Решение № 3371 от 19.10.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3371 гр. Пловдив, 19.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20215330115617 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от И. И. Р., ЕГН **********, с адрес гр.

***, ул. „***“ № *, против „Мъни Плюс Мениджмънт” ЕАД, ЕИК 206613478, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петров Казанджията“ № 4, ет. 6, с която е предявен установителен иск за признаване за установено, че клаузата за заплащане на неустойка в размер на 280,83 евро, с левова равностойност от 549,25 лв., уговорена в Договор за кредит от ***г., сключен между страните, е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, неравноправна и нарушаваща изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на потребителските договори за кредит.

С исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит от дата *** г., с уговорена главница 409,03 евро, с фиксиран лихвен процент – 39,61 %, при ГПР от 41,14 %. Посочено е, че съгласно чл. 12 от Договора, вземането по същия е следвало да бъде обезпечено с осигуряване на физическо лице за поръчител, който да отговорят на посочените в договора изисквания. Неизпълнението на това задължение в предвидения 7-дневен срок имало за последица начисляване на неустойка на потребителя в размер на 280,83 евро, платима на части, съгласно погасителния план по договора. Изложени са съображения, че чрез начисляването на неустойката се заобикалят материално-правни изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото вземането за неустойка представлявало допълнителна печалба за кредитора и водела до завишаване на разходите по кредита. Аргументира се още, че така уговорената неустойка, предвид нейния размер и условия за начисляване й, излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, и била нищожна, като противоречаща на добрите нрави, предвид тълкувателната 1 практика на ВКС. Последното се извеждало още от размера на неустойката и множеството изисквания към бъдещите поръчители. Неустойката представлявала сигурен източник на печалба за кредитора и е следвало да бъде включена в размера на фиксирания лихвен процент, а също така и водела до завишаване размера на ГПР над ограничените по чл. 19, ал. 4 ГПК.

Иска се прогласяване нищожността на оспорената клауза и присъждане на разноски. Представя писмени доказателства по опис.

Постъпил отговор на исковата молба от „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД, с който се оспорва иска като неоснователен. Не оспорва, че между страните е сключен договор за заем, но се твърди това е бил Договор за заем с № *** от *** г., по които била предоставена на ищеца сумата от 800 лв.

Оспорва ответникът да има сключен с ищцата договор от дата *** г., като твърди представения с исковата молба договор с индивидуален код №*** г. да е неистински документ и оспорва същия. Твърди, че в чл. 12, ал. 4 от договора от *** г. е уговорена клауза за неустойка, но в случая тези уговорки не били влезли в сила и неустойки не са начислявани. Оспорва твърденията, че договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК. Счита, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК била приложима в случаите на уговорен променлив лихвен процент, а не както било по процесния договор – фиксиран, който бил и посочен в самия договор. В тази насока излага съображение и сочи съдебна практика. Не било налице и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като приложимият ГПР и значимите компоненти за начисляването му били посочени в договора по ясен начин. Твърди, че към момента на сключване на договора не се е дължала предвидената в чл. 12 неустойка, поради което и не следвало да се включва в ГПР. Същата не следвало да се включва в ГПР по кредита на основание чл. 19, ал. 3 ЗПК, доколкото се дължала поради неизпълнение на задължения на потребителя.

Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД /като правоприемник на „Мъни плюс мениджмънт” ООД, ЕИК 201284228/ е предявил и насрещен иск срещу И. И. Р., за осъждане на ответника по насрещния иск да му заплати сумата от 477,31 лв. – дължима главница по Договор за паричен заем № *** от *** г., и сумата от 26,59 лв. – дължима възнаградителна лихва по същия договор за заем за периода 04.08.2021 г. – 10.11.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба – 06.12.2021 г., до окончателното плащане на вземането.

Твърди се в насрещната искова молба, че на *** г. бил сключен между страните договор за паричен заем № ***, по силата на който „Мъни плюс мениджмънт” ООД, ЕИК 201284228, с правоприемник „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД, предоставило на И. И. Р. сумата от 800 лв., срещу задължението начислените по договора суми да бъдат върнати на 26 седмични вноски, съгласно приложен погасителен план, с общо дължима сума от 887,90 лв., от които 87,90 лв. за възнаградителна лихва. Поддържа се, че ответникът по насрещния иск бил заплатил сумата от 384 лв. по договора, с която сума били погасени част от вземанията за главница – 322,29 лв., и за възнаградителна лихва – 63,31 лв. Цялото вземане по кредита било падежирало на дата 10.11.2021 г., като понастоящем се дължали още 477,31 лв. за главница и 26,59 лв. за договорна лихва. Поради изложеното се иска уважаване на предявения насрещен иск и присъждане на сторените разноски.

Представя писмени доказателства по опис.

В указания срок е постъпил отговор на насрещния иск от И. И. Р., с възражения за неоснователност на насрещния иск. Счита договора за кредит за нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като клаузите на 2 договора накърнявали принципа за добросъвестно упражняване на права при гражданските и търговските правоотношения и водели до нееквивалентност на насрещните престации. В тази насока сочи, че размерът на възнаградителна лихва по договора, предвид стойността на отпуснатия заем и рискът, е необосновано завишен, вкл. и надхвърлял четирикратния размер на законната лихва. Налице било и нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Възразява се и се твърди, че са нищожни на основание чл. 149, т. 19 ЗЗП, клаузата, в която е посочено, че ГПР е 50 %, въпреки че действителния размер бил по-голям, което въвеждало в заблуждение потребителя относно стойността на разходи, които ще плати. Не бил установен и механизмът, по който е начислен ГПР.

Счита, че нищожността на клаузите за възнаградителна лихва и ГПР води до нищожност и на целия договор за кредит, тъй като същите не могат да се заместят от повелителните норми на закона, а и предвид възмездния характер на договора, кредиторът не би го сключил без тези клаузи. Аргумент за недействителността на договора и значението на посочените клаузи се извеждал и от разпоредбите на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Сочи още, че поради невключването на неустойката в посочения в потребителския кредит договор размер на ГПР, последния не съответствал на действително приложимия такъв, което представлявало заблуждаваща търговска практика.

Последното водело и до нарушение чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази насока и по силата на чл. 23 ЗПК длъжникът следвало да върне само чистата стойност на кредита, поради което процесните претенции били неоснователни. Моли за отхвърляне на насрещния иск. В условията на евентуалност е направено и уточнено в открито съдебно заседания възражение за прихващане на претендираната с насрещния иск главница със сумата от 63,31 лв., представляваща получена без основание от ответното дружество договорна лихва, по нищожни клаузи в договора за паричен заем № *** от *** г.

Претендира разноски по насрещния иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По главния установителен иск:

В тежест на ищеца по този иск - И. Р., бе да докаже при условията на пълно и главно доказване сключването между страните на договор за потребителски кредит от дата ***г., с посочено в исковата молба съдържание, вкл. и с наличието на твърдяната клауза за неустойка по договора. Същата трябваше да докаже онези положителни факти, от които извлича благоприятни за себе си последици относно твърденията за противоречие на процесната клауза за неустойка с добрите нрави, за заобикалянето й на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и нарушаването на изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и за нейната неравноправност.

С исковата молба е представен Договор за кредит от *** г., озаглавен Индивидуален договор за заем код: *** г., със страни И. И. Р., като заемател, и „Мъни Плюс Мениджмънт” ЕАД, ЕИК 206613478, като заемодател, с уговорена главница 409,03 евро, с фиксиран лихвен процент – 39,61 %, при посочен ГПР от 41,14 %. Както се сочи и от ищеца, съгласно чл. 12 от Договора, вземането по същия е следвало да бъде обезпечено с осигуряване на физическо лице за поръчител, който да отговорят на посочените в договора изисквания. Неизпълнението на това задължение в предвидения 7-дневен срок имало за последица начисляване на неустойка на потребителя в размер на 280,83 евро, платима на части, съгласно погасителния план по договора.

Видно от представения екземпляр обаче липсва подпис на заемателя, в случая 3 на И. Р.. Налице е единствено подпис и печат на дружеството заемодател „Мъни Плюс Мениджмънт” ЕАД. Действително, ищецът не оспорва сключването на точно този договор от дата *** г., но е налице такова оспорване от страна на ответника. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител. Когато това изискване не е спазено, договорът е недействителен по арг. от чл. 22 ЗПК. Следователно писмената форма на договора за кредит е такава за действителност и неспазването й води до нищожност на сделката. При това положение, предвид липсата на писмено отразено съгласие за сключването на договора, и при съобразяване със задължителните указания в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, то от формална страна съдът намира за основателно възражението на ответника, че между страните не е сключван Договор за кредит от*** г. Допълнително следва да се посочи, че по делото липсват други данни и доказателства, които да подкрепят извода за наличие на такъв договор, като например приложими общи условия, погасителен план, данни за предоставяне на заетата сума. В тази насока следва да се съобрази и общата разпоредба на чл. 240 ЗЗД, която предвижда, че договорът за заем за потребление се сключва с предаването на заетата вещ, в случая с предоставянето на главницата по кредита. Сочената разпоредба, макар и да са налице специални правила по ЗПК, не може да се игнорира при преценката дали е сключен договор за кредит или не. При доказателствена тежест за ищеца да установи наличието на твърдяното договорно правоотношение, то съдът намира, че това обстоятелство не се доказва по несъмнен начин.

С оглед на гореизложеното и доколкото не се установява сключването между страните на твърдения от ищеца Договор за кредит от *** г., то безпредметно се явява обсъждането дали отделни негови клаузи, вкл. и процесната клауза за неустойка, са недействителни. Поради това и главния установителен иск на И. И. Р. ще се отхвърли, като неоснователен.

По насрещния осъдителен иск:

В тежест на ищеца по насрещния иск бе да докаже при условията на пълно и главно доказване вземането си на претендираното основание и в претендирания размер, а именно – наличието на валидно сключен Договор за паричен заем № *** от *** г., който обвързва страните и по който е била предоставена и усвоена твърдяната парична сума, като установи и настъпването на изискуемостта на вземанията по договора за кредит.