Решение № 426 от 11.04.2025, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 426 гр. Горна Оряховица, 11.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Трифон П. Славков при участието на секретаря Силвия Д. Николова като разгледа докладваното от Трифон П. Славков Гражданско дело № 20244120102925 по описа за 2024 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД и чл.26,ал.2,предл.второ ЗЗД, вр. чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, вр. чл. 92 ЗЗД.

Ищецът И. М. Т. от гр. Г.О., чрез адв. М. С. твърди, че е сключил с ответника по делото „Поделение за товарни превози“ – Горна Оряховица два договора за придобиване на професионална квалификация и правоспособност, както следва: договор от 24.10.2022 г. за придобиване на професионална квалификация и правоспособност за “Помощник-машинист на дизелови и електрически локомотиви, с право да извършва проба АВС“ и договор от 29.05.2023 г. за придобиване на професионална квалификация и правоспособност за „Техник-механик, ревизор вагони“. Посочва, че след завършването на обучението на 01.06.2023 г. е започнал работа при ответника на трудов договор и длъжност помощник-машинист, а впоследствие на 28.11.2023 г. като техник-механик, ревизор вагони. Следвало да полага труд при работодателя за срок от 5 години съгласно договорите и чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ. На 21.11.2024 г. едностранно прекратил трудовия си договор на основание чл. 326, ал. 1 КТ. Навежда, че се съгласил да заплати на ответника разходите, които последния е направил за обучението му, но отказва да заплати уговорената в чл. 15 от първия договор и в чл. 14 от втория договор неустойка, 1 която била в същия размер като направените разходи, съобразно Приложение №1. Намира клаузите от договорите за неустойки за нищожни поради липса на съгласие и протИ.речие с добрите нрави. Иска от съда да признае за установено, че горепосочените клаузи по горепосочените договори са нищожни, поради което не дължи на ответника сумата от 7235, 21 лв.

В писмения отговор на исковата молба ответното дружество „Поделение за товарни превози“ – Горна Оряховица, чрез гл. юрисконсулт Я. Л. заема становище, че исковата молба е неоснователна. Не оспорва сключването на двата договора за обучение, както и че с трудов договор №191/29.05.2023 г. ищецът е бил назначен на длъжност “помощник-машинист, локомотивен“, а с допълнително споразумение от 29.05.2023 г. бил назначен на комбинирана длъжност „помощник –машинист, локомотивен, ТМВР“, както и че е прекратено трудовото му правоотношение считано от 20.11.2024 г. Счита, че на основание т. 15 и т. 14 от договорите за обучение, обучаемият дължи, както разходите за обучение, съразмерно на неотработената част от петгодишния срок от договорите, така и неустойка в същия размер. Навежда, че липсата на размер на претендираната от него неустойка не прави клаузите нищожни поради липса на съгласие, т.к. сумата е определяема. Посочва, че към момента на сключване на договора за обучение била известна само базата за изчисляване на разходите за издръжка по договора от 24.10.2022 г., която била фиксирана към съответната за периода МРС за страната. Счита, че със справка рег.№ 5622/19.11.2024 г. и справка рег.№ 5623/19.11.2024 г. ищецът бил уведомен за размера на разходите за обучение и съответните неустойки по всеки от двата договори. Посочва, че заплащането на разходи за обучение заедно със сума, която има характер на обезщетение за неизпълнение на договор сама по себе си не нарушавала добрите нрави, като се цитира и съдебна практика в писмения отговор. С оглед изложеното иска от съда да отхвърли като неоснователни предявените искове за неустойка.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

За основателността не предявените искове в тежест на ищеца е да докаже всички свои правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи, 2 правопогасяващи възражения за нищожност на неустоечните клаузи на сочените от него основания – липса на съгласие и протИ.речие с добрите нрави.

В тежест на ответника е да докаже, че между него и ищеца е възникнало правоотношение/я, със соченото в писмения отговор на исковата молба съдържание; че е изправна страна по договора – провел е обучения; наличието на валидна неустоечна клауза за всеки договор, както и че в негова полза е възникнало вземане за неустойка в размер на сумата от 7235,21 лв.

С доклада по делото и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК е отделено като безспорно между страните, че по силата на трудов договор № 191/29.05.2023 г. И. М. Т. е заемал длъжността "помощник-машинист локомотивен" в „Поделение за товарни превози“ – Горна Оряховица; че между страните са сключени договор за повишаване на квалификацията от 24.10.2022 г. и договор за повишаване на квалификацията 29.05.2023 г.;

Следва да бъде посочено, че когато са предявени искове за недействителност на правна сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – протИ.речие на закона или заобикалянето му, през по – леките – липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, протИ.речие на морала или липса на форма. Ако съдът приеме, че сделката е валидна, той е длъжен след това да разгледа основанията за унищожаемост, също подредени според тежестта на порока. Ето защо първо ще бъде разгледан предявеният иск за прогласяване нищожността на процесните договори поради нарушавана на добрите нрави, който порок е по-тежък от иска за нищожност поради липса на съгласие.

Спорен между страните е въпросът нищожни ли са поради нарушаване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 предложение трето ЗЗД и поради липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. второ от ЗЗД, клаузите за 3 неустойка в договорите за повишаване на квалификацията по чл. 234, ал. 1 КТ, предвидени за неизпълнение на поето от работника или служителя задължение да остане на работа при този работодател за 5 годишен срок, ако е договорена клауза за възстановяване на направените за сметка на работодателя разходи по обучението?

Отговор на повдигнатия правен въпрос се дава в съдебната практика на Върховния касационен съд – напр. Определение № 1548 от 27.03.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 4182/2024 г.; решение № 168 от 12.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 896/2009 г., IV г. о., ГК; решение № 28/01.07.2011 г. по гр. д. № 243/2010 г., IV г. о.; решение № 272/05.10.2011 г. по гр. д. № 1637/2010 г., III г. о. и решение № 665/19.05.2010 г. по гр. д. № 706/2009 г., IV г. о, с които се приема, че страните могат да уговорят и други, непосочени в чл. 234, ал. 3 КТ условия в договора за повишаване на квалификацията и за преквалификация, вкл. неустойка за обезпечаване на вредите от неизпълнение на поето от работник или служител задължение да остане на работа при този работодател за определен срок, с оглед разпоредбите на чл. 9 и чл. 20а, ал. 1 ЗЗД. За разлика от договора за ученичество /чл. 230-232 КТ/, при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания, т. е. във всеки конкретен случай договорът следва да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД, като се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При неизпълнението на поети с договора по чл. 234, ал. 1 КТ задължения са приложими общите правила гражданския закон относно отговорността за неизпълнение на договорите.

Тълкувайки отделните уговорки между страните в тяхната взаимовръзка и цялост, изхождайки от смисъла, който произтича от двата договора за повишаване на квалификацията и съобразно тяхната цел, на основание чл. 20 ЗЗД, съдът приема, че същите имат за предмет насрещни корелативно свързани задължения на страните по него, а именно – работодателят да проведе курс за преквалификация и придобиване на правоспоспобност на служителя за длъжността "Помощник машинист на дизелови и електрически локомотиви, с право да извършва проба АВС" и длъжността „Техник-механик, ревизор вагони“ срещу задължението на последния да усвои предадените знания и умения по време на проведения курс. Уговорените в чл. 15 и чл. 16 от 4 първия договор, и чл. 10 от втория договор задължения на работника да не прекратява трудовото правоотношение в посочения срок, респективно правните последици, в случай на нарушаване на регламентираното предписание, по същество представляват последващи действия в изпълнение на вече породените от договорите за повишаване на квалификацията задължения.

С оглед конкретните обстоятелства по делото следва да се приеме, че договорите за повишаване на квалификацията валидно обвързва страните по тях. Предвид дадения отговор на правния въпрос, доводите в исковата молба за нищожност на клаузите за неустойка в договорите между страните са неоснователни.

От фактическа страна се установява, че страните са сключили два договора за преквалификация и придобиване на правоспособност, съответно на 24.10.2022 г. за курс за „Помощник машинист на дизелови и електрически локомотиви, с право да извършват проба АВС“, както и от 29.05.2023 г. за курс за професионално обучение за „Техник-механик, ревизор вагони“. С клаузите съответно в чл. 16 от договора от 24.10.2022 г. и чл. 14 от договора от 29.05.2023 г., страните са уговорили в случай, че обучаемият прекрати трудовото си правоотношение по чл. 326, ал. 1 КТ, преди изтичане на 5 години от датата на завършване на съответното обучение, дължи връщане на работодателя, съразмерна на неизпълнения срок, сума за разходите по обучението, както и неустойка, съгласно приложение № 1 от договора, изчислена до момента на прекратяване на правоотношението. Не е налице спор, че обучението е заплатено от работодателя и е приключило успешно за ищеца, който работил на длъжността "Помощник-машинист, локомотивен, ТМРВ" по трудово правоотношение, прекратено със Заповед № 631/19.11.2024 г. на директора на поделението, считано от 21.11.2024 г., на основание чл. 326 КТ.

При тези данни, съдът стига до извод, че работодателят е изправна страна, а ищецът не е изпълнил задължението си по чл. 11, съответно по чл. 10 от договорите - да остане на работа в дружеството за срок от 5 години. Съдът намира, че задължението да бъдат възстановени на работодателя извършените от него разходи за повишаване квалификацията на работника или служителя е проявление на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване.

5

Клаузите за неустойка от своя страна компенсират работодателя за вредите от липсата на престиране на работна сила през уговорения период.

Неизпълнението на задължението за престиране на труд в рамките на допустимия от закона 5-годишен срок, несъмнено създава трудности и неудобства за работодателя, инвестирал време и средства за обучение на работника/служителя, с оглед на което е логично договорът за квалификация да съдържа клауза за отговорност при неизпълнение, отделно от разходите за обучение.

Неоснователни в тази връзка са съображенията изложени в исковата молба, че клаузите от договорите са недействителна поради предвидена отговорност за неизпълнение с характер на мораторна и компенсаторна неустойка. Съгласно разпоредбата на чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, страните могат да уговорят отговорност за неизпълнение на задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, т. е. законодателят изрично предвижда, че неустойка, извън стойността на платените разноски за обучение по договора за повишаване на квалификацията, е допустимо да бъде уговаряна, поради което тези клаузи нито нарушават добрите нрави, нито водят до неоснователно обогатяване на работодателя. В случая, неустойката при предсрочно прекратяване на трудовото правоотношение между страните е била уговорена с оглед конкретния период на неизпълнението за престиране на труд в петгодишния срок, поради което съдът няма как да се съгласи с доводите на ищеца изложени в исковата молба, че към момента на подписване на договорите не е знаел, каква неустойка ще плати. Прекратяването на договора е бъдещо несигурно събитие, което няма как да се предвиди отнапред при подписване на договора и да се фиксира като сума. По тази причина работодателят е предвидил механизъм за изчисление на дължимата сума, който е отразен в Приложение № 1 към договорите, като съгласно него се изчисляват, както разходите по направеното обучение, съразмерно на неизпълнения срок от договора, която сума съвпада и с дължимата неустойка/и. Ето защо и искът за признава за установено между страните, че клаузите от договорите за неустойка са нищожни поради липса на съгласие породено от неопределяемостта на съдържанието на договорите към момента на сключването им също следва да се отхвърли като неоснователен.