Определение № 560 от 12.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 560 гр. София, 11.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Д. като разгледа докладваното от Иво Д. Касационно търговско дело № 20238002901045 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „ЛЕВ ИНС“ АД срещу въззивно решение № 13 от 31. 01. 2023 г., постановено от Бургаски апелативен съд по в.гр.д. № 330 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 645 от 30. 06. 2022 г., постановено от Окръжен съд – Бургас по гр.д. № 20222100100235 по описа на съда за 2022 г., с което на свой ред е отхвърлен предявеният от касатора против С. Д. Д., ЕГН: **********, иск с правно основание чл.

274, ал. 1, т. 2 от КЗ /отм./ за заплащане на сумата 30000 лв., представляваща изплатени суми за репариране на претърпените неимуществени вреди от Р.А.Г. - в размер на 15000 лв. и от Т.Р.Г. - в размер на 15000 лв. - болки и страдания от смъртта на тяхната съпруга и майка Й.Д.Г., настъпила при ПТП на 15. 06. 2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Критикуват се изводите на съда в насока на това, че по делото не са установени част от релевантните за 1 основателността на претенцията факти, а именно – че ответникът, като водач на катастрофиралия автобус, към момента на процесното ПТП е съзнавал, че управлява неизправно МПС, като независимо от това не е спрял и не е взел мерки за отстраняване на неизправността, както и в насока на това, че ответникът е бил поставен в невъзможност да предвиди и предотврати общественоопасните последици от деянието си.

Твърди се, че същите изводи на съда, както и друг негов извод – че по делото е останало недоказано, че към момента на настъпване на ПТП е съзнавал, че управлява неизправно МПС, са постановени в противоречие с чл. 300 от ГПК и съдебната практика по прилагането му, досежно задължителността на присъдата на наказателния съд за гражданския такъв относно противоправността на деянието, виновността и причинно-следствената връзка между деянието и противоправния резултат.

По подробно изложени в жалбата съображения се поддържа, че процесната хипотеза на чл. 274, ал. 1, т. 2 от КЗ /отм./ цели да санкционира водача за това, че съзнателно е допуснал настъпването на вредата или макар че не е предвиждал настъпването на определен резултат, е бил длъжен или е могъл да го предвиди, или е предвиждал вредата, но се е надявал да я предотврати. Поддържа се в този смисъл, че в процесният случай ответникът може и да не е предвиждал общественоопасните последици, но е бил длъжен и обективно е можел да ги предвиди, както и да ги предотврати; съзнавал е също, че при възникналата повреда е могъл да задейства аварийно спирачната уредба и да спре автобуса; разполагал е с обективната възможност да предотврати ПТП и настъпването на съставомерния резултат.

По изложените съображения се поддържа неправилност на обжалваното решение, при условията на чл. 281, т. 3 от ГПК, както и очевидната му неправилност, при тези по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявения от касатора иск със законните последици, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че 2 формулира правни въпроси, които попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно: относно задължителната сила на влязлата в сила присъда на наказателния съд за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, по смисъла на чл. 300 ГПК.

Касаторът намира, че в случая въззивният съд е решил този въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 163 от 26. 10. 2011 г. по т.д. № 1025/2010 г., Второ т.о., решение № 25 от 17. 03.

2010 г. по т.д. № 211/2009 г., Второ т.о., решение № 150 от 22. 11. 2011 г. по т.д. № 1147/2010 г., Второ т.о., решение № 7 от 09. 03. 2022 г. по гр.д. № 2000/2021 г. на Трето г.о., решение № 36 от 21. 04. 2012 г. по т.д. № 319/2011 г. на Второ т.о., решение № 66 от 12. 03. 2015 г. по гр.д. № 5839/2014 г. на Четвърто г.о. на ВКС и др., в които се приема, че съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

Осъдителна или оправдателна, обвързващата сила на присъдата винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. След като установеният фактически състав на престъпното деяние като квалифициращ състав включва причиняването на определен резултат и връзка между деянието и резултата, то констатациите на наказателния съд за този резултат и за причинната връзка са задължителни за гражданския съд, като в тези случаи законодателят е ограничил приложението на принципите на непосредственост /чл. 11 ГПК/ и свободно формиране на вътрешното съдийско убеждение /чл. 12 ГПК./

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна 3 страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

С присъда № 210/30. 09. 2013 г. по НОХД № 794/2012 г. на БОС, ответникът Д. е признат за виновен за това, че на посочена дата при управление на автобус „Мерцедес“ с рег. № А 8534 АН, е нарушил правилата на движение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП: „Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват“ и чл. 20, ал. 2, изр. ЗДвП: „Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“, като в резултат от това по непредпазливост причинил смърт на повече от едно лице стр. 61 и сл. по гр.д.№ 235/2022 г. по описа на БОС. С решение № 91/18. 12.

2014 г. по ВНОХД № 25/2014 г. по описа на Апелативен съд - Бургас деянията са преквалифицирани, но без да бъдат променени крайните изводи на съда относно причиняване на смърт от страна на въззиваемия на повече от едно лица и относно формата на вина. С решение № 326/21. 10. 2015 г. по н.д. № 746/2015 г. по описа на ВКС, II н.о., решението на Апелативен съд - Бургас е потвърдено - стр. 81 и сл. и стр.116 и сл. по гр.д. № 235/2022 г. по описа на БОС.

С приложеното на стр. 7 по гр.д. № 235/2022 г. по описа на БОС решение на СГС по гр.д. № 8572/2014 г. по описа на същия съд, касаторът ЗК „Лев Инс“ АД е осъден да заплати на наследниците на едно от починалите лица обезщетения в размер на по 105000 лв. за всеки, ведно с лихви и разноски така, както е посочено в диспозитива на акта. С решение № 88/11.

01. 2017 г. по в.гр.д. № 3734/2016 г. на САС решението е потвърдено в осъдителната част, но в отхвърлителната е отчасти отменено и е присъдена допълнително сума в размер на по 15000 лв. за всеки от ищците, ведно със съответни лихви и разноски. Безспорно е, че сумите са изплатени.

Въззивният съд е изложил, че при така установената фактическа 4 обстановка, страните по настоящото дело спорят относно това осъществени ли са фактите по хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ (отм.) и съответно налице ли е основание за ангажиране на регресната отговорност на водача на автобус „Мерцедес“ с рег. № А 8534 АН спрямо застрахователя – ищец, изплатил обезщетения на увредените лица.

За да стигне до крайните си и решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция изводи, въззивният съд е съпоставил и оценил в съвкупност следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ (отм.): „ ... застрахователят има право да получи от застрахования платеното от застрахователя обезщетение, когато застрахованият при настъпването на пътнотранспортното произшествие … не е спрял и не е взел мерки за отстраняване на възникнала по време на движение повреда или неизправност в моторното превозно средство, която застрашава безопасността на движението, и пътнотранспортното произшествие е възникнало в резултат на това“.

В настоящия случай според съда, механизмът на ПТП е установен по цитираното по-горе НОХД № 794/2012 г. на БОС и няма съмнение, че в момента, когато е усетил залюляването на каросерията на автобуса, водачът е завил волана наляво, а непосредствено след това - Н.сно, за да овладее автобуса. В същия момент се спукала вътрешна задна дясна гума и автобусът се преобърнал, т.е. установено е, че водачът не е задействал спирачната система, за да преустанови движението на автобуса. Това му поведение, обаче, не изпълнява изискуемите от законодателя условия, съставляващи предпоставка за пораждане на регресното право на застрахователя.

Според въззивния съд, в трайно установената съдебна практика на съдилищата и разясненията на ВКС по разглеждани аналогични дела, безпротиворечиво се възприема, че осъществяването на фактите по хипотезата на цитирания законов текст следва да е съчетано със виновно субективно отношение от страна на виновния водач, за да бъдат успешно претендирани по пътя на регреса сумите, изплатени като обезщетения от страна на застрахователя - определение № 430 от 16. 10. 2018 г. на ВКС по т.д. № 1293/2018 г., I т.о., ТК, решение № 130 от 03. 05. 2012 г. на ВКС по т.д.

5

№ 244/2010 г., I т.о., ТК.

Според въззивния състав ангажирането на регресната отговорност на водача е санкция за неправомерното му поведение и нарушението на правилата на ЗДвП, извършени от водача със съзнание за обществената опасност на деянието, при предвиждане на общественоопасните му последици и наличие на желание те да настъпят или поне на предположение, че ще настъпят. За да претендира основателно по пътя на регреса изплатените като обезщетения в полза на трети лица суми от виновния водач, застрахователят следва да установи при условията на пълно и главно доказване субективното отношение на ответника Д. към деянието. В конкретния случай застрахователното дружество носи доказателствената тежест за факта на възприемане от страна на водача на възникнала повреда по време на движение на автобуса и субективното му отношение към него, а именно, че осъзнавайки опасността пътното превозно средство да катастрофира, не е спрял, не е взел мерки за отстраняването , макар и да е предвиждал евентуалната катастрофа, и в резултат от това е настъпило застрахователното събитие, последвано от успешни искове против застрахователя и вреди, причинени от изплащане на обезщетения на трети лица.

Според съда в тази връзка и двете страни са ангажирали доказателства.

По делото пред окръжния съд е назначена САТЕ, а пред въззивния съд са назначени повторна САТЕ и допълнителна тройна САТЕ. От заключенията на всички вещи лица се установява, че водачът е управлявал стар автобус - на повече от 20 години, в незадоволително техническо състояние, с напреднала корозия на металните планки, придържащи напречната щанга към шасито.

Именно тази неизправност на автобуса, според вещите лица по всички експертизи, се е явила решаваща за инцидента. Според всички вещи лица повредата се е проявила внезапно, за част от секундата и водачът не би могъл да се ориентира толкова бързо за причината купето на автобуса да започне да се люлее. Дори и да е имало някакъв характерен шум или вибрации, водачът не би могъл да се ориентира за техния произход в краткото време от 1.5 - 2 секунди за реакция.