Определение № 483 от 06.10.2025, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 483 гр. Търговище, 06.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА

Членове:

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

СТЕЛА ИВ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА Въззивно частно гражданско дело № 20253500500351 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК.

С разпореждане № 2007 от 28.08. 2025 г., по ч.гр.д. № 1510/ 2025 г. на РС – Търговище, съдът е отхвърлил заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, гр. София, против К. В. В. с ЕГН ********** от гр. Л., в частта относно претендираната договорна лихва в размер на 46,65 лв., за периода от 22.05.2024 г. до 19.09.2024 г., обезщетение за забава в размер на 77,01 лв. за периода 23.06.2024 – 27.08.2025 г. като неоснователно, на осн. чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, както и в частта, в която се иска присъждане на разноски над сумата от 9,77 лв. до пълния предявен размер от 21,25 лв. държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение над сумата от 39,90 лв. до пълния предявен размер от 50 лв., като неоснователно.

Срещу това разпореждане е постъпила частна жалба от заявителя, чрез юрк. Н. А. Излагат се съображения за необоснованост и неправилност на постановения акт. Според него уговорката за поръчителство отговаряла на критериите за добросъвестност и не води до неравновесие между правата на потребителя и кредитора. Не било правилно съдът да причислява възнаграждението за поръчителя към годишния процент на разходите. Освен това ако някои клаузи от договора са недействителни, то това не може да доведе до нищожност на целия договор. С оглед на това се иска отмяна на атакуваното разпореждадне и присъждане на сумите, за които има постановен отказ за издаване на заповед за изпълнение.

Съдът намира, че жалбата е подадена в срок и от оправомощено лице, при наличието на правен интерес. По същество е неоснователна.

1

Какви са фактите по делото:

Съдът е сезиран със заявление по чл. 410 от ГПК, депозирано от жалбоподателя, който обосновава вземането си с придобиването като цесионер на правата на кредитор, по договор за потребителски паричен кредит № *********/22.04.2*** г., сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434. Страните са уговорили заем в размер на 600 лв., със срок за изплащане от 5 месеца, на 5 вноски, при ГЛП 45% и ГПР 56,50%. Посочено е, че размерът на погасителната вноска е 133,83 лв.

В чл. 4 от договора е уговорено, че потребителят следва в срок до три дни от сключването на договора да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: физическо лице – поръчители; банкова гаранция или одобрено от кредитора дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. В конкретния случай, видно от приложения погасителен план, е предоставена гаранция от „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690, като е уговорено възнаграждение за гаранта в размер на 275,85 лв. Това оскъпява с над 40% отпуснатия заем. В погасителния план задължението на гаранта е причислено към месечната вноска и е в размер на 55,17 лв., с което общата месечна вноска по заема възлиза на сумата от 189 лв.

Определени са допусканията при определянето на този ГПР с препращане към методиката на изчисление, посочено е, че това изчисление се прави при положение, че всяка от страните изпълнява добросъвестно и в срок своите задължения, че не се начисляват такси за принудително изпълнение. Не е посочено обаче освен главницата какво друго се включва като разход в ГПР.

При така установените факти, въззивният съд намира, че по цитирания договор е налице неравноправно положение на потребителя, по отношение на кредитора. Съдът счита, че така направената уговорка за предоставяне на гаранция от дружество, което да гарантира изплащането на заема и посочено от заемодателя, при което се дължи допълнително възнаграждение, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията между потребителя и търговеца. В случая съдът намира, че цялата тежест и риска от неизпълнение на договорното задължение преминават изцяло към потребителя. Служебно известен на съда факт е това, че подобни договори са масова практика, при която потребителят изобщо няма право на избор. Сумата за т.нар. поръчителство варира като стойност в зависимост от стойността на предоставения кредит, а не е твърда сума. Т.е. касае се до една допълнителна финансова тежест за потребителя и замаскиране на висок лихвен процент като допълнителна услуга. С това се нарушават пряко изискванията на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 15 и т. 19 от ЗЗП.

Отделно от това законът не е изброил изчерпателно хипотезите на неравноправност, като посочва, че те могат да бъдат подобни на изчерпателно изброените. Не е маловажна и сумата по така договорените услуги – тя е 41% от стойността на главницата.

2

Видно е, че договорът като цяло въвежда в заблуждение потребителя, като кредиторът използва по-силното си положение и налага изключително неравноправни условия и действа в противоречие със закона.

Заемодателят, в разрез със задълженията си за добросъвестност, не е включил разходите за финансовата гаранция при изчислението на ГПР.

Към това следва да се добави и практиката на СЕС в решението му от 21.03. 2024 г. по дело С-714/22. В това решение изрично се посочва, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива 2008/48 разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница – § 2 от решението. Точно такъв е и настоящият случай – в договора изобщо не е посочено кои разходи са включени при формиране на ГПР. В този смисъл възраженията в жалбата, че договорът не е изцяло нищожен, са неоснователни.

На следващо място, съдът счита, че както банките, така и всички кредитни институции са задължени, съобразно действащото европейско право, да правят надлежно проучване на своите клиенти и ако преценят, че има риск да не изпълняват задълженията си за погасяване, да искат надлежно обезпечение. То следва да е предоставено предварително и едва тогава да се сключва съответният договор, а не да се търсят начини, чрез неравноправни клаузи да се създава необосновано голяма икономическа тежест за масовия потребител.

С оглед на това, съдът намира, че договорът противоречи и на морала и би бил недействителен и на това основание. Това води и до санкцията кредиторът да може да иска само връщане на това, което е дал, без да получи и съответното възнаграждение. Това действително не е лека санкция, но тя е оправдана. Цесионерът на свой ред търпи всички последици, свързани с нищожността на договора.

Още на този етап от производството, заповедният съд има правомощия да преценява валидността на договорите. От една страна съдът има право да преценява дали договорът противоречи на морала. С оглед на това и мотивите на въззивния съд за наличието на такова противоречие, то очевидно е, че правомощията са налице. От друга страна съдът предотвратява и пренасянето на тежестта за доказване върху потребителя, който винаги е по-слабата страна в подобни правоотношения. Именно кредиторът е този, който разполага както с големи икономически възможности, така и има достатъчно подготвени юристи.

С оглед на това, въззивният съд намира, че на заявителя правилно е отказано издаването на заповед за изпълнение в обжалваната част.

Крайният извод на РС – Търговище е правилен и разпореждането следва да се потвърди.

3

Изложените в жалбата доводи са неоснователни по съображенията, посочени от въззивния съд.

С оглед на това, жалбата е неоснователна изцяло и следва да се остави без уважение.

Разноски, предвид изхода от делото, не следва да се присъждат на жалбоподателя.

По изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Агенция за събиране на вземания“ АД, против разпореждане № 2007 от 28.08. 2025 г., по ч.гр.д. № 1510/ 2025 г. на РС – Търговище, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4

----- следващ документ -----

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 483 гр. Търговище, 06.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА

Членове:

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

СТЕЛА ИВ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА Въззивно частно гражданско дело № 20253500500351 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК.

С разпореждане № 2007 от 28.08. 2025 г., по ч.гр.д. № 1510/ 2025 г. на РС – Търговище, съдът е отхвърлил заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, гр. София, против К. В. В. с ЕГН ********** от гр. Л., в частта относно претендираната договорна лихва в размер на 46,65 лв., за периода от 22.05.2024 г. до 19.09.2024 г., обезщетение за забава в размер на 77,01 лв. за периода 23.06.2024 – 27.08.2025 г. като неоснователно, на осн. чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, както и в частта, в която се иска присъждане на разноски над сумата от 9,77 лв. до пълния предявен размер от 21,25 лв. държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение над сумата от 39,90 лв. до пълния предявен размер от 50 лв., като неоснователно.

Срещу това разпореждане е постъпила частна жалба от заявителя, чрез юрк. Н. А. Излагат се съображения за необоснованост и неправилност на постановения акт. Според него уговорката за поръчителство отговаряла на критериите за добросъвестност и не води до неравновесие между правата на потребителя и кредитора. Не било правилно съдът да причислява възнаграждението за поръчителя към годишния процент на разходите. Освен това ако някои клаузи от договора са недействителни, то това не може да доведе до нищожност на целия договор. С оглед на това се иска отмяна на атакуваното разпореждадне и присъждане на сумите, за които има постановен отказ за издаване на заповед за изпълнение.

Съдът намира, че жалбата е подадена в срок и от оправомощено лице, при наличието на правен интерес. По същество е неоснователна.

1

Какви са фактите по делото:

Съдът е сезиран със заявление по чл. 410 от ГПК, депозирано от жалбоподателя, който обосновава вземането си с придобиването като цесионер на правата на кредитор, по договор за потребителски паричен кредит № *********/22.04.2*** г., сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434. Страните са уговорили заем в размер на 600 лв., със срок за изплащане от 5 месеца, на 5 вноски, при ГЛП 45% и ГПР 56,50%. Посочено е, че размерът на погасителната вноска е 133,83 лв.

В чл. 4 от договора е уговорено, че потребителят следва в срок до три дни от сключването на договора да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: физическо лице – поръчители; банкова гаранция или одобрено от кредитора дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. В конкретния случай, видно от приложения погасителен план, е предоставена гаранция от „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690, като е уговорено възнаграждение за гаранта в размер на 275,85 лв. Това оскъпява с над 40% отпуснатия заем. В погасителния план задължението на гаранта е причислено към месечната вноска и е в размер на 55,17 лв., с което общата месечна вноска по заема възлиза на сумата от 189 лв.

Определени са допусканията при определянето на този ГПР с препращане към методиката на изчисление, посочено е, че това изчисление се прави при положение, че всяка от страните изпълнява добросъвестно и в срок своите задължения, че не се начисляват такси за принудително изпълнение. Не е посочено обаче освен главницата какво друго се включва като разход в ГПР.

При така установените факти, въззивният съд намира, че по цитирания договор е налице неравноправно положение на потребителя, по отношение на кредитора. Съдът счита, че така направената уговорка за предоставяне на гаранция от дружество, което да гарантира изплащането на заема и посочено от заемодателя, при което се дължи допълнително възнаграждение, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията между потребителя и търговеца. В случая съдът намира, че цялата тежест и риска от неизпълнение на договорното задължение преминават изцяло към потребителя. Служебно известен на съда факт е това, че подобни договори са масова практика, при която потребителят изобщо няма право на избор. Сумата за т.нар. поръчителство варира като стойност в зависимост от стойността на предоставения кредит, а не е твърда сума. Т.е. касае се до една допълнителна финансова тежест за потребителя и замаскиране на висок лихвен процент като допълнителна услуга. С това се нарушават пряко изискванията на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 15 и т. 19 от ЗЗП.