Решение № 3191 от 16.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3191 гр. Пловдив, 16.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Милков Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър Милков Милев Гражданско дело № 20235330108654 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба, подадена от Д. И. Д. против „Сити Кеш“ ООД, с която иска да бъде признато за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит ********* от 15.02.2021 г. е нищожна, както и да се осъди ответника да заплати на ищеца сума в размер на 50 лв. като частичен иск от 600 лв., представляваща недължимо платени суми (договорна неустойка) по договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба – 14.06.2023 г., до окончателното й изплащане.

Ищецът твърди, че е сключил Договор за потребителски кредит №****** от 15.02.2021 год. с ответника „Сити Кеш“ ООД, по силата на който на ищеца бил отпуснат заем в размер на 1 000 лв., който той се задължил да върне на 23 седмични вноски, без да има посочване на месечен лихвен процент. Излагат се твърдения, че договорено било и заплащане на неустойка в размер на 600 лв., ако кредитополучателят в тридневен срок от сключването на договора не представи обезпечение по договора, а именно безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия. Сочи се, че тази неустойка била начислена още към момента на сключване на договора, тъй като обезпечение не било представено в краткия срок, както и че ищецът платил всичко дължимо по договора.

Изложени са доводи, че договорът е недействителен на основанията по чл. 22 от ЗПК, тъй като: 1. бил изпълнен с шрифт по-малък от 12 пункта; 2. липсвало посочване на ГПР или ако е имало такъв, той е бил посочен грешно.

1

Отделно била нищожна клаузата, с която е договорено плащането на неустойки, тъй като противоречала на добрите нрави, както и по смисъла на чл. 143 от ЗПП.

Сочи се, че и посоченият ГПР не отговаря на изискванията на чл. 19, ал.

4 от ЗПК, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните, както и че ГПР надвишава размера, посочен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

С оглед казаното се иска от съда да признае за установено по отношение на ответника, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора е недействителна и да се осъди ответното дружество да заплати на ищеца 50 лв. недължимо платени суми по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 14.06.2023 год. до окончателното изплащане на вземането и разноските по спора.

С уточняваща молба от 17.06.2024 г. ищецът е изменил размера на осъдителния иск, като същият е увеличен от 50 лв. на 575,62 лв.

Отправено е искане за присъждане на разноски, в това число и за адвокатска защита по чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът на основание чл. 237 от ГПК признава установителния иск за прогласяване нищожност на клаузата за неустойка.

Изложено е, че ответникът не следва да носи отговорност за разноските по установителния иск предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК.

Ответникът оспорва дължимостта на сумата по осъдителния иск, като твърди, че ищецът не е заплатил сумата за неустойката по договора за кредит.

Отправено е искане за присъждане на разноски.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване установителен иск за прогласяване нищожността на договорна клауза за неустойка и осъдителен иск за връщане на платено по договора. Исковете са допустими, поради което следва да бъдат разгледани по същество. Предвид различния процесуален ред за разглеждане на всеки от двата иска, съдът дължи различни мотиви по двата иска.

По установителния иск по чл. 22 във връзка с чл. 21 във връзка с чл.

19, ал. 5 от ЗПК във връзка с чл. 146 от ЗЗП и чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД:

Налице е правен интерес за ищеца от предявяване на положителен установителен иск с оглед твърденията на същия, че е заплатил неустойката, която претендира, че е недействителна.

Ищецът с отговора на исковата молба е признал този установителен иск, като съдът в първото открито съдебно заседание е прекратил съдебното дирене по този иск и е посочил, че ще се произнесе с решение при признание на иска досежно нищожността на неустоечната клауза. Признанието на иска съдът намира, че включва и признание на основанието, поради което процесната клауза за неустойка е нищожна – а именно противоречието й с добрите нрави.

За прогласяване нищожността на клаузата се сочат няколко основания. В 2 съответствие с Решение № 97/08.02.2013г. по т.д. 196/2011г. на I т.о. на ВКС като главен иск следва да се разгледа искът с основание накърняване на добрите нрави съгласно поредността, въведена от ищеца.

Признатото от ответника право на ищеца да бъде прогласена нищожността на клаузата за неустойка не противоречи на закона. Не са налице ограничения за разпореждане с признатото право, а пълномощникът на ответника разполага с изрично пълномощно в този смисъл. С оглед изложеното и на основание чл. 237, ал. 2 от ГПК не следва да се излагат доводи по същество и да се извършва анализ на доказателствата, а да се постанови решение съобразно направеното признание. Ето защо и на основание направеното признание на иска, следва да бъде признато за установено в отношенията между страните, че е нищожна поради накърняване на добрите нрави клаузата за неустойка в договора.

По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД:

Съдът е докладвал делото, като е посочил, че осъдителният иск е с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. второ от ЗЗД и е разпределил в тежест на ищеца да докаже имущественото разместване.

Настоящият съдебен състав намира, че правилната правна квалификация на осъдителния иск е чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД – за дадено без основание, а не на неосъществено основание. Изложеното следва от твърденията на ищеца, че същият е изплатил всичко по кредита в полза на ответника, но счита договора за кредит за недействителен, поради което не дължи плащане на суми, различни от главницата, като претендира връщане на даденото по неустоечната клауза. Тези фактически твърдения са свързани с първото предложение на кондикционния иск, понеже даденото по недействителен договор се дължи като дадено без основание, т.е. при начална липса на основание. В настоящия случай от фактическите твърдения на ищеца не се установява неосъществено основание за връщане на даденото.

В този случай по иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е заплатил посочената сума по процесния договор за кредит, а в тежест на ответника е да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на сумата. Изложената доказателствена тежест не се различава съществено от тази, посочена в доклада по делото, обективиран в протокола от открито съдебно заседание на 27.11.2023 г., поради което не се налага даване на допълнителни указания на страните и разпределяне на нова доказателствена тежест.

Първоначално осъдителният иск е предявен като частичен в размер на 50 лв. от общата сума 600 лв. Впоследствие размерът на частичния иск е увеличен от 50 лв. на 575,62 лв. На основание чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 от ГПК е допустимо да се увеличи размерът на частичния иск, като в предмета на делото се въвежда и друга част от предявения частичен иск (по арг. от т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК).

Сключването на Договора за потребителски кредит ********* от 15.02.2021 г. е отделено като безспорно между страните. С оглед на признанието на ответника за основателността на установителния иск по реда на чл. 237, ал. 1 от ГПК, съдът е приел, че клаузата за неустойка по чл. 11, ал. 1 от Договора за потребителски кредит ********* от 15.02.2021 г. е нищожна, както и че ответникът е признал за доказани фактическите твърдения в 3 исковата молба досежно съдържанието на договора за кредит и процесната неустойка, а е оспорил само дължимостта на търсената сума по осъдителния иск. Съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, на която съдът дава вяра като компетентно изготвена, пълна и обоснована, ищецът е заплатил на ответника по делото във връзка с процесния договор за кредит сума в размер на 575,62 лв. за неустойката. От заключението на вещото лице се установява и че годишният процент на разходите без неустойката е в размер на 49,81%, а когато е с включена договорна неустойка – в размер на 1 274,224%.

Заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е прието от съда, като и двете страни не са го оспорили, поради което съдът го кредитира за фактите и обстоятелствата, за които вещото лице е дало своята експертна оценка. Макар и по делото да липсва самият договор за кредит като писмено доказателство, твърденията на ищеца, че годишният процент на разходите не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК се доказват по безспорен начин от съдебно-счетоводната експертиза, съгласно която реално прилаганият ГПР е в много пъти по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Макар да е признато за установено по реда на чл. 237, ал. 1 от ГПК, че процесната неустойка е нищожна, съдът намира, че следва да се отбележи за пълнота на изложеното следното: размерът на неустойката (почти колкото главницата по кредита и девет пъти повече от възнаградителната лихва), краткият срок за изпълнение на задължението (тридневен) и характерът на самото неизпълнение, за което се предвижда неустойката – непредоставяне на обезпечение, определят уговорената неустойка като накърняваща добрите нрави. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка. Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка. Липсата на обезпечение е свързано единственото с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Процесният договор за заем формално отговаря на изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на ГПР в размер на 49,81% съгласно приетото и неоспорено от страните заключение по ССчЕ.

Размерът на ГПР, посочен в договора, съдът намира, че не съответства на действителния прилаган ГПР по договора, съобразно поетите от потребителя задължения с невключването в него на разходите за заплащане на неустойка за 4 непредоставяне на обезпечение, в резултат на което ГПР става 1 274,224% съгласно приетото и неоспорено от страните заключение по ССчЕ.

Изложеното налага извод и за нарушаване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва с включване на неустойката. В процесния случай клаузата на договора за ГПР е неравноправна, като това е доказано по категоричен начин.