Определение № 13143 от 17.06.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 13143 гр. София, 17.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия Ст. Янева

Членове:

Йоанна Н. Станева

Димитър К. Демирев като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно частно гражданско дело № 20251100505713 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 13850 от 05.02.2025г., подадена от Е. Д. М. лично и частна жалба с вх. № 44805 от 10.02.2025г., подадена от Е. М. чрез адв. Ю. срещу Определение № 4206 от 25.01.2025г., постановено по гр. дело № 59309/2024г. по описа на СРС, 162-ри състав, с което са върнати исковите молби, въз основа на които са образувани гр. дело № 59309/2024г. по описа на СРС, 162-ри състав и присъединеното към него гражданско дело № 67649/2024г. на СРС, 162-ри състав и е прекратено производството по гр. дело № 59309/2024г. по описа на СРС, 162-ри състав и присъединеното към него гражданско дело № 67649 по описа за 2024г. на Софийски районен съд, 162-ри състав. С определението е осъден ищеца Е. Д. М. да заплати на Софийски апелативен съд сумата от 100 лева, представляваща направени от ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Жалбоподателят твърди, че не е налице идентичност между спора и други дела. Сочи, че САС му дължи обезщетение за незаконно лишаване от свобода по внчд 161/2015г. на АСНС по чл. 270 НПК. Поддържа, че в производството по чл. 270 НПК АСНС е последна инстанция и искът е по чл. 2в от ЗОДОВ. Намира, че искът е редовен, но СРС незаконно е прекратил делото. Счита, че ответникът АСНС му е нарушил правата и чл. 6 ХОПЕС и ЕСПЧ. Искането към съда е да отмени определението.

В частната жалба, подадена от адв. Ю., е посочено, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че нито една от обсъдените в Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015г. по т. дело № 5/2013г. на ОСГК на ВКС хипотези не касае задържане по непредявени обвинения, поради което същото било неотносимо към конкретния случай.

Искането към съда е да отмени определението и да върне делото на друг състав на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

1

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на частната жалба от Апелативен съд- София.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

Частните жалби са подадени в законоустановения срок за обжалване (чл. 275, ал. 1 ГПК), изхождат от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явяват процесуално допустими.

Разгледани по същество, частните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

В исковите молби с вх. № 315605 от 08.10.2024г. и с вх. № 364033 от 13.11.2024г., въз основа на които са образувани гр. дело № 67649/2024г. по описа на СРС, 162-ри състав, присъединено към гр. дело № 59309/2024г. по описа на СРС, 162-ри състав, ищецът Е. М. твърди, че в периода от 27.12.2017г. до 26.09.2024г. и от 01.11.2015г. до 26.09.2024г. е претърпял неимуществени вреди – болки и страдания, отчаяние, безизходица, безпокойство, безнадеждност, безпомощност, страх, ужас, депресия и паник атаки, причинени в резултат на противоправното поведение на ответника Апелативен съд – гр. София, изразяващо се в задържане по стража по нчд № 401/2017г. на АСНС и нчд № 161/2015г. на АСНС. Изложил е твърдения, че по нохд № 645/2015г. е бил даден на съд за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 5 НК, за което престъпление бил окончателно оправдан по касационен ред на 16.04.2020г. по кнохд 1018/2019г. на ВКС. Сочи, че ответникът незаконно го бил лишил от свобода и го бил поставил на жесток психически и физически затвор чрез незаконно задържане.

С обжалваното определение СРС е приел, че съдът не е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди от задържане под стража, нито в хипотеза, когато наложената най-тежка мярка за неотклонение е отменена по реда на инстанционен контрол, нито в хипотезата на постановяване и влизане в сила на оправдателна присъда или прекратяване на наказателно производство, поради това че деянието не е престъпление или не е извършено от обвиняемия. Приел е, че пасивно легитимиран е Прокуратурата на Република България. Изрично е посочено, че по гр. дело № 77770 по описа на СРС, 167-ми състав е заведен иск от ищеца срещу Прокуратурата за обезщетяване на вреди, които ищецът бил претърпял от незаконното му задържане по чнд № 161/2015г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд. Препис от исковата молба по горепосоченото дело е приложен на л. 59 от първоинстанционното дело.

Настоящият съдебен състав намира посоченото определение на СРС, 162-ри състав за правилно по следните съображения:

Исковата претенция по настоящото дело /и по присъединено/ се основава на изложени твърдения за незаконосъобразност на стореното по реда на чл. 270 НПК „задържане под стража“ и противозаконно лишаване от свобода като впоследствие за престъплението, за което е било извършено задържането ищецът бил оправдан, без да се твърди, че посочената мярка за процесуална принуда е била отменена. Поради което исковата претенция се явява изначално недопустима. Това е така, тъй като въз основа на 2 твърденията на ищеца, предявеният иск следва да се квалифицира по чл. 2 ЗОДОВ, според която разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващи органи, прокуратурата или съда в следните случаи: задържане под стража или налагане на друга посочена мярка за принуда, когато са били отменени; нарушаване на права, защитени по чл. 5 § 2-4 от КЗПЧОС /нарушени права при задържане/; обвинение в престъпление, ако лицето бъде оправдано или образуваното производство прекратено поради неизвършване на деяние; налагане на наказание, когато лицето бъде оправдано; прилагане на административна мярка, когато решението бъде отменено като незаконосъобразно; изпълнение на наказание над определения срок, незаконосъобразно използване на СРС и установено нарушение, извършено от орган на досъдебното производство чрез разгласяване на материали по разследването в нарушение на презумпцията за невиновност или при публично изявление, в което обвиняем се представя като виновен.

В случая изложените от ищеца оплаквания относно действията на Апелативен съд – гр. София, изразяващи се във вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, без да се твърди, че впоследствие същата е била отменена, не обосновават наличието на хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ. Защитата, която законът указва, че държавата дължи на граждани по ЗОДОВ, се отнася до лица, които са били субекти на прилагане на принудителни, наказателни или административно-наказателни мерки и наказания, за които е установено, че са били незаконосъобразни по предвидения за това процесуален ред – в случая се твърди спрямо ищеца да е наложена незаконосъобразна мярка за неотклонение „задържане под стража”, поради което допустимостта на претенцията е обоснована от твърдения същата да е била отменена по предвидения в НПК ред, но такива липсват, като единствено се твърди, че е оправдан за престъплението, за което е обвинен. Следва да се има предвид и даденото разрешение на този въпрос в задължителните за съдилищата разяснения по т. 13 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК, според която държавата отговаря за вреди по чл. 2, т. 1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на наказателното производство, а задържането е такова, когато не отговаря на предвидените в закона изисквания за налагането на тази мярка за неотклонение. При липсата на надлежни твърдения, че мярката за неотклонение на ищеца е била отменена, се налага извод, че предявеният иск е недопустим.

Освен това следва да се има предвид, че соченото нарушение на ХОПЕС в исковата молба, не е релевантно. Хартата ще се прилага в случай, че ответникът е прилагал съюзна правна норма, каквито твърдения не се излагат. Видно е, че ответникът е прилагал норми от вътрешното право, а не от правото на ЕС, поради което ХОПЕС не се прилага. Твърдението за нарушение на ЕКПЧОС само по себе си е извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ.

Освен това ЕКПЧОС се прилагат субсидиарно, доколкото липсва вътрешна правна уредба или норма от вътрешното право е тълкувана и приложена в нарушение на норма от ЕКПЧОС. В случая, обаче, липсват фактически твърдения за тези обстоятелства. Ищецът се е ограничил само да даде правна квалификация на претенцията си, която обаче не обвързва съда. Заради липсата на твърдения, които да се подвеждат под хипотезата на нормата на чл.

3

2в ЗОДОВ, настоящият съдебен състав намира, че и на това посочено от ищеца основание предявеният иск е недопустим – в този смисъл е Определение № 40/12.01.2023г. по гр. дело № 4870/2022г. по описа на ВКС, III г. о.

В допълнение следва да се отбележи, че на настоящия съдебен състав е служебно известно инициирането от ищеца Е. М. на множество други производства, които са насочени срещу различни ответници (ПРБ, СРС, РС – Костинброд, СГС, САС, АССГ, ВАС, ГД „Охрана“ и др.), като повече от 99 % от делата са с един и същи предмет – претендира се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдение като: непроизнасяне по молба за възобновяване, незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не са повдигнати обвинения, незаконно задържане под стража и др.), които са претърпени в различни периоди на увреждане.

В мнозинството от подадените искови молби (жалби), както и по настоящото дело, ищецът излага ненадлежни твърдения за факти, от които не би могъл да обоснове противоправно поведение на ответника, респ. наличието на основание за ангажиране на отговорността му за обезщетяване на евентуално причинени неимуществени вреди. Така след служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела се установява, че за само в периода 2025 г. - 2026 г. Е. Д. М. е инициирал над 200 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като е видно, че техният брой продължава да нараства с времето.

Посочената справка касае само гражданските дела, не и наказателните такива. Обективното систематизиране на всички дела е практически невъзможно като този резултат е постигнат единствено и само от действията на жалбоподателя.

Същевременно, ищецът Е. М. не е лишен от достъп до правосъдие по основното му твърдение, изложено в исковите молби (жалби) по всички дела, че е осъден от ВКС по непредявено обвинение с решение № 242/16.04.2020 г., постановено по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, като това твърдяно от него нарушение на общностното право е било предмет на предявена искова претенция по чл. 2в ЗОДОВ, по която е образувано гр. дело № 5050/2022 г. по описа на СРС, 125 състав. Същото е било обезсилено и върнато за ново разглеждане като при повторното разглеждане на спора е постановено Решение № 15759 от 16.08.2024 г., постановено по гр. дело № 23618/2024 г. по описа на СРС, 175 състав, потвърдено с Решение от 23.07.2025г., постановено по в. гр. дело № 12666/2024г. по описа на СГС, II-В въззивен състав, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 1044 от 05.03.2026г., постановено по гр. дело № 4672/2025г. на ВКС, 4-то ГО.

В допълнение следва да се отбележи, че така описаното поведение, свързано с образуване на множество дела със сходен предмет и формално различни страни, при което не се цели защита на накърнено материално право, свидетелства според настоящия съдебен състав за проявена недобросъвестност, като подобни процесуални действия могат да бъдат квалифицирани като злоупотреба с право. Последната е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от КРБ, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК, като при анализ на цитираните разпоредби 4 може да се направи извод, че същата е противоправна и представлява недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал.

2 от КРБ), също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3(а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение за съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави.

Разпечатката съдържа 32 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/17889136-c1d6-42d9-96dc-917d21487f70