Решение № 192 от 28.02.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 192 гр. Стара Загора, 28.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20245530104481 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от П. П. М. от гр. Стара Загора против „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ АД – гр. София.

Ищцата твърди, че на 13.02.2023г. между нея и ответника е сключен Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40015406996. Съгласно чл. VI, параметрите му са както следва: 1/ сума на кредита: 1000 лв.; 2/ срок на кредита 18 месеца; 3/ размер на вноската по кредита: 75,29 лв. /изрично следвало да се посочи, че това не е целият размер на вноската, понеже в тази сума не се включва лихвата и таксите по кредита/; 4/ ГПР: 47.52 %; 5/ годишен лихвен процент: 41.00 %; 6/ лихвен процент на ден: 0.11 %; 7/ дължима сума по кредита: 1355,33 лв. /в тази сума не се включват таксите „Фаст“ и „Флекси“/; 8/ възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“: 550 лв.; 9/ възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“:

0.00 лв.

Според същия чл. VI от договора: „При кандидатстване за потребителски кредит клиентът изрично е поискал да закупи допълнителна незадължителна услуга, която е посочена в чл. V „Поискани от клиента допълнителни възможности“ на този договор за потребителски кредит. Редът за използването на закупената незадължителна допълнителна услуга е подробно описан в Общите условия на Профи Кредит България ЕООД към договорите за потребителски кредит /ДПК/ на физически лица. Размерът на вноската по закупената допълнителна услуга е 30,56 лв. и е 1 дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита. Възнаграждението за поисканата и закупена допълнителна незадължителна услуга става изискуемо с подписването на този ДПК, но се разсрочва за срока на ДПК на равни месечни вноски и се добавя към месечните вноски за погасяването на кредита. В случай, че клиентът поиска да погаси изцяло или частично своя кредит преди уговорения срок, възнаграждението за закупената допълнителна услуга за периода между настъпилата и следващата падежна дата е изискуемо в пълен размер, а ако клиентът е закупил допълнителна услуга „Фаст“ дължи възнаграждението за същата в пълен размер “.

Общото задължение по кредита и по закупената допълнителна услуга било 1905,33 лева. Общият размер на вноска: 105,85 лв., с дата на погасяване: 25 ден от месеца. Към договора били налице и следните документи: Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, Допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити /в този документ отново се уреждат таксите „Фаст“ и „Флекси“/, Декларации. Ищцата не разполага с информация относно заплатените суми по процесния договор до момента.

Процесният договор бил недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11 ал.

1, т. 10 от ЗПК, поради следните причини:

Таксата „Фаст“ не била включена в ГПР, поради което имало неправилно посочване на ГПР. Изисканата от ищцата такса „Фаст“ представлява пряк разход по кредита и следвало да бъде включена при формирането на ГПР /чл. 11 ал. 1, т. 10, вр. чл. 19 ал. 1 ЗПК/, което очевидно не било извършено, тъй като таксата се явявала 55 % от главницата, с което ГПР би нараснал до 96 %, а оттук следвало, че по този начин императивно заложения в чл. 19 ал. 4 ЗПК лимит се надвишава /който към момента на сключването на договора е бил 59,1 %/. Тоест, налице било пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явявало и в директно противоречие с чл.

3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19 ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следвало, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен 2 процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Въпреки че в договора изрично се сочило, че изборът и закупуването на този пакет допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на кредита, на практика уговарянето му било наложено и обусловено от господстващата позиция на кредитора спрямо икономически по-слабата страна в правоотношението. Иначе нямало логика кредитополучателят да поеме допълнителна тежест и да заплати възнаграждение по пакета от допълнителни услуги, което се явявало почти равно на размера на отпуснатия кредит, и то за услуги, представляващи една евентуална възможност /не е сигурно, че кредитополучателят ще се възползва от тях/, а не реално предоставени такива.

В заключение таксата „Фаст“ се явявала скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което следвало да се включи в ГПР. В случая, това не било направено, поради което било налице неправилно посочен ГПР, което съдебната практика приравнявала на липсващ ГПР. Цитира съдебна практика в посочения смисъл на РС, ОС, СРС и СЕС.

Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.

Предвид горното, договорът се явявал нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11 т. 10 от ЗПК /в този смисъл била константната съдебна практика по дела срещу „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, когато в договора са включени такси „Фаст“ и „Флекси“/.

На следващо място, не било упоменато кои разходи са включени точно в ГПР и кой разход какъв процент от ГПР формира.

В съдебната практика се приемало, че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост /чл. 10 ал. 1 ЗПК/, договорът за кредит следвало да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл. 19 ал. 2 от ЗПК, така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване. Не било достатъчно само разходите /възнаградителна лихва и такси и т.н./ да са упоменати в договора, а било нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на СЕС трайно било проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено, не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.

Цитира практика, която приема, че когато договор за кредит не съдържа компонентите от които се състои ГПР, това поставя потребителя в неравностойно 3 положение и го възпрепятства да разбере икономическите последици на поетото от него задължение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да сторят във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това, в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяло потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно била недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

В процесния договор се нарушавало и това изискване на закона, доколкото никъде не било посочено кои разходи формират ГПР. Същото представлявало нарушение на чл. 22 във вр. с чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Включените в пакета услуги на практика обслужвали усвояването и управлението на кредита, поради което не можело да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Предвидените такива в чл.

10а, ал. 1 от ЗПК нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва, докато посочените в споразумението допълнителни услуги, по своята същност касаели изпълнението на задълженията на потребителя по договора и на кредитодателя относно приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, респ. евентуалната възможност за неговото отсрочване и разсрочване, което по своята същност се явявали действия по усвояването и управлението на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК забранявала събиране на такси и комисионни от кредитора. С оглед на това, се налагал 4 извод, че целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Това възнаграждение също е следвало да се включи в ГПР, тъй като за потребителя това били разходи по смисъла на чл. 19 ал. 1 от ЗПК.

Изключването му от ГПР и уреждането му в договора като допълнителен пакет услуги представлявало заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не представляват плащане на услуга, а прикрит разход по кредита, с който се стигало до надхвърляне на ограниченията на закона за максималния размер на ГПР, т.е. клаузата се явявала недействителна и на основание чл. 19 ал. 4, във вр. с ал. 5 от ЗПК. В посочения смисъл се позовава на съдебна практика от ОС и СЕС.

В процесния случай било очевидно, че изисканата от ищцата такса „Фаст“ на стойност от 550 лева е явно непропорционална на отпуснатия кредит в размер от 1000 лева, тъй като таксата представлява 55 % от главницата по кредита.

Размерът на възнаградителна лихва противоречал на добрите нрави. В правната доктрина и съдебната практика се приемало, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице била трайно установена практика на ВКС и други съдилища, според която съглашение за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. След справка в електронната страница на БНБ се установявало, че към датата на сключване на договора - 13.02.2023г., основният лихвен процент е 1,82 %, от което следва, че размерът на законната лихва е 11,82 %, а трикратният й размер е 35,46 %, т. е. уговореният в договора за кредит годишен лихвен процент надвишавал три пъти законната лихва.