Решение № 700 от 02.07.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 700 гр. С., 02.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20255530104039 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът (име) твърди в искова си и уточняващата я молба, че сключил с ответника договор за кредит № **********/- г., по който получил 250 лева, при ГПР 49.90%, ГЛП - 40.97%, по който следвало да заплати и допълнителна услуга такса разглеждане в размер на 50.87 лева. На - г. сключил анекс към договора, по който получил допълнителна сума от 200 лева. На - г. сключил анекс към договора, по който получил допълнителна сума от 210 лева. На - г. сключил анекс към договора, по който получил допълнителна сума от 200 лева. Така общо дължимата сума нараснала на 1037.64 лева, при изтеглена главница от 860 лева, лихва от 16.15 лева и такса за разглеждане от 161.49 лева. Бил добросъвестен и погасил кредита, като заплатил 1037.64 лева, от който 860 лева главница, с 16.15 лева лихва и 161.49 лева такса за разглеждане. По установителния иск считал, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради неспазване на чл. 22 ЗПК, а евентуално, че допълнителната услуга „такса разглеждане“ по договора за кредит, била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, и поради неспазване на чл. 33 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП, като съображенията му за това били следните: сключеният договор за кредит бил недействителен 1 на специалните основания по чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит не били посочени приложимия лихвен процент и условията за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент бил фиксиран за целия срок за кредита, или бил променлив.

Визираната неяснота съществено ограничавала правата му и била основание за недействителност на договор за кредит. Наред с това чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК сочел, че договорът трябвало да съдържа ГПР по кредита и общата сума, която била дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му, като се посочвали взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, и възнаградителната лихва, и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление давало информация на потребителя, как бил образуван размерът на ГПР, и общо дължимата сума по договора. В договор за потребителски кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи, които щял да стори, и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото била предвидена дължимостта на допълнителни такси, не ставало ясно дали същото било включено в ГПР, изобщо нямали никаква информация, какво точно било включено в процента на ГПР, дали била само лихвата, дали била лихва и други разходи, който следвало да бъдат подробно описани. В случая липсвала яснота в договора за кредит досежно тези обстоятелства. ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както било посочено и по-горе, оставали неизвестни, при 2 което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на допълнителни такси. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите бил включени при формиране на ГПР, нито че същите били изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин бил формиран, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно било включено в тях. Именно и поради това, договор за потребителски кредит поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Наред с това, посочената годишна лихва в договор за кредит не било ясно как точно се съдържала и как била изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално било процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следвало в договора да бъде посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлявал ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят щял да направи, и които били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разберял действителния размер на ГПР, да тълкувал всяка една от клаузите в договора и да преценявал дали тя създавала задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. На следващо място, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, 3 включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по допълнителните такси следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и 2, т. 1 ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10, С-377/14, С-448/17, С-344/14, С290/19, С535/2020 г. било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един от елементите, на които можела да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не били спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това договор за кредит № **********/- г. следвало да се прогласи за недействителен. По отношение на евентуалния му иск за нищожност на клаузата „такса разглеждане“: На първо място, счита, че така уговорената допълнителна такса била нищожна на основание чл. 10а, ал. 1 ЗПК.

Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК (нов - ДВ, бл. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на 4 такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителната такса по процесния договор, по своето естество, представлявала такси и услуги, свързани както с усвояването, така и с управлението на кредита. Услугата „такса разглеждане“ представлявала услуга с възможност за улеснената процедура за получаване на парични средства. Т.е тази услуга по своята по своята същност представлявала дейност по усвояване на кредита и била в пряко нарушение на чл. 10а ЗПК. Наред с това в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била посочената практика на ВКС. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на спазването му, както и справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип, бил чл.289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се дадял отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал. 1, пр.3 ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД се достигало до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите му с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Когато била налице явна не еквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както било прието в посоченото решение на ВКС, понятието добри нрави предполагало известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се правел извод за нарушение, което водело до нищожност. В случая такава нееквивалентност между престациите била налице, тъй като сумата, която се предоставяла по така уговорената допълнителна такса, съставлявала допълнителна сума, която била в един значителен размер от общата сума на отпуснатия кредит. По този начин 5 безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.

Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. На следващо място, така уговорената допълнителна такса била нищожна на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Така уговорената такса била във вреда на потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност и справедливост, и водела до неравновесие в правата на страните, като по този начин била в ущърб на ищеца като потребител /чл.143, ал.1 ЗЗП/. Посочените по-горе клаузи били неразбираеми и не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал.2, т. 19 ЗЗП. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Предвидените клаузи били и неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същите били необосновано високи. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 ЗПК. С процесната клауза, която предвиждала заплащането на такса и в полза на кредитора, се уговаряло още едно допълнително възнаграждение в размер над два пъти размера на отпуснатия кредит. По този начин клаузите, които предвиждали заплащането на такса, били неравноправни по чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като били необосновано високи.