Решение № 207 от 31.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 207 гр. София, 31.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Вероника Николова Касационно търговско дело № 20248002901141 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Д. М., срещу Решение №181 от 22.02.2024г. по в.гр.д. № 2305/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд. С него изцяло е отменено решение №263009 от 13.05.2021г. по гр.д. № 8166/2016г. по описа на Софийски градски съд и е признато за установено на основание чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК съществуването на вземания на „Юробанк България“ АД срещу В. Д. М. в размер на сумата от 59 129, 38 лв. – главница по договор за банков кредит от 13.05.2005г. и анекси към него, сумата от 4735, 91 лв. – възнаградителна лихва за периода от 25.12.2014г. до 02.11.2015г., сумата от 539,99 лв. – наказателна лихва за периода 24.09.2014г. до 11.11.2015г., сумата от 277,29 лв. – годишни такси, ведно със законната лихва върху главницата, смятано от 12.11.2015г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца, тъй като към момента на подаване на заявлението за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, банката не е била титуляр на прехвърленото в нейна полза вземане спрямо касатора, както и че е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Счита, че съдът се е произнесъл при 1 ненадлежно упражнено право на иск. Навежда довод, че съдът неправилно е отказал да направи проверка за валидността на извършената продажба на търговско предприятие по чл.15 от ТЗ, излагайки аргументи, че гражданският съд не разполага с компетентност да разгледа действителността на договора, тъй като е търговска сделка и не е пряко относим към правата и задълженията на страните по делото. Поддържа, че праводателят на ищеца не е получил разрешение от БНБ за осъществяване на прехвърлянето на обособена част от банково предприятие, а вписването не е достатъчно, за да направи прехвърлянето валидно при липса на останалите предпоставки от фактическия състав. С оглед на това счита, че договорът за прехвърляне на предприятие за банкиране на дребно между „ИНГ БАНК Н.В.“ и „Банка Пиреос България“ А Д от 30.03.2007г. е нищожен. Поддържа, че в качеството на служител на „ИНГ Банк“ се е намирал в неравнопоставено положение спрямо своя кредитор и работодател и това се установява и от свидетелските показания на неговата майка Емилия Георгиева М.а, които въззивният съд неправилно приел за ирелевантни за отношенията между страните и за съществуването на процесното вземане. Изтъква, че липсва индивидуализация на прехвърленото от „ИНГ Банк“ в полза на ищеца вземане по процесния договор за кредит.

Твърди, че не е уведомен надлежно за обявяването на предсрочна изискуемост, а уговорки, дерогиращи задължението на кредитора за уведомяване на длъжника, са недействителни. Излага аргументи, че въззивният съд е приел наличието на нотариална покана за равнозначно на уведомление за предсрочна изискуемост, без да е изследвал съдържанието на последната. Смята, че са налице неравноправни клаузи по отношение на възнаградителните, наказателните лихви и такси, както и уговорки за анатозицъм. Излага доводи за нарушение на правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, като счита, че при отмяната на решението на Софийски градски съд, апелативният съд е следвало служебно да изпълни задълженията си досежно изясняване и разпределение на доказателствената тежест. Излага аргументи, че в хода на първоинстанционното производство ищецът не е представил изисканите с отговора на исковата молба документи и договори, свързани с Договора за прехвърляне на предприятие, поради което въззивният съд е следвало да приложи последиците по чл.161 от ГПК.

Жалбоподателят навежда доводи за неправилно кредитиране на първоначалната ССчЕ, както и за липса на мотиви относно възраженията, че всички трудови права попадат под забраната на чл. 8, ал. 4 от КТ. Твърди, че аргументите на апелативния съд за липса на извънсъдебно прихващане с неправомерно удържани суми от трудови възнаграждения са несъстоятелни, като изтъква, че още с отговора на исковата молба е формулирал възражение за прихващане с надвзети суми за лихви. Навежда доводи и за необоснованост на съдебния акт.

Ответникът по касация „Юробанк България“ АД не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като 2 взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между „ИНГ БАНК Н.В.- клон СОФИЯ“, в качеството му на кредитор, и В.

М., в качеството му на кредитополучател, е сключен договор за кредит на служител за строеж на недвижим имот от 13.05.2005г., като в полза на кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 110 000 лв., обезпечен с договорна ипотека. Приел е за безспорно, че кредитът е усвоен в пълния му размер и в уговорените срокове. Счел е за неправилно становището на първоинстанционния съд, че претендираният от ищеца размер на вземанията не е доказан. Изцяло е кредитирал заключенията на единичната и тройната съдебно – счетоводни експертизи, като е изтъкнал, че същите не си противоречат, изготвени са въз основа на писмените доказателства, приети по делото, неоспорени от страните и въз основа на проверка в счетоводните масиви на ищцовата банка. С оглед на това е приел за основателни възраженията на въззивника за неправилно прилагане на чл.182 и чл.202 от ГПК от първоинстанционния съд. С оглед кредитирането на двете експертизи е приел, че претендираният от ищеца размер на неизплатената, но обявена за предсрочно изискуема главница, както и размерът на договорните лихви и размерът на начислената наказателна лихва, са доказани при условията на пълно и главно доказване. За неоснователно е приел възражението на ответника, че по договора липсва погасителен план, което води до неговата нищожност. Позовал се е на т.10.1 от договора за кредит, съгласно който погасителният план съставлява приложение №3 към договора и се смята за неразделна част от същия, както и на липсата на твърдения от страните, че такова приложение не е било предоставено на ответника към момента на подписване на договора. Въз основа на данните от ССчЕ е констатирал, че ответникът неправомерно е преустановил заплащането на дължимите вноски за главница и лихва, което е довело до обявяването на целия кредит за предсрочно изискуем, като за това обстоятелство е налице надлежно съобщение, чрез редовно връчена нотариална покана. Счел е за неоснователно възражението на ответника за липса на процесуална и материална легитимация на първоначалния ищец, тъй като между „ИНГ БАНК Н.В.“ и „Банка Пиреос България“ АД е сключен договор за прехвърляне на предприятие, включващо част от дейността на „ИНГ БАНК Н.В.“ на основание чл.15 от ТЗ, по силата на което вземането по процесния договор за кредит е преминало в патримониума на „Банка Пиреос България“ АД.

Определил е като несъстоятелни възраженията на касатора – ответник, досежно нередовност, респ. недействителност на извършено прехвърляне на дълг, новация, цесия и други правни сделки с вземането по процесния договор за кредит, доколкото е намерил, че такива сделки изобщо не са били извършвани. Изложил е аргументи, че гражданският съд не разполага с компетентност да разглежда действителността на договора за прехвърляне на предприятие, тъй като косвен контрол за действителност на посочената 3 търговска сделка не може да бъде извършен в производството по чл.422 от ГПК. Въззивният съд е кредитирал изцяло свидетелските показания на св.

М.а, майка на кредитополучателя, но е приел, че не доказват, че при подписване на договора за кредит, или на който и да анекс към него, ответникът е бил въведен в заблуждение относно целия договор/анекс или отделни клаузи. Приел е за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на отделни клаузи на договора за кредит и анексите към него поради неравноправност на същите. Изложил е съображения, че ответникът е подписал всички анекси, с които се изменя размерът на възнаградителната лихва. Изтъкнал е, че размерът на възнаградителната лихва е увеличен, след като ответникът е изгубил качеството си на служител на „ИНГ БАНК Н.В. – клон София“, но тази промяна на лихвения процент е уговорена още с договора за кредит. За неоснователни са счетени и възраженията на ответника за погасяване на вземането му поради прихващане или поради неправомерно удържане на суми от трудовото му възнаграждение. Съставът на САС е изтъкнал, че нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство е направено възражение за прихващане, в доклада по делото не е прието за разглеждане такова възражение, нито се твърди да е осъществено извънсъдебно прихващане. Констатирал е, че в отговора на исковата молба са наведени твърдения за дължимост на определени суми от банката на ответника, но не са предявени насрещни искове. Приел е за неоснователно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, като е изтъкнал, че анюитетните вноски са погасявани до месец януари 2014г. за главницата и м. декември 2014г. за лихвата, а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 12.11.2015г.

С определение №1386/07.05.2025г. по т.д. №1141/2024г. на ВКС, I т.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл.280, ал.1, т.1 о т ГПК по следния материалноправен въпрос: относно критериите за действителност на клауза в договор за банков кредит, която предвижда възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на лихвения процент.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

По поставения въпрос е формирана постоянна практика с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д.№4452/2014г. на ІІІ г.о., решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/2015г., решение №95 от 13.09.2016г. на т.д.№ 240/2015г. на ІІ т.о. В същите е прието, че не е достатъчно за приложението на изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП посочването в спорната договорна клауза на обективните обстоятелства, независещи и извън контрола на банката, които могат да доведат до промяна на размера на лихвения процент по кредита, а следва да са отнапред установени и методиката, и математическият алгоритъм за начина на формиране на изменението, и обвързаността на конкретния размер на 4 промяната на лихвата с конкретния размер на изменението на пазарния индекс, за да се предотврати възможността търговецът да изменя произволно размера на лихвата по кредита без да се съобрази с конкретното променено ниво на лихвения процент на финансовия пазар. Дадено е разрешение, че договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти и че с оглед въведеното в чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ изискване /при отпускането на кредит, банката да обяви правилата по кредита, съдържащи и посочване на лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита/, конкретната формула за опреД.е на възнаградителната лихва - методиката за изчисление на лихвата, съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и като такъв, изключва възможността да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключването на договора, независимо дали лихвеният процент е фиксиран или променлив. Изведено е, че когато на потребителя не е предоставена предварително достатъчна конкретна информация как банката може едностранно да промени цената на доставената финансова услуга, както и когато методологията на банката, включена във вътрешните й правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП.