Определение № 343 от 09.08.2023, Окръжен съд - Хасково

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 343 гр. ХАСКОВО, 08.08.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА Д. ПЕТЕВАГЕОРГИЕВА

Членове:

ФИЛИП Ж. ФИЛИПОВ

ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-ГЕОРГИЕВА Въззивно частно наказателно дело № 20235600600528 по описа за 2023 година Производството е по чл.243 ал.7-8 от НПК.

Образувано е по жалба на адвокат Л. Т., процесуален пълномощник на „С. ООД“, гр.С., против Определение № 43/06.06.2023 г., постановено по НЧД № 218/2023 г. по описа на Районен съд-Димитровград, с което е потвърдено Постановление от 10.05.2023 г. на прокурора от Районна прокуратура-Хасково, ТО-Димитровград за прекратяване на наказателното производство по воденото под № 128/2021 г. по описа на РУ-Димитровград досъдебно дело.

Изложените в жалбата доводи, съчетани с ненужно възпроизвеждане на съдържанието на атакувания акт и селектирани цитати от прокурорското постановление, лишаваща ги от смисловата им кореспонденция с цялостния текст, могат да бъдат обобщени като такива, насочени към законосъобразността, обосноваността и пълнотата на атакуваното определение.

Така в жалбата се открива оплакване срещу прокурорския, а и съдебния извод относно липсата както на съставомерно по изследвания наказателен текст деяние, така и на каквото и да е друго престъпление, което според повереника застрашавало съблюдаването на забраната „ne bis in idem“ при евентуално образуване на друг процес, вероятно се има предвид и при същата фактология.

Наред с това повереникът атакува отсъствието на мотиви, подкрепящи представената от прокурора, а впоследствие възприета и от съда позиция за 1 несъставомерност на установената фактология, като се твърди, че направеното в този смисъл заключение било изцяло произволно – несъответно на доказателствата и необосновано. На второ място /с оглед избраната от жалбоподателя поредност/, се поддържа, че съдът изобщо не се е занимал с частта от прокурорския акт, касаеща разпореждането с веществените доказателства, като след изложение на теоретични разсъждения върху процесуалното значение на това доказателствено средство и заявка за неяснота и неотносимост на избрания от прокурора процесуален ред, по който е решил приобщеният като веществено доказателство автомобил да бъде съхраняван в РУ-Димитровград до разрешаването на възникнал граждански спор за собствеността му, се посочва, че първоинстанционният съд изобщо не е коментирал нито статута на приобщената към делото вещ, нито оплакването срещу прокурорското разпореждане с нея. Найсетне се излагат съображения и относно приложението на материалния закон, като се заявява, че както прокурорът, така и съдът са игнорирали трайно установеното в съдебната практика положение, според което отказът за връщане на дадена вещ на нейния собственик е една от проявите на съставомерно намерение за своенето й. И след като именно такава хипотеза била установена в случая, то и изводът за липса на престъпление, се явявал неправилен, се заявява в жалбата. Така аргументирано, исканото е за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяването на друг, с който постановлението за прекратяване на наказателното производство да бъде отменено, а делото върнато на прокурора с указания относно приложението на закона.

Писмени възражения против жалбата не са постъпили.

Съдът, след като се запозна с доказателствата, събрани по ДП № 128/2021 г. по описа на РУ-Димитровград, с изложените в атакуваното определение съображения, както и с доводите в жалбата, намери за установено следното:

Жалбата, по която е образувано настоящото производство, е процесуално допустима – изхожда от страна, разполагаща с право на такава и е подадена в рамките на предвидения от закона 7-дневен срок от съобщението за постановеното от Районен съд-Димитровград определение. Жалбата е и основателна, макар и не изцяло поради съображенията, които както се посочи, са ясно очертани, макар и изградени върху анализ върху текстови фрагменти от прокурорския и съдебния акт, но в крайна сметка даващи възможност да бъдат откроени фактическите и правни основания на формулираните оплаквания, чиято преценка в съвкупност с извършената служебна проверка на атакувания акт 2 налагат следните изводи:

Съдебното производство пред Районен съд-Димитровград е било образувано по жалба от повереника на „С. ООД“, гр.С., с която е било атакувано Постановление от 10.05.20203 г. на прокурора от РП-Хасково, ТО-Димитровград за прекратяване на наказателното производство, образувано и водено по горепосоченото досъдебно дело за престъпление по чл.206 ал.1 от НК. Дори незадълбоченият, но поне подробният прочит на тази жалба, сочи, че неин предмет са били няколко процесуални въпроса, които прокурорът съгласно закона е не само оправомощен, но и задължен да разреши в постановлението по чл.243 ал.1 от НПК, а именно: 1. Приетите за установени в хода на разследването фактически положения и изводите, които те налагат в контекста на развитието на наказателното производство; 2. Юридическото основание, което се приема за относимо към решението да бъде сложен край на процеса и 3. Разпореждането с приобщените като веществени доказателства предмети. Както се каза, прегледът на депозираната от повереника на „С. ООД“, гр.С. жалба показва, че в нея са били изложени оплаквания против всяка една от изброените части на атакуваното постановление. Ясно е посочено в този сезиращ първоинстанционния съд документ, че критиката към акта на прокурора е насочена както към фактическите и правни аргументи, на които е основано решението за приключване на делото (макар препратката към текста на предходна жалба срещу предходно прекратително постановление да е била твърде некоректна, доколкото тази жалба явно не се намира в кориците на настоящото дело), така и към правното основание, което прокурорът е намерил за приложимо, и на последно място, и към решението на същия относно разпореждането с вещественото доказателство – лек автомобил. В своето определение обаче първоинстанционния съд не е разгледал и не се е произнесъл по всички така формулирани елементи на жалбата. Обсъдил е само тази част от нея, която е касаела правилността на установените по делото факти и заключенията, които те налагат, без да коментира дори и в най-общ план нито законосъобразността на процесуалното основание, на което прокурорът е прекратил наказателната производство, нито тази на решението му относно вещественото доказателство. Именно на това сочи не само съобразителната част на определението, в която мотиви относно посочените два компонента на прокурорското постановление не се откриват, но и неговата диспозитавна част, в която същото постановление е потвърдено единствено относно прекратяването на наказателното производство, но не и относно разпореждането с веществените доказателства. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на 3 чл.243 ал.6 от НПК в издадения в производството по чл.243 ал.4-6 от НПК акт съдът може да потвърди постановлението на прокурора, да го отмени и върне делото със задължителни указания относно прилагането на закона, както и да го измени относно основанията за прекратяване на наказателното производство и разпореждането с веществените доказателства. Тълкуването на тази процесуална норма в съдебната практика е еднопосочно и последователно поддържано – предмет на жалбата по чл.243 ал.4 от НПК може да бъде както самото прекратяването на наказателното производство, така и едновременно с него или самостоятелно и основанието за това прекратяване, както и решението относно веществените доказателства. А това несъмнено означава, че не само когато с жалбата съдът е изрично сезиран със записаните в закона процесуални въпроси, а и във всички останали случаи, той е длъжен да обсъди и се произнесе изрично по всеки един от тях. Когато това не е сторено, както е в настоящата хипотеза, правата на обжалващия са съществено накърнени, защото той не получава пълния обхват на регламентираната в закона проверка, и то не само защото такава е претендирал в сезиращия документ, но и защото дори при липсата на заявени оплаквания, съдът е задължен с разрешаване на всички решени вече от прокурора въпроси, доколкото както вече се посочи, нормата в чл.243 ал.5 от НПК предвижда служебен контрол върху цялостната законосъобразност и обоснованост на атакуваното постановление. Пропускът на съда да вземе отношение по важни за наказателното производство моменти представлява порок на постановения акт, който въззивният съд не е в състояние да отстрани, защото произнасянето по тях за първи път в производството по чл.243 ал.8 от НПК би лишило страната от двуинстанционно разглеждане, което законът категорично не допуска. Тук е нужно да се отбележи, че изложените във въззивната жалба доводи, отнасящи се до постановеното от прокурора разпореждане с веществените доказателства, категорично не могат да бъдат споделени. Невярно и некореспондиращо със закона, а и с разясненията в ТР № 2/2014 г. на ОСНК на ВКС, е твърдението, че след прекратяването на наказателното производство прокурорът не е в състояние да приложи правилото в чл.113 от НПК, ако установи възникнал спор за право върху иззетите и приобщени по делото предмети.

Напротив, разпоредбата на чл.243 ал.2 от НПК предвижда произнасяне от прокурора по веществените доказателства във всички случаи, в които се слага край на наказателното производство, независимо от основанията за това.

Несъмнено е, че при решаването на този въпрос прокурорът се ръководи от правилата в чл.111-113 от НПК, като законът не съдържа ограничителни 4 разпоредби в правомощията му при тяхното прилагане. Вярно е, че разпоредбата на чл.113 от НПК е специална спрямо общата в чл.111 ал.2 от НПК, предвиждаща връщане на иззетите като веществени доказателства предмети на лицето, от които те са отнети, което обаче не налага извода, че прилагането на нормата е невъзможно при прекратен наказателен процес, още по-малко означава, че разпоредбата в чл.243 ал.2 от НПК предвижда Т.а по естеството си изключение, както явно, но неправилно е предложеното тълкуване от повереника, намерил производна на него неяснота във възприетия от прокурора ред, по който е решено какво да стане с процесния лек автомобил, след като бъде сложен край на наказателното преследване. Такава неяснота на практика липсва, както не се констатира и принципна процесуална некоректност в тази част на прокурорския акт, тъй като изпълнявайки регламентираното в чл.243 ал.2 от НПК задължение, прокурорът правилно се е позовал на уредбата в чл.111-113 от НПК, единствено която съдържа правилата относно разпореждането с веществените доказателства, както във висящия, така и в завършилия наказателен процес.

Отделно от казаното е необходимо да се посочи и следното: Макар съдът да не се е занимал изрично с атакуваното пред него основание за прекратяване на наказателното производство, то подобно и на прокурора, той също е допуснал фактическо и правно противоречие между изложението в мотивите и диспозитива на своя акт. Както и прокурорът, съдът е приел, че липсват достатъчно доказателства да е осъществен състава на престъплението по чл.206 ал.1 от НК, но пък е потвърдил възприетото в постановлението прекратително основание – това по чл.243 ал.1 т.1 вр. чл.24 ал.1 т.1 от НПК.

Теорията и съдебната практика ясно са разграничили характера на двете групи юридически причини за прекратяването на наказателния процес – тези по чл.24 ал.1 и ал.6 от НПК /чл.243 ал.1 т.1/, при които не е налице извършено деяние или то не представлява престъпление или пък са налице обстоятелства, препятстващи продължаването на производството, и тези по чл.243 ал.1 т.2 от НПК, при които съставомерното деяние се установява, но не са събрани и не е възможно да бъдат събрани достатъчно по смисъла на чл.219 ал.1 от НПК доказателства, за да бъде повдигнато обвинение за престъпление от общ характер. Законодателната диференциация на препятстващите продължаването на процеса основания не е случайна, доколкото т.нар. „реабилитиращи“ и „нереабилитиращи“ такива се свързват с различни по естеството си правни последици, което пък от своя страна е и законодателният аргумент визираното от прокурора Т.а основание да бъде включено в обсега на предвидения съдебен контрол. В този смисъл недопустима е 5 както за прокурорския, така и за съдебния акт, неяснотата относно конкретната процесуална причина, заради която е сложен край на наказателното преследване, до което в случая установяващата се нееднородност в съдържанието на двата акта е довела. Независимо от това следва да се има предвид, че при осъществявания контрол съдът следва да се ръководи от заключителното – цифрово изписано, правно основание за прекратяване на производството и след проверка на неговото съответствие с фактите по делото и тяхната правна оценка да даде отговор на въпроса правилно ли е приложена процесуалната норма.

Разпечатката съдържа 19 от 36 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/17c26bbb-82b4-44a1-a7c9-94419e5d2924