Определение № 3425 от 03.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3425 гр. София, 03.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Росица Божилова Касационно търговско дело № 20258002901749 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Кредит плюс“ ООД против решение № 3003/16.05.2025 г. по гр.д.№ 7665/2024 г. на Софийски градски съд, с което, след отмяна на решение № 7031/17.04.2024г. по гр.д.№ 46508/2023г. на Софийски районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора против Я. С. Я. иск, с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД, за сумата от 17 198,58 лева – мораторна лихва върху усвоена и непогасена от ответника главница от 54 733 лева, по договор за кредит № 2017115801/20.11.2017г. и анекс към същия от 20.11.2018г., за периода 18.08.2020г. – 17.08.2023г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие със закона, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Непочиващ на законово основание касаторът намира извода на съда, че нормата на чл. 23 от Закона за потребителския кредит / ЗПК / се явява специална спрямо нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД и изключва дължимостта на мораторна лихва за забава върху дължимата на кредитодателя чиста сума по кредита, в случаите когато договорът за кредит е прогласен за недействителен. Според касатора, чл. 23 ЗПК е частна хипотеза на принципа за реституция на полученото по нищожен договор, уреден с чл. 34 ЗЗД, но нито чл. 34 ЗЗД, нито чл. 23 ЗПК изключват правото за обезщетяване на вреди от забавено изпълнение на подлежащото на реституция. Да се приеме противното би означавало да се лиши длъжника по задължението за реституция на даденото от стимула да изпълни доброволно, оставяйки забавата му без каквито и да било правни последици в негова тежест. Такав не би могла да бъде целта на законодателя - с нормата на чл. 23 ЗПК да насърчава недобросъвестност на длъжника. От друга страна, няма спор в съдебната практика, че чл. 86, ал. 1 ЗЗД е приложим както при договорни, така и при извъндоговорни основания за вземането. Касаторът 1 навежда и нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не е извършил самостоятелна преценка на фактическите твърдения и събраните доказателства – поотделно и в съвкупност и не е обсъдил всички доводи и възражения на страните. По същество, обаче, касаторът визира липсата на убедителни и обосновани със закона мотиви на въззивния съд, защо намира, че чл. 23 ЗПК изключва приложението на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при забава на кредитополучателя да върне чистата стойност на кредита, договора за който е обявен за нищожен. Насетне касационната жалба възпроизвежда установената фактическа обстановка и доводите на ищеца, за дължимост на лихвата считано от поканата за изпълнение, инкорпорирана в отправеното до ответника уведомление за обявяване предсрочна изискуемост на кредита, независимо че решението за присъждане на чистата му стойност, поради нищожност на договора, е влязло в сила последващо спрямо получаването на това уведомление. Според касатора, доколкото нищожността единствено се констатира, правото на кредитодателя да претендира връщане на чистата стойност на кредита, съгласно правилата на неоснователното обогатяване, е съществувало във всеки един момент след сключването на договора за кредит.

Така уведомлението за предсрочна изискуемост, получено от ответника на 09.04.2019г., е поставило същия в забава по отношение задължението му за връщане на полученото при начална липса на основание, независимо от покъсно установената нищожност на договора, с влязло в сила на 12.01.2023г. решение № 50259 по гр.д.№ 3620/2021 г. на ІІІ г.о. на Върховен касационен съд.

Ответната страна – Я. Я. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, като счита, че касаторът не е формулирал правни въпроси - относими към решаващите мотиви на въззивното решение, нито е обосновал допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по тях, в сочените хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – тъй като цитираната съдебна практика е неотносима, и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – тъй като не установява противоречива съдебна практика по приложението на чл. 23 ЗПК.

Върховен касационен съд, първо тъговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :

Ищецът „Кредит плюс“ ООД е предявил против ответника Я. С. Я. иск, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане ответника да заплати обезщетение за вреди, в размер на 17 287,07 лева , от забавено изпълнение на задължението му да върне сумата от 54 733 лева, като получена при начална липса на основание, поради прогласен за нищожен сключения между страните договор за потребителски кредит от 20.11.2017 г.. С влязло в сила на 12.01.2023г. решение по осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД на ищеца против ответника, въз основа на така установена нищожност на договора за потребителски кредит, като сключен в нарушение на императивни разпоредби 2 на ЗПК, в полза на ищеца е присъдена единствено чистата стойност на кредита / изключая вече извършените погашения /, в преждепосочения размер, на основание чл. 23 ЗПК. Ищецът се е позовал на забава на ответника, релевирайки за период на същата периода от връчено му уведомление, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, с което е настъпила изискуемост на пълния размер на непогасената главница - 09.04.2019 г. и до момента, като претендира присъждане на обезщетение съизмеримо с мораторната лихва за забава върху сумата от 54 733 лева не само до, но и и след предявяване на исковата молба, считано от 18.08.2020г. / съобразявайки междувременно изтекла 3– годишна погасителна давност, съгласно чл. 111 б.“в“ ЗЗД /. Уведомлението, според ищеца, съставлява годна да постави ответника в забава покана за вземането му, и като основано на института на неоснователното обогатяване, независимо че е отправено въз основа на все още непрогласен за нищожен договор за потребителски кредит, доколкото нищожността е изначална и решението за установяването й няма конституивно, а декларативно действие.

Ответникът Я. Я. е оспорвал иска, поддържайки тезата, че чл.23 ЗПК изключва дължимостта на каквито и да било лихви, вкл. мораторни върху подлежащата на реституция чиста стойност на кредита, излагайки съображения, че по същество се касае за засилена потребителска защита, а възприемане на противното би довело до неоснователно обогатяване на кредитора. В евентуалност акцентира на отправена покана за плащане на основание договорното правоотношение, поради което и ирелевантна. При това положение, според ответника, покана за плащане съставлява единствено исковата молба, преди депозирането на която ответникът не е бил в забава.

Страната сочи образувано, за събиране на вземането от чистата стойност на кредита, изпълнително производство – изп. дело № 20219240400757/2021г. на ЧСИ Галин Костов, по което ежемесечно са удържани парични средства от трудово възнаграждение на ответника, за погасяване задължението към кредитора. Предвид последното, страната квалифицира предявяването на настоящия иск като злоупотреба с право, доколкото с уважаването му би могло да се присъди двукратно едно и също. С оглед междувременно извършваните погашения ответникът оспорва и размера на сочената за неиздължена главница, върху която следва да бъде начислявана лихва за забава, в случай че искът се приеме за основателен.

Първоинстанционният съд е уважил предявения иск до размера на 17 198,58 лева и отхвърлил за разликата до предявените 17 287,07 лева. В отхвърлителната му част - обоснована с по-нисък размер на неиздължена сума от чистата стойност на кредита, поради междувременно извършени погашения, върху която е начислявана мораторна лихва за забава първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е променил правния резултат, като е отхвърлил иска.

Решаващите му мотиви за това са, че чл. 23 ЗПК е специална норма и под понятието „лихва„ в същата следва да се разбира лихва в широк смисъл, не само договорна, но и „законна лихва за забава върху главницата, която се дължи на основание недействителността [ на договора ]“. Въззивният съд е 3 обосновал това си - разширително по правни последици - тълкуване на чл. 23 ЗПК / независимо от коментирана „ясна и недвусмислена формулировка“ на разпоредбата / с целта на закона – да защити потребителя / да му даде „ висока степен на защита „ /, като ограничи отговорността му до размера на реално полученото. Според съда, ако законодателят не е имал намерение да изключи мораторната лихва за забава върху подлежащата на реституиране чиста стойност на кредита, то той би го уредил изрично. Липсата на такава регламентация, съчетана с категоричната императивност на забраната в чл. 23 ЗПК, изключват каквито и да било други плащания, извън чистата стойност на кредита. Съдът е посочил, че чл. 23 ЗПК е с подчертано санкционен характер за кредитора, допуснал сключването на недействителен договор и присъждането на обезщетение за вреди, от забава в издължаване чистата стойност на кредита, би обезсмислило този санкционен ефект. Доколкото приложението на чл. 23 ЗПК законодателят е предвидил в рамките на инициирано от кредитора производство, основано на договорното правоотношение, въззивният съд излага аргументи, че всяка претенция на кредитодателя предявена последващо би била заобикаляне на закона/ на чл. 23 ЗПК /. Изразено е съждение, че допускането на съдебни решения, за присъждане лихви за забава, основани единствено на момента или начина на предявяване на иска, би довело до правна несигурност и нееднакво третиране на сходни казуси, в разрез с принципите на правовата държава. Присъждане на обезщетение за забава в издължаване чистата стойност на кредита би означавало, според съда, кредитодателят да получи повече от предвиденото в чл. 23 ЗПК, в противоречие с текста и целта на разпоредбата. В обобщение е споделен специален характер на чл. 23 ЗПК, дерогиращ общите правила на ЗЗД, относно обезщетяването на вреди от забавено изпълнение.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ При нищожност на договор за потребителски кредит, съгласно чл.

23 ЗПК кредитополучателят дължи ли законна лихва върху чистата стойност на кредита, след поканата от кредитора за връщане на заема ? Разпоредбата на чл. 23 ЗПК представлява ли материалноправна забрана за начисляване на законна лихва за забава върху главницата при всички хипотези, вкл. при изпадане на кредитополучателя в забава за връщане

„чистата стойност на кредита„ ? ; 2/ За да стане изискуемо задължението за връщане чистата стойност на кредита, при нищожен договор за потребителски кредит, необходимо ли е нищожносттта да е прогласена от съда с влязло в сила съдебно решение? От кой момент кредитополучателят по нищожен договор за потребителски кредит изпада в забава за връщане на усвоената главница и дължима ли е законна лихва за периода на забавата ? Допълнителният селективен критерий по двата въпроса се сочи в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на приетото със задължителна и казуална практика на ВКС: ТР № 5/2019 г. по тълк. дело № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1979 г., решения по гр.д.№ 508/2009 г. на І г.о.и гр.д.№ 3620/2021 г. на ІІІ г.о. на ВКС.

Алтернативно се поддържа и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - значение на отговора на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на 4 правото; 3/ Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и да изложи самостоятелни мотиви? ; 4/ Трябва ли въззивният съд в мотивите си да обсъди и да се произнесе по всички наведени в отговора на въззивната жалба доводи и възражения за неоснователност на въззивната жалба ? – допълнителният селективен критерий и по двата въпроса се обосновава в идентична хипотеза, с решения по т.д.№ 866/2012г. на І т.о., т.д.