Определение № 438 от 29.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 438 гр. София, 29.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Частно касационно гражданско дело № 20258003104837 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., действащ чрез адвокат В. А. В., срещу определение № 5284/18.03.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1490/2025 г. по описа на Софийски градски съд,

С посоченото определение състав на СГС е потвърдил определение № 3144/21.01.2025 г. на СРС, 27 състав по гр. дело 168/2025 г., в частта, с която е прекратено производството по делото.

Жалбоподателят счита, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което моли да се допусне касационно обжалване на атакуваното определение и да се отмени същото. Счита, че въззивният съд е постановил определението си в противоречие с практиката на Върховния касационен съд относно наличие на злоупотреба с право и отклоняване от режима за изтърпяване на наложеното наказание.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Е. Д. М. поставя следните въпроси, които според него са обуславящи извода на въззивния съд и са решени в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

1. Чия е тежестта на доказване на факта, че предявяването на иск представлява злоупотреба с право?

2. Кога е налице злоупотреба с права?

Позовава се на решение № 189 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о. на ВКС.

1

В изложението са поставени и друга група от въпроси с позоваване на разпоредбата на чл.

280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:

1. Може ли да се приеме, че предявяването на иск от осъден на наказание лишаване от свобода е злоупотреба с право, целяща конвоирането му до съда и отклоняване от изтърпяване на наложеното наказание ?

2. Завеждането на множество дела основание ли е да се приеме, че се касае за злоупотреба с права и ако да, какви са критериите за определянето на „множеството“ ?

3. Представлява ли отклоняване от изтърпяване на наказанието лишаване от свобода конвоирането на осъдения до съда за участието му по други дела?

Касаторът счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като съдилищата в страната нямат уеднаквена практика относно границите на „злоупотребата с право“ в контекста на чл. 2 ЗОДОВ и задължение е на съда да разгледа делото по същество.

Насрещната страна по жалбата - ответникът Софийски апелативен съд не е депозирал отговор.

Касационната инстанция приема, че частната касационна жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в съответния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което формално са изпълнени изискванията за нейното разглеждане.

По искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното:

Въззивният съд е очертал предмета на делото като е посочил, че производството пред СРС по гр. д. №168/2025 г. по пописа на СРС, 27 състав е образувано по искова молба на Е. М., с която е предявен иск срещу Апелативен съд -София за нанесени вреди с цена на иска 24 999 лева, с период на увреждането 10.02.2016 г. - 23.12.2024 г. в резултат на нарушения, свързани с незаконно задържане на ищеца във връзка с НЧД 2/2016 г. на АСНС, с твърдения, че ищецът е извършил престъпления по чл. 321 от НК.

Въззивният съд е посочил, че с определение 3144/21.01.2025 г. СРС е прекратил производството по делото, като е приел, че към момента на произнасянето му Е. М. има заведени общо 1015 бр. (след служебна справка в ЕИСС – 935 бр. към 21.01.2025 г.; 80 бр. по АСУД) дела само пред Софийския районен съд със сочени различни ответници (Прокуратурата, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДНИ и др.). Посочено е, че повече от 99% от делата са с един и същ предмет - иска се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдения като: непроизнасяне по молба за възобновяване; незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не били повдигнати обвинения и др.), претърпени в различни периоди на увреждане.

Въззивният съд е отбелязал, че СРС е приел, че е налице очевидна злоупотреба с право, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение не преследва цел за търсена на защита, а е израз на кверулантно поведение, търсещо защита на очевидно неоснователни претенции; че с предявяването на иска ищецът не преследва легитимен интерес и действията му представляват злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 1 от 2

КРБ и чл. 17 от ЕКЗПЧ, поради което и искът се явява недопустим.

Въззивният съд е споделил тези доводи на първостепенния съд, че в конкретната хипотеза се разкрива поведение на ищеца - частен жалбоподател Е. М., което може да се оцени като злоупотреба с правото на иск, поради което и образуваното съдебно производство се явява недопустимо.

Въззивният съд е достигнал до извода, че независимо от теориите относно правната същност на злоупотребата с права правната теория и съдебната практика е единна по отношение на последицата от злоупотребата с право - съдът не дължи защита на превратно упражняваното субективно право.

Съдът се е позовал и на практиката на ЕСПЧ, която почива на разбирането за злоупотреба с право/жалба, така както изхожда от общата теория на правото - като вредоносното упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено (така дело 56551/11 Mihailo PETROVlC срещу С. и 10 други жалбоподатели).

Посочените принципи, съотнесени към конкретния случай, обосновават следните изводи на въззивния съд: ищецът Е. М. изтърпява ефективно наказание „лишаване от свобода“ като твърди в исковата си молба, по която е образувано настоящото дело, че е бил незаконно задържан по НЧД 2/2016 г. на АСНС, след което е бил оправдан за това повдигнато обвинение; от неоспорените справки, изнесени в атакуваното определение на СРС, се установява, че към 21.01.2025 г. пред съда са висящи общо 1015 дела с ищец Е. Д. М. и ответник различни органи на съдебната власт - Прокуратура, АСНС (сега САС), ВКС, АССГ, както и други ответници; че за периода 15.09.2020 г. - 14.03.2025 г. Е. М. е инициирал 448 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС.

Съдът е посочил, че по аргументите в практиката на ЕСПЧ (Съд и Комисия) - жалба 28970/1995 N. Philis срещу Г.; жалба 14102/02 Bekauri срещу Г. и др., адресирането до съда в рамките на ограничен отрязък от време на стотици искове, жалби, голяма част от които са свързани с наложено с необжалваем съдебен наказания „лишаване от свобода“, или други задържания, в рамките на висящи наказателни производства, при което се подават идентични искови молби (при което се вписват ръкописно само различни периоди на твърдените претърпени вреди), констатират идентичност между жалби/искови молби или сходство, което налага прилагане на чл. 126 от ГПК), и покриват критериите да се приеме, че е налице злоупотреба с правото на иск от страна на ищеца - частен жалбоподател.

Според въззивния съд посоченото процесуално поведение на страната сочи на основателни съмнения дали същият има валидно защитим правен интерес, който да се нуждае от санкцията на съда за да бъде реализиран, както и с процесуалното си поведение поставя съда в обективна невъзможност да се направи справка дали не е налице и друго висящо исково производство, което да има идентичен предмет, чрез подаването на над хиляди искови молби. Тази хипотеза, според въззивния съд, сочи на злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК - прекратяване на производството като недопустимо.

Въззивният съд е отбелязал, че в редица свои произнасяния по сходни дела, с частен 3 жалбоподател Е. М., съдът е изисквал от първостепенните съдилища да направят съответните проверки, за да се гарантира, че действително се касае за предявени дела при условията на чл. 126 от ГПК, или са охранени други права на страната, преди преценката за наличието на чл. 126 от ГПК, но доколкото се касае за установимо целенасочено поведение на частния жалбоподател, което еволюира във времето, то и произнасянето на състава следва да се съобрази с тази промяна.

Според въззивния съд е налице още едно основание, обосноваващо извод за поведение на ищеца - частен жалбоподател, което следва да се квалифицира като злоупотреба с право, тъй като е установено по делото, че Е. М. е осъден и изтърпява наказания „лишаване от свобода“ в Централен софийски затвор, а от приложената служебна справка от ГДИН се установява, че в периода 01.01.2024 г. - 18.11.2024 г., той е бил конвоиран, респ. е бил извън мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода над 120 дни, с цел да му се осигури възможност за лично участие в граждански и административни производства пред СРС, СГС, АССГ, АССО, чийто инициатор е (наказателните производства с участието на Е. М. не са част от съобразяваните факти). Така, според въззивния съд, освен, че със сезирането на гражданските и административните съдилища с хиляди дела, се създават условия за затруднения на същите да изпълняват пълноценно възложените им по Конституция правораздавателни функции поради ангажиране само с една страна, същевременно тази страна фактически се отклонява от установения режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, с оглед полаганите усилия от съдилищата да гарантират правото на тази страна на справедлив процес. Така с подаването на поредната искова молба се постига цел, която не е предвидена от закона - осигурява се още една възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, чрез извеждане от мястото, където следва да го търпи.

При тази установена цялостна фактическа обстановка въззивният съд е приел, че постановеният съдебен акт, с който производството пред СРС е прекратено като недопустимо, следва да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.

Настоящият състав на ВКС счита, че следва да се допусне касационно обжалване по първата група от въпроси, свързани с института на злоупотребата с право, тъй като същите са от значение за изхода на спора и са разрешен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика във връзка с понятието „злоупотреба с право“. Последното е изяснено, че е налице при превратно упражняване на право, когато с предприетите действия се цели заобикаляне на закона или увреждане на другата страна. Няма злоупотреба с право, когато лицето подава сезираща съда молба със съзнанието, че упражнява съществуващо свое субективно право, като е без значение дали то съществува или дали е избран правилният път за неговото удовлетворяване /в този смисъл напр. решения по гр. д.№ 1149/2009 г.на IV г.о. и по гр. д.№[ЕИК] г.на I г.о./

Имайки предвид дадения отговор на поставения въпрос, настоящият съдебен състав намира постановения въззивен акт за неправилен. В случая, като основен аргумент е прието наличие на „злоупотреба с право“ с мотиви за наличие на подадени множество идентични искови молби без по делото да се съдържат данни за такива. Отделно, въззивният съд е следвало да 4 констатира, че в случая претендираното спорно право не е било надлежно индивидуализирано и предприетите от първата инстанция действия по прекратяване на производството са преждевременни. Като е допуснал произнасяне по нередовна искова молба, без да даде указания за поправянето й, въззивният съд е постановил неправилен акт, който следва да бъде отменен. В случая, претенцията на ищеца е за присъждане на обезщетение за причинени му вреди в резултат на твърдяно от него незаконно задържане по НЧД № 2/2016 г. на АСНС във връзка с повдигнато му обвинение по чл. 321 НК, по което е било образувано н.о.х.д. № 645/2015 г. на СпАС, като по повдигнатото обвинение е бил окончателно оправдан с акт на ВКС, постановен на 16.04.2020 г. По делото не са представени постановените актове по посочените дела, което е необходимо с оглед преценка на допустимостта на иска и евентуално – на надлежния ответник по иска.