Определение № 349 от 28.06.2024, Окръжен съд - Разград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 349 гр. Разград, 28.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Валентина П. Димитрова

Членове:

Ирина М. Ганева

ЦВЕТАЛИНА М. ДОЧЕВА като разгледа докладваното от Ирина М. Ганева Въззивно частно гражданско дело № 20243300500234 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК в.в. с чл.28 КМЧП.

Образувано е по частна жалба на В. С. С., подадена чрез пълномощник, срещу определение № 458/09.05.2024 г. по гр. д. № 376/2024 г. по описа на Районен съд Разград, с което отводът за международна компетентност на българския съд е оставен без уважение като неоснователен.

В жалбата са изложени съображения за незаконосъобразност и неправилност на обжалвания акт. Жалбоподателят поддържа, че според правилата на Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25.06.2019 г. спорът следва да се разгледа от съд в Република Австрия, предвид обичайното местопребиваване на детето, доколкото през по-голямата част от своя живот е живяло в тази държава членка, постоянният адрес на майката и детето са също в тази държава. Твърди, че детето има адресна регистрация там, записано е и посещава учебно заведение, записано е в първи клас в австрийско училище. Изтъква, че първостепенният съд неправилно е приел, че обичайното местопребиваване на детето е в България, предвид краткото време, което са прекарали в страната от м.септември, 2023 година до м.януари, 2024 година. Твърди, че заминаването на майката и детето в Австрия е станало със знанието и съгласието на нейния баща, който е подписал декларация детето да може да пътува, придружено само от единият си родител в чужбина. Сочи, че с решение на съд в Австрия от 20.02.2024 г. правото да се грижи и възпитава детето И. е предоставено на нейната майка – настоящ жалбоподател. Изтъква, че бащата на детето също следвало да отиде при тях в Р. Австрия. Жалбоподателката узнала за оттеглената от бащата декларация – съгласие за пътуване на детето едва след получаване на препис от исковата молба. Сочи, че откакто са заминали в гр.Виена, бащата всеки месец ги посещавал, както и по своя инициатива превеждал сума в размер 235 лева за издръжка на детето. Жалбоподателката и детето живеели при нейната майка и брат, които упражнявали трудова дейност и помагали в отглеждането на И.. Изтъква, че към датата на последното съдебно заседание пред РС 1

Разград, същата упражнява трудова дейност на постоянен трудов договор в Австрия.

Упражняваната от нея трудова дейност на територията на РБ била временна, както и временно детето посещавало учебно заведение в гр.Варна. Излага подробни съображения относно международния елемент на делото, приложимото право и счита, че компетентен да разгледа спора не е българският съд, а този по местопребиваването на детето в Австрия.

Моли въззивния съд да отмени обжалваното определение, а производството по делото да бъде прекратено поради международната неподведомственост на българския съд.

Въззиваемата страна – ищец в исковото производство е депозирал писмен отговор, подаден чрез пълномощник, в който се изразява становище за неоснователност на жалбата.

Изложени са съображения, че майката неправомерно е отвела детето от България в Австрия, което се установява от нейното поведение. Бащата не е бил уведомен за заминаването им и не са налице доказателства за подкрепа на твърденията на жалбоподателката, че същият щял да заживее заедно с тях в Австрия. Счита, че детето е придобило обичайно местопребиваване на територията на България преди неправомерното му отвеждане в Австрия. Изтъква, че посоченото от жалбоподателката решение на австрийски съд, с което са предоставени родителските права, всъщност е съдебно удостоверение, което е издадено от съда не по повод на воден състезателен съдебен процес, а в изпълнение на административноправна процедура, регламентирана от законодателството на Австрия, съгласно която при липса на друга уредба родителските права по отношение на дете се упражняват от неговата майка. Въззиваемият е оспорил по реда на чл. 17 ГПК действителността на представените от жалбоподателката документи за регистриране на настоящ адрес на детето в Австрия, а именно удостоверение за настоящ адрес с изх. № 1271/19.02.2024 г. на Община Разград, по което оспорване моли въззивния съд да се произнесе.

Частната жалба е допустима като подадена в законоустановен ия срок от процесуално легитимирано лице и срещу подлежащ на съдебен контрол съдебен акт.

По същество е неоснователна. С оглед доводите, наведени от частния жалбоподател в жалбата му и при съобразяване с постановките на ТР №6/15.01.2019 г. на ОСГТК, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, съдът намира следното:

Производството по гр. д. № 376/2024 г. по описа на РС Разград е образувано въз основа на искова молба, подадена от Л. С. С., за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на детето И. Л.ова С.а на него и се определи местоживеенето на детето при бащата, за определяне на режим на лични отношения на майката с детето, за осъждане на майката да заплаща на детето месечна издръжка от 300 лв., считано от 06.03.2024 година до настъпване на основания за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва за всяка забавена вноска.

Ответницата В. С. С. е оспорила международната компетентност на българските съдилищата поради наличието на тясна връзка на детето с Република Австрия по смисъла на Регламент (ЕС) № 2019/1111, с твърдение, че майката и детето имат обичайно местопребиваване на територията на тази държава членка и упражняването на компетентността било във висш интерес на детето.

Правилата, съобразно които се определя компетентността на органа при разглеждането и решаването на предявен иск с предмет упражняване на родителски права, се съдържат в Регламент / ЕС/ 2019/1111 на Съвета в сила от 01.08.2022 г. относно компетентността, 2 признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност и относно международно отвличане на деца, с който се отменя Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година. Съюзното право е приложимо в случая, защото е налице трансграничен елемент, изразяващ се в данните за местопребиваване на детето И. С.а в Република Австрия – държава-членка на ЕС, както и данните за преместването на детето в България в периода от м. септември 2023 г. до 22.01.2024 година, след което е отново е отведено в Австрия.

Цитираният и приложим регламент предвижда основанията за определяне на компетентността на съда по граждански дела, отнасящи се до упражняване на родителската отговорност.

Регламент (ЕС) 2019/1111 не се прилага за задълженията за издръжка. Това изрично е посочено в член 1, параграф 4, буква "д" и съображение 13, в които е предвидено, че задълженията за издръжка са изключени от обхвата на регламента, тъй като тези задължения са уредени с Регламент (ЕО) № 4/2009 и компетентните по смисъла на Регламент (ЕС) 2019/1111 съдилища по въпроси, свързани с родителската отговорност, най-общо имат компетентност да решават относно допълнителните задължения за издръжка на дете посредством прилагането на член 3, буква г) от Регламент (ЕО) № 4/2009, който гласи, че компетентен по искове за задължения за издръжка в държавите-членки е съдът, който по силата на закона е компетентен да разглежда иск за родителска отговорност, когато искането за издръжка допълва този иск, освен ако тази компетентност не се основава единствено на гражданството на едната от страните. Следователно съдът, сезиран с двата вида искове – за родителска отговорност и за издръжка, ще трябва да установи компетентност за всеки от тях поотделно, доколкото искът за издръжка на дете се счита за акцесорен по отношение на производството относно родителската отговорност – така Решение на Съда ЕС от 16 юли 2015 г. по дело C-184/14.

В членове 7—13 от Регламент (ЕС) № 2019/1111 е установена система от правила за компетентност, за да се определят основанията, на които съдилищата на дадена държава членка са компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност.

Общото правило на чл. 7 от Регламента е, че съдилищата на държава членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка по времето, когато съдът е сезиран.

Общото правило се прилага при спазване на условията в чл. 8, 9, 10 и 12 от регламента, отнасящи се съответно до запазването на компетентността на съда на държавата членка по предишното обичайно местопребиваване на детето, до компетентността в случай на отвличане на дете и до пророгацията на компетентност.

Основната проблематика с оглед преценка на компетентния да разгледа спора съд е свързана с определяне на обичайното местопребиваване на детето към 22.01.2024 година /момента на отпътуване на детето от Р. България към Р. Австрия/ и свързаният с това въпрос дали е налице неправомерното му отвеждане от неговата майка по смисъла на Регламент № 2019/1111 на Съвета от 25.06.2019 година,.

Понятието "обичайно местопребиваване" е разяснено еднозначно в множество решения на СЕС, сред които решение от 22.12.2010 г. на СЕС по д. С- 497/10, дело C-497/10, дело C512/17, дело C-501/20, дело С-111/17 PPU, дело C-393/18 PPU и Решение на Съда на ЕС от 6 май 2021 г. по дело C-499/15. Според тези решения понятието за "обичайно пребиваване" по смисъла на чл. 7, § 1 от регламента трябва да се тълкува в смисъл, че единствено физическото присъствие не е достатъчно, за да се установи обичайното местопребиваване.

3

Освен физическото присъствие на детето в държава членка трябва да се вземат предвид други фактори, които могат да покажат, че това присъствие няма временен или случаен характер и че пребиваването на детето отразява интеграцията му в социална и семейна среда. За тази цел трябва също да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения на детето в посочената държава.

Разяснено е още, че обичайното пребиваване на едно дете според чл. 7 от Регламента се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, както и че престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване. Тези разяснения са възприети и в трайната практика на ВКС, обективирана в множество съдебни актове, израз на която са определение № 225 от 16.06.2020 г. по ч. гр. д. № 1250/2020 г., III г. о. и определение № 176 от 26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 433/2021 г., III г. о.

Изясняването на понятието "обичайно местопребиваване" и съобразяване на изявленията на страните и доказателствата по делото дават основание на въззивния съд да приеме, че И. Л.ова С. е била с обичайно местопребиваване в България преди заминаването за Австрия на 21.01.2024 г. Поведението на родителите на детето и предприетите от тях постъпки да наемат квартира в гр. Варна, да запишат своята дъщеря в детска градина, майката и бащата да встъпят в трудови правоотношения на територията на България с български работодатели, водят до извод, че същите са имали намерение трайно да се установят на територията на страната. Детето е посещавало детска градина в гр. Варна в периода 15.11.2023 година до 24.01.2024 година, когато е отписано с електронно съобщение от майката. Детето е установило трайна социална среда и е формирало приятелски кръг със своите връстници в детската градина, която посещава. На територията на РБ детето е живяло със своите родители, където са се намирали и други техни роднини. Въззивният съд не споделя твърдението на жалбоподателката, че посещаването на детска градина от страна на детето, както и упражняваната от нея трудова дейност изначално са били с временен характер, тъй като в тази насока не са събрани никакви доказателства. Още повече, че съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗПУО, п редучилищното образование е задължително от учебната година, която е с начало в годината на навършване на 4-годишна възраст на детето, а към 15.11.2023 година И. С.а е навършила 5-годишна възраст, поради което посещението на детска градина е било със задължителен, а не с временен характер. Родителите биха могли да направят избор относно формите на обучение - целодневна, полудневна, почасова или в самостоятелна организация, но не и дали детето само временно да посещава заведение за предучилищно обучение.