Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5598 от 22.07.2019, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 14847/2018
Вид
Решение № 5598
Подписан
22.07.2019
В сила
22.07.2019
Състав
АНЕТА ИЛЧЕВА ИЛЧЕВА, ВИОЛЕТА ИВАНОВА ЙОВЧЕВА, ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ ЛУКАНОВ

Цитирани разпоредби

Р Е Ш Е Н И

Е

№ гр. София, 22.07.2019 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

АНЕТА ИЛЧЕВА при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 14847 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 483863 от 10.09.2018 г., постановено по гр. д. № 13926/2018 г. на СРС, 70 състав, e отхвърлен предявеният от Д.Н.П. срещу „Л.Б. ЕООД е.К.“ КД иск по чл.

357 КТ за признаване за незаконно и отмяна на наложеното със заповед № 109 от 05.12.2017 г. наказание „предупреждение за уволнение“ като неоснователен.

Недоволен от постановеното решение е останал ищецът

Д.Н.П., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, в която излага съображения за неговата неправилност. Счита заповедта за незаконосъобразна от формална страна, както и че не е осъществен съставът на нито едно от твърдените дисциплинарни нарушения.

Намира, че са налице несъответствия между искането за даване на обяснения и заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, както и между сочените в самата нея правни основания, което е довело до неосигуряване на правото му на защита. Сочи, че описаното в заповедта деяние не представлява виновно неизпълнение на трудовите задължения, нито, че е тежко такова. Излага, че не е доказано наличието на нарочна процедура за съгласуване на намаляването на цените. Счита, че не следва да бъдат кредитирани свидетелските показания, тъй като те са дадени не от очевидец, а обясненията са дадени от лица, участници в твърдяното нарушение. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ответника „Л.Б. ЕООД е.К.“ КД, в който жалбата се оспорва като неоснователна. Сочи се, че заповедта съдържа всички посочени в чл. 195, ал. 1 КТ реквизити. Излага, че законът не ограничава посочването на повече от един законов текст в заповедта относно извършени нарушения. Счита, че няма ограничение относно допустимостта само на преки свидетелски показания.

Намира за установени фактите на закупуване на процесния артикул от страна на ищеца и вземането на същия от склада. Сочи практика на ВКС във връзка със съставомерността на дисциплинарното нарушение. Подчертава, че със своите действия служителят не само е нарушил ценовата политика на работодателя, но и своите задължения, възползвайки се от позицията си на ръководител в своя изгода. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но разгледана по същество се явява неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени и императивни материални норми.

Обжалваното решение е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които намира за пълни и обосновани.

Предявен е иск с правно основание чл. 357, ал. 1 КТ, вр. чл. 188, т. 2 КТ.

Безспорно е по делото, а и това е видно от представените по делото трудов договор от 28.01.2013 г. и допълнително споразумение от 30.06.2015 г., че между страните е възникнало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „заместник мениджър филиал“ при ответното дружество.

Представена е длъжностна характеристика за длъжността „заместник мениджър филиал“, връчена на ищеца от която е видно, че част от възложените му задължения са следните: извършване на ценови промени и обработка на отписи, регулярни проверки както на качеството и ротацията на стоката, така и на прилагане на концепция свежест съгласно действащите правила, отговорно ръководене на персонала при отсъствие на мениджър филиал/управител филиал, разпределение на задачи и делегиране на отговорности, както и контрол на изпълнението на поставените задачи, коректно отчитане и водене на наличностите на платежни средства, контрол на касови и финансови отчети, подготовка и провеждане на инвентаризации в отсъствие на мениджър филиал/управител филиал.

Спорните по същество във въззивното производство въпроси са свързани с това, дали заповедта за налагане на дисциплинарното наказание "предупреждение за уволнение" е законосъобразна, осъществени ли са твърдените от работодателя нарушения на трудовата дисциплина и съответстват ли по тежест на наложеното наказание.

На първо място е необходимо да се изследва, дали съдържанието на писмената заповед за налагане на дисциплинарно наказание съдържа признаци на нарушението по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ – кога и от кого е извършено то и в какво се изразява. Задължението по посочения законов текст за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, спазването на сроковете по чл. 194 КТ, както и възможността на наказания работник или служител за ефективна защита в хода на съдебното производство при обжалване на наложеното наказание. Следователно достатъчно е нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника или служителя начин, включително и чрез позоваване на известни му обстоятелства и документи /без да е нужно удостоверяване на връчването на документите/, като същественото е работникът или служителят да узнае за фактическите и правните основания за налагане на наказанието, за да може да защити правата си, включително и по съдебен ред, като не е необходимо в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да бъдат описвани конкретно всички действия на работника или служителя по извършване на нарушението, нито пък да бъдат възпроизведени всички направените от него твърдения в буквалния им смисъл, достатъчно е в заповедта да са описани извършените от работника или служителя нарушения, такива каквито са според оценката на работодателя и да е посочена датата или периода на извършването им. Когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ /в този смисъл са решение № 676 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 999/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 128 от 28.05.2013 г. по гр. д. № 726/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 339 от 19.11.2012 г. по гр. д. № 1688/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 213 от 8.10.2015 г. по гр. д. № 7372/2014 г. на ВКС, III г. о.

Въззивният съд намира, че заповедта, с която на ищеца е наложено дисциплинарното наказание „предупреждение за уволнение“ отговаря на изискванията за мотивиране по чл. 195, ал. 1 КТ. В нея е посочена датата, на която работодателят твърди, че е извършено нарушението, описани са обстоятелствата, при които то е извършено и в какво се изразява същото. Работодателят е посочил и законовите текстове, под които счита, че се подвежда описаното нарушение – чл. 187, ал. 1, т. 3 КТ, чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ и чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ, като съдът счита, че не е порок на заповедта обстоятелството, че две от нарушенията са посочени в титулната част на заповедта, а третото в мотивната ѝ част, след като подробно са описани действията, които се считат за нарушения.

Несъответствие между описаното дисциплинарно наказание и правната му квалификация само по себе си не води до незаконност на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, тъй като работодателят не е длъжен да дава правна квалификация на налаганото дисциплинарно наказание, още повече, че от текста на заповедта по недвусмислен начин става ясно кое дисциплинарно наказание се налага.

Изпълнени са и изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ, доколкото е несъмнено установено по делото, а и е безспорно между страните, че преди издаване на процесната заповед от ищеца са били поискани обяснения в разумен срок /достатъчен, с оглед конкретните обстоятелства/ именно във връзка с процесното дисциплинарно нарушение – чрез посочване на начина /обстоятелствата/ и момента на извършването му, като Д.П. е дал писмени такива, което също означава, че е разбрал какво точно нарушение му се вменява. Следователно СГС приема, че на ищеца е била предоставена реална възможност да упражни правото си на защита.

Спазени са и сроковете по чл. 194 КТ за налагане на дисциплинарното наказание.

Неоснователен е доводът във въззивната жалба за несъответствие между искането за даване на обяснения и заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, тъй като обстоятелствата, посочени в двата документа, са идентични и не дават основание да се смята, че обясненията са искани за нарушение, за което впоследствие не е наложено дисциплинарното наказание.

Следователно предметът на съдебен контрол е очертан, обезпечено е правото на защита на наказания служител и проверката по същество на спора – за осъществяване на нарушението и съответствието му с наложеното наказание, което работодателят следва да установи чрез пълно доказване /чл. 154, ал. 1 ГПК/, следва да бъде осъществена.

Съгласно разпоредбата на чл. 126, т. 9 КТ, работникът или служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя си, като не злоупотребява с неговото доверие. Това задължение изисква от работника или служителя да зачита интересите на работодателя, да не създава условия за нелоялна конкуренция, да пази поверителна информация, да се грижи и да утвърждава доброто му име пред трети лица, пред останалите служители и др. Неизпълнението на задължението за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 4, предл. 1 КТ и по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 КТ – злоупотреба с доверието на работодателя, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността.

От характеристиката на трудово-правната връзка следва, че по нея се предполага отношение на лоялност между страните. Когато това отношение бъде накърнено, т. е. при неизпълнение на задължението за лоялност към работодателя, работникът злоупотребява с неговото доверие. Нарушението може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник или служител и работодател. Касае се за хипотези, в които работникът, възползвайки се от служебното си положение, е извършил действия, компрометиращи оказаното му доверие и злепоставящи работодателя пред други служители и трети лица – независимо от това, дали действията са извършени при пряк умисъл с цел извличане на имотна облага. В този смисъл злоупотреба с доверието на работодателя е налице, когато служителят, възползвайки се от служебното си положение, е извършил преднамерени действия с цел извличане на имотна облага; когато, без да е извлечена имотна облага, е извършил действия компрометиращи оказаното му доверие; когато с действията си е злепоставил работодателя пред други служители и трети лица, независимо дали действията са извършени умишлено. За да се квалифицира дадено поведение като злоупотреба с доверието на работодателя, не е необходимо от него да са настъпили имуществени вреди за работодателя, като тяхното наличие обаче утежнява дисциплинарната отговорност на работника и се преценява с оглед на всички обстоятелства при определяне на тежестта на извършеното нарушение на трудовата дисциплина – в този смисъл са решение № 86 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 1734/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 513 от 14.01.2013 г. по гр. д. № 1559/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 232 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 41/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 201 от 13.10.2014 г. по гр. д. № 7329/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 108 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 5516/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 3 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 1325/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 542 от 7.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС, IV г. о.