Решение № 6685 от 29.10.2018, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е

№……… гр. София,

29.10.2018 г.

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в публичното заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:

СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА

ЗИСОВА при секретаря Панайотова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 8567/2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на Ф. АД, с която са предявени срещу С.С.П. искове, както следва: с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД за сумата от 121700 лв., представляваща цедирано в полза на ищеца вземане по договор за заем, с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД за сумата от 36983,06 лв., представляваща мораторна лихва за периода 16.07.2013 г. – 11.07.2016 г.

Ищецът твърди, че по силата на договор за заем от

15.07.2010 г. С.С.П. е получил в заем сумата от 121700 лв. от К.Н.Д., който по силата на договор за цесия от 17.10.2011 г. е прехвърлил вземането си на М.

ООД, което от своя страна съгласно договор за цесия от 20.01.2015 г. е прехвърлило вземането си на Ф. АД. Претендира разноски.

Ответникът оспорва предявените искове. Твърди, че по силата на сключен договор с К.Н.Д. последният се е задължил да му предостави процесната сума в деня на подписване на договора, но до фактическо предаване на сумата не се е стигнало, поради което и с оглед реалния характер на договора за заем, счита предявените искове за неоснователни. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно чл.240, ал.1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, поради което се счита сключен с предаването на паричната сума/заместима вещ от заемодателя на заемателя. В тежест на ищеца, който извежда основанието на претенцията си от договор за заем, е да докаже съгласно чл.154, ал.1 ГПК, при условията на пълно и главно доказване наличието на: постигнато съгласие между страните за предоставяне на пари или други заместими вещи срещу поемане на задължение за връщането им, както и предаването им от заемодателя на заемателя.

По делото е представен договор от 15.07.2010 г. (л.4), по силата на който К.Н.Д. се задължава да предаде в собственост на С.С.П. сума в размер на 121700 лв. – в брой, в деня на сключване на договора (р.I, т.2), която последният се задължава да върне в брой или по банков път в срок до 15.07.2011 г. (р.I, т.1 и т.3).

Страните са уговорили задължението на заемателя да бъде обезпечено с издаване на запис на заповед в деня на договора (р.V, т.9).

С договор за прехвърляне на вземане (цесия) от

17.10.2011 г. (л.6) К.Н.Д. прехвърля на М. ООД вземането си към С.С.П. в размер на 121700 лв. срещу заплащане на цена в размер на 120000 лв. С нотариална покана (л.7), връчена на С.С.П. на 01.11.2011 г., К.Н.Д. го е уведомил за цесията.

С договор за прехвърляне на вземане (цесия) от 20.01.2015 г. (л.9) М. ООД прехвърля на Ф. АД вземането си към С.С.П. в размер на 121700 лв. срещу заплащане на цена в размер на 120000 лв. С уведомление (л.10), връчено на С.С.П. на 20.01.2016 г., М. ООД го е уведомило за цесията.

Спорен по делото е договорът за заем, сключен между С.С.П. и К.Н.Д., като основният спорен въпрос е осъществено ли е предаване на сумата от 121700 лв. от К.Н.Д. на С.С.П..

Доколкото между страните е уговорено, че предаването на заемната сума се извършва в брой в деня на подписване на договора (р.I, т.2), като заемодателят е длъжен да предаде в собственост на заемателя заемната сума по реда и в сроковете съгласно т.2 от договора (р.III, т.4), то процесният писмен договор следва да се квалифицира като предварителен договор за заем – по силата на него заемно правоотношение не възниква, тъй като тъй като липсват изявления на страните, че сумата е била предадена към момента на подписването му – т.е. договорът не обективира разписка, удостоверяваща предаване на сумата от заемодателя на ответника. Договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем (в посочения смисъл – решение № 235 по гр. д. № 1362/2016 г. от 27.09.2016 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК). Съдът намира, че процесният договор обективира именно обещание за заем.

Относно спорния въпрос – предаването на сумата, поради реалния характер на договора за заем за потребление, то представлява съществен елемент на договора, поради което установяването на предаването на паричната сума е доказване и на договора, а не само на изпълнението на задължението на заемодателя по чл.240 ЗЗД. Гласни доказателства не са допустими (чл.164, т.3 ГПК), но реалното предаване на сумата от заемодателя на заемателя може да бъде установявано с всички с всички допустими по ГПК доказателствени средства – така р. № 37/25.06.1969 г. по гр. дело № 32/1969 г. на ОСГК на ВС. Признанията на страните за факти, относими към спорното право (в т.ч. и извънсъдебните признания) съставляват допустимо доказателствено средство, с тази особеност, че същите нямат абсолютна доказателствена стойност, а се ценят от съда с оглед всички обстоятелства по делото (чл. 175 ГПК).

Съдът намира, че са налице три изявления на ответника, които представляват признание на получаване на сумата по договора за заем:

На първо място ответникът е издал запис на заповед на

15.07.2010 г., с който се е задължил да плати на поемателя К.Д.сума в размер на 121700 лв. на падеж 15.07.2011 г. Както бе посочено по-горе, както предаването на сумата от заемодателя на заемателя, така и издаването на запис на заповед от заемателя, са уговорени в Договора от 15.07.2010 г. (имащ характер на предварителен договор). Логично е да се приеме, че ако ответникът не е получил сумата от заемодателя, не би издал обвързващ документ, какъвто е записа на заповед и който по обща воля на страните в предварителния договор се издава за обезпечение на задължението на заемателя (р.V, т.9) – задължение, което при липса на предаване на заетата сума не е възникнало и не се нуждае от обезпечаване. Факта на издаване на записа на заповед представлява извънсъдебно признание на възникване на дълга – т.е. на предаване на заетата сума. В този смисъл е съдебната практика, постановена по чл.290 ГПК, напр. Решение № 527 от 15.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 943/2010 г., IV г. о., ГК, което приема, че записът на заповед с опорочена форма е нищожен и не поражда задължение, но съставлява признание за съществуването на дълг: „Записът на заповед е абстрактна сделка, която поражда задължение за плащане. Абстрактното задължение съществува наред с друго задължение, което произтича от каузално правоотношение между страните. Възникването на задължение от абстрактната сделка не влияе на съществуването на задължението по каузалното правоотношение, но с погасяването на едното от тях се погасява и другото задължение. Когато формата на записа на заповед е опорочена, той е нищожен като едностранна сделка и не поражда задължение, но като подписан документ, той удостоверява изявление на лицето, което го е подписало. Изявлението, с което се признава съществуването на дълга е извънсъдебно признание, което съдът преценява с оглед на всички обстоятелства по делото съгласно чл. 175 ГПК.” Процесният запис на заповед не е опорочен, но е прескрибиран (погасен по давност), което води до невъзможността да поемателя да се ползва от правата си по него като абстрактна сделка. Значението на издаването му обаче не е заличено – същото представлява признание на възникване на задължението, съответно – признание за получаване на заетата сума.

На второ място налице е още едно едностранно изявление, материализирано в записа на заповед и представляващо самостоятелна сделка – предявяването на записа на заповед за плащане, което той лично е удостоверил с подписа си на 15.07.2011 г. на лицевата страна на записа на заповед – точно една година след издаването на менителничния ефект и на падежа, посочен както в предварителния договор, така и в самия запис на заповед. Че предявяването на ценната книга е самостоятелна сделка, стояща извън менителничния ефект, е безспорно прието от съдебната практика. Приема се също, че с оглед спецификата на записа на заповед (обещание за плащане от издателя), предявяването няма значение на менителничното предявяване за приемане (т.нар. акцепт), тъй като акцептът се съдържа в самото издаване на записа на заповед. В същото време доброволното приемане на предявения запис на заповед чрез собственоръчно поставяне на дата и подпис от ответника, следва да се квалифицира като поредно признание на дълга, доколкото ответникът не е бил длъжен да приеме предявения ефект – за него е съществувала възможността, ако оспорва задължението си, да откаже да приеме предявената ценна книга или по аргумент от чл.482 ТЗ да отмени приемането, като зачертае приемането преди връщането й. Следва да се подчертае, че приемането е извършено една година след подписване на процесния договор и издаване на записа на заповед, т.е. ако по някаква причина менителничният ефект е съставен преди предаване на сумата, а впоследствие сумата не е предадена, то една година след това ответникът е имал яснота как са се развили отношенията и при оспорване на дълга не е логично той да приеме и подпише предявения запис на заповед.

Съдът е запознат със съдебната практика, също постановена по чл.290 ГПК - Решение № 78 от 17.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 29/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 24 от 3.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 998/2011 г., I т. о., ТК и др., съгласно която „нередовният или недействителен запис на заповед има характер на разписка, доказваща изпълнение, само в определени хипотези в зависимост от порока на ценната книга. Не би могло да се приеме, че е налице константна практика на ВКС, според която във всички случаи недействителният запис на заповед се конвертира в разписка, както и че същият се ползва с доказателствена сила за съществуването на заемни отношения между издателя и поемателя.“ В случая съдът не приема безусловно, че прескрибираният запис на заповед има значение на разписка – напротив – съпоставя го с останалите установени обстоятелства в преддоговорните отношения между страните. В цитираните решения на ВКС се обсъждат случаи на издаден нередовен запис на заповед, в който не е вписано основанието за издаването му и липсват други годни доказателства, установяващи произхода на задължението за плащане на определена сума. ВКС приема, че не може да се презюмира, че всяко обещание за плащане на определена сума произтича от задължение по договор за заем и така да се придаде за опорочения запис на заповед характера на разписка. Тъй като задължението може да произтича от различни правопораждащи състави, е необходимо да се докаже основанието на дълга, а ако е заем – сключване чрез предаване на сумата. Съдът приема, че настоящия случай е от онези хипотези, в които записът на заповед може да се квалифицира като разписка (съгласно цитираната практика), защото макар основанието да не е вписано в самата ценна книга, същата е издадена в изпълнение на предварителен договор за заем, който установява преддоговорните отношения и който предвижда и предаване на заетата сума от заемодателя на заемателя. Преценени в съвкупност, двата документа могат да докажат постигане на съгласие и предаване на сумата, още повече че на уговорения ден на падежа – 15.07.2011 г. ответникът е приел и подписал предявената му за плащане ценна книга.

На трето място съдът приема като извънсъдебно признание и нотариалното заверяване на договора за заем, имащ характер на предварителен договор и удостоверяващ съдържанието на уговорките между страните, което е извършено два месеца и половина след подписването му. Видно от удостоверяването в края на втората страница на Договора, на 01.10.2010 г. заемодателят и ответникът са се явили пред нотариус и са потвърдили подписите си върху процесния договор. Към датата на нотариалната заверка падежът на задължението на заемодателя е настъпил – съгласно уговорките заетата сума следва да се предаде в брой в деня на подписване на договора – 15.07.2010 г. В случай, че това задължение не е било изпълнено, правното действие на предварителния договор не е настъпило и нотариалното му заверяване е безпредметни. Договорът има правно значение (да установи точното съдържание на уговорките) само ако заетата сума е предадена на заемателя и договорът за заем е възникнал. При преценка относно значението на правните и фактически действия на страните съдът изхожда от обичайното и логичното поведение на правните субекти. Не би било ни обичайно, ни логично, да се правят разходи за нотариална заверка на неизпълнен на падежа договор, който не е породил целяното от страните правно действие.