Решение № 871 от 13.11.2025, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 871 гр. Бургас, 13.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Веселка Г. Узунова

Даниела Д. Михова при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело № 20252100501290 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК и е образувано по въззивната жалба на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940, против решение № 1216 от 23.05.2025 г. по гр.д.8422/2024 г. по описа на Районен съд Бургас, с което съдът е прогласил по иск на въззиваемата Ц. Д. Д. от ***, за недействителен договор за заем № 27807 от 14.07.2017 г., сключен между въззиваемата-ищца и „Креди Йес“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на ответника с договор за цесия от 01.10.2018 г. и е осъдил въззивното дружество да заплати на ищцата разноски в размер на 742,43 лв.

Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно, незаконосъобразно, поставено при допуснати съществени процесуални нарушение и неправилно приложение на материалния закон.

По отношение на недопустимостта на решението се твърди, че е налице такава, тъй като съдът се е произнесъл по недопустим иск.

Излагат се съображения, че по аргумент от чл.414 от ГПК, с пропускане на срока за подаване от длъжника на възражение, че не дължи вземането, или с оттеглянето му, или след влизане в сила на решението за установяване на вземането, последното се счита за безспорно установено и заповедта за изпълнение влиза в сила. Твърди се, че отрицателен иск за установяване, че едно парично вземане не съществува, е допустим когато вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл.414, ал.2 ГПК. Излага се, че съдебно признатото вземане не може да бъде оспорено поради наличие на факти, които са осъществени до приключване на производството по делото, 1 което в случаите на чл.410 от ГПК е изтичане на срока за подаване на възражение, на основание чл.414 от ГПК. Твърди се, че в случая, предвид липсата на подадено възражение, на основание чл.414 от ГПК заповедта е влязла в законна сила и обвързва страните със задължението да не оспорват фактите, които са послужили за издаването й. Посочва се, че съгласно трайната практика на ВКС, след изтичане на срока по чл.414, ал.2 ГПК възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува, е недопустим. По същите съображения се твърди, че е недопустим и иск за установяване нищожност на договор, за който се твърди, че е основание за установеното със заповедта за изпълнение вземане.

Посочва се, че след влизане в сила на заповедта длъжникът може да инициира нов процес, в който да оспори вземането само в изрично и изчерпателно предвидени в закона хипотези, като следва - да основе иска си на факти, които са настъпили след изтичането на срока по чл.414 от ГПК, респ. след приключване на съдебното дирене пред последната инстанция, разгледала спора по същество (иск по чл.439 от ГПК) или по чл.424 от ГПК, а доколкото в случая твърдяната нищожност на клаузите от договора за кредит е съществувала преди издаването на заповедта за изпълнение, тя не представлява нововъзникнал след заповедта факт.

Твърди се, че доколкото и към момента на издаване на процесията заповед за изпълнение (01.11.2019 г.), е действала разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, съгласно която заповедният съд проверява дали искането е в противоречие със закона или добрите нрави, а съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП (в сила от 10.06.2006 г.), неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, в процесния случай правилото за ефективен контрол относно потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител относно е спазено.

На следващо място се твърди, че предявеният иск е недопустим, доколкото същият се отнася за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит, алтернативно на отделна негова клауза, сключен между ищцата и „Креди Йес“ ООД (като цедент), т.е. вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор за цесия.

Твърди се, че в този случай съдебната практика (решение № 127/30.07.2018 г. по т.д.№ 1103/2017 г., ТК, II т.о. на ВКС) приема, че надлежен ответник е цедента, а не цесионера, като се приема, че при цесията длъжникът не се лишава от правата, които има към цедента, както и от възраженията, които може да му противопостави - по арг.от чл.103, ал.3 ЗЗД, но ако има интерес да иска унищожаване чрез самостоятелен конститутивен иск, длъжникът трябва да предяви иска си срещу цедента, който си остава страна по договора.

Алтернативно се твърди, че неправилно съдът не е признал за установено, че ищецът дължи на дружеството-ответник чистата стойност на кредита при условията на чл.23 ЗПК.

Претендира се съдът да постанови решение, с което да обезсили първоинстанционното решение като постановено по недопустим процес.

Алтернативно се претендира съдът да отмени като неправилно атакуваното решение, и да се произнесе по съществото на въпроса.

Не са ангажирани нови доказателства. Претендират се разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лв.

2

Въззиваемата Ц. Д. Д. не е депозирала писмен отговор на въззивната жалба в предоставения й срок.

Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, в законовия срок и против акт на съда, подлежащ на обжалване, поради което съдът я намира за допустима.

С оглед наведените от страните твърдения и възражения и събраните по делото доказателства, съдът намира от фактическа и правна страна, следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на въззиваемата Ц. Д. Д. против въззивника „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, за прогласяване на недействителността на договор за заем № 27807 от 14.07.2017 г., сключен между ищцата и „Креди Йес“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на ответника с договор за цесия от 01.10.2018 г. Твърди се, че по посочения договор ищцата е получила от „Креди Йес“ ООД заем в размер на 2 000 лв. Излага се, че съгласно чл.6 от договора ищцата е следвало да обезпечи изпълнението на договора с поне две от посочените в договора обезпечения: А) издаване на запис на заповед от страна на Заемодателя; Б) поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на условия, залегнали в договора; В) предоставяне на безусловна банкова гаранция. Посочва се, че съгласно чл.8 от договора в случай, че в 3дневен срок от подписване на договора заемателят не предостави на заемодателя договореното обезпечение, той ще дължи неустойка в размер на 2 704,01 лв, която се разсрочва на 24 равни вноски. Твърди се, че ищцата не представила в срок уговорените обезпечения, поради което още при сключване на договора й е била начислена въпросната неустойка. Излага се, че след прехвърляне на вземанията по договора от заемодателя на ответника по делото с договор за цесия от 01.10.2018 г., по подадено от ответника Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е била издадена Заповед № 2907/01.08.2019 г. по ч.гр.д.6288/2019 г. по описа на БРС за следните суми: 1 757,59 лв непогасена главница; 689.08 лв договорна лихва за периода 11.12.2017 г. - 15.07.2019 г.; 2 252,33 лв неустойка за неизпълнение на договорно задължение; 421,76 лв обезщетение за забава, като заповедта е влязла в законна сила на 22.08.2019 г.

Твърди се, че договорът за паричен заем е недействителен на основание чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като ГПР е посочен единствено като процент - 48.075%, но в него не са посочени елементите, които включва, както и методиката за изчисляването му, както и поради това, че ГПР надхвърля размера по чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като в него не е включена неустойката за непредоставяне на обезпечение.

На следващо място се твърди, че договорът е недействителен и поради това, че не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като посоченият в него фиксиран лихвен процент не отговоря на действително приложения лихвен процент, доколкото уговорената неустойка представлява добавка към договорената лихва по кредита. Сочи се, че същата надхвърля трикратният размер на законната лихва и е нищожна, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и противоречи на добрите нрави.

При условията на евентуалност се иска прогласяване на недействителността на клаузата на чл.8 от договора за заем № 27807 от 14.07.2017 г., сключен между ищцата и „Креди Йес“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на ответника с договор за цесия от 01.10.2018 г. Твърди 3 се, че клаузата по чл.8 от договора, предвиждаща плащане на неустойка е недействителна, тъй като с нея се заобикаля правилото на чл.19, ал.4 от ЗПК и се договоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Посочва се, че клаузата е и неравноправна, както и, че накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като служи за неоправдано и непосочено в договора оскъпяване на заема и увеличаване на заемната тежест на длъжника.

Твърди се, че въпреки, че заповедта за изпълнение е влязла в сила, предявените искове са допустими, тъй като въпросът за неравноправността на клаузите от договора и действителността му не е изследван в заповедта за изпълнение.

Предявените искове са с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр.чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, а на предявения евентуален иск чл.124, ал.1 ГПК, вр.чл.146, ал.1 ЗЗП, чл.26, ал.1, предл.1-3 ЗЗД.

Въззивникът-ответник е оспорил предявените искове с писмен отговор в законовия срок. Исковете са оспорени като недопустими и неоснователни.

По отношение на недопустимостта е изложено, че с оглед посоченото в заповедта за изпълнение, че се издава „след като прецени, че са налице предпоставките за уважаване на искането“, следва да се приеме, че заповедният съд е извършил проверка дали искането противоречи на закона, в т.ч.дали искането се основава на неравноправни клаузи. Твърди се, че след като длъжницата не е подала възражение по чл.414 ГПК и не е оспорила вземането по реда на чл.423 ГПК, заповедта за изпълнение е влязла в сила заповед и иск за оспорване на вземането е недопустим.

Исковете са оспорени като неоснователни с твърдението, че в ГПР не се включва неустойка за неизпълнение на договорно задължение съгласно чл.19, ал.3 ЗПК; разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК изисква да се посочат не всички разходи част от ГПР, а допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. По отношение на размера на лихвата се твърди, че е правилно посочен и не противоречи на добрите нрави.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил главния иск като допустим и основателен. Съдът е изложил съображения за неоснователност на възраженията на ответника за недопустимост на предявения главен установителен иск поради наличието на влязла в сила заповед за изпълнение за процесните вземания. Позовал се е на практика на Съда на Европейския съюз (решение от 17 май 2022г. по дело С-600/19, решение от 17 май 2022г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19, определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23), както и на практика на националните съдилища (определение № 1199 от 09.05.2024 г. по ч.т.д.1304/2023 г. на ВКС, II т.о., определение № 2122 от 26.07.2024 г. по ч.т.д.356/2024 г. на ВКС, II т.о.), в които се приема, че формираната с влязлата в сила заповед за изпълнение сила на пресъдено нещо препятства правото на страната - потребител да поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключените договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и обуславя недопустимост на предявените установителни искове само, ако се установи, че заповедният съд е преценил действителността на клаузите от сключения договор с оглед на Директива 93/13 и е изложил мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или 4 частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на това производство, както и че в случай, че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи, забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана. По същество съдът е приел, че главният иск е и основателен. Съдът е приел, че посоченият в процесния договор за потребителски кредит размер на ГПР е неправилен, тъй като не включва предвидената в чл.8 от договора „неустойка“ с характер на скрито възнаграждение, представляващо общ разход по кредита. Посочено е, че предвид уговорените параметри на договора (заемната сума от 2 000 лв, ГПР 48,075%, брой вноски 24, месечен лихвен процент 3,330, обща сума за плащане 2 935,99 лв, неустойка 2 704,01 лв), размерът на уговорената „неустойка“ с характер на скрито възнаграждение за кредитора освен че е явно непропорционален на размера на получения кредит, не е включен в размера на ГПР; при включването на уговорената „неустойка“ с характер на скрито възнаграждение, размерът на ГПР би надвишил законовия максимум по чл.19, ал.4 ЗПК. Съдът е посочил, че с оглед дадените от СЕС разяснения, посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му, поради което следва да се приеме, че кредиторът не е изпълнил изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съотв.че е налице основание по чл.22 ЗПК за обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен. Съдът е посочил, че с оглед уважаването на главния иск, не дължи произнасяне по евентуалния установителен иск. Ответната агенция е осъдена да заплати на ищцата направените от нея съдебни разноски.