат да подадат отговор, което обстоятелство обаче не следва да се цени като противоправно.

Напротив, по този начин в най-голяма степен са защитени правата на ищците, доколкото постановеният в производство, по което те са страна, акт, все още не е влязъл в сила. Предвид това настоящият състав намира за неоснователно възражението в тази връзка, изложено във въззивната жалба.

Неоснователно е и оспорването на решаващия извод на СРС, че ищците са пропуснали възможността си да поискат присъждане на разноските, сторени от тях в проведеното производство пред САС.

Съдебната практика е константна в разбирането си, че отговорността за разноски е гражданско облигационно правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено в него. Това е една обективна, безвиновна отговорност, обусловена от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. В този смисъл – Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 на ОСГК на ВКС; Решение № 60223 от 27.10.2021 г. по гр.д. № 970/2017 г. на III-то г.о. на ВКС; Решение № 54 от 17.02.2016 г. по гр.

.д № 5091/2015 г. на IV-то г.о. на ВКС. Фактическият състав, от който се поражда отговорността за разноски включва: 1/ неоснователно предизвикан 4 правен спор; 2/ разноски причинени от воденото на делото по повод на този спор; 3/ съдебен акт (решение/определение), който потвърждава правното твърдение на претендиращия разноски. Ето защо тя е функция от изхода на спора пред разглеждащия го съд и следва да се понесе от страната, за която съдебният акт е неблагоприятен. В настоящият случай претендираните като имуществени вреди разноски са сторени не в производството пред СГС, а в образуваното ч. гр. д. № 107/2014 г. пред САС. Съгласно чл. 81 ГПК с всеки приключващ делото акт, съдът следва да се произнесе и по въпроса за сторените от страните разноски. Видно от книжата по приложеното ч. гр. д. № 107/2014 г. по описа на САС и в частност Определение № 231 от 27.01.2014 г., разглеждайки частната касационна жалба, съставът на САС не се е произнесъл по отговорността на страните за сторените разноски. В подобна хипотеза за страната е налице правната възможност да поиска допълване на съдебния акт в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК. В разглеждания случай ищците не са се възползвали от това свое процесуално право в предвидения преклузивен срок. По този начин те са се лишили от възможността да бъде преразгледан въпросът за сторените от тях разноски във връзка с подадените отговори на частната касационна жалба.