Решение № 3599 от 16.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3599 гр. Пловдив, 16.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330101597 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени главни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 10 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит № *** от 29.12.2023г. и договор за потребителски кредит № *** от 19.08.2024г., сключени между страните и искове с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати сумата от 1185.37 лв. недължимо платена по недействителен Договор за потребителски кредит № *** от 29.12.2023г. и сумата от 1855 лв. недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит № *** от 19.08.2024г., ведно със законната лихва върху всяка от посочените главници от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумите.

При условията на евентуалност са предявени искове с правно основание чл. 26, ал.

1, пр. „2-ро“ ЗЗД, с които се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл.

18 от Договор за потребителски кредит № *** от 29.12.2023г. и договор за потребителски кредит № *** от 19.08.2024г., както и по чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД за връщане на сумата от 702.24 лв. недължимо платена по първия договор и 900 лв. по втория договор. При условията на евентуалност се претендира нищожност на посочените клаузи и на основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен на 29.12.2023г. договор за потребителски кредит № *** с размер на заемната сума от 1500 лв., за срок от 4 месеца, при ФЛП 47 % и ГПР от 58.22 %, с обща сума за погасяване 1677.76 лв. В чл. 6, вр. чл. 18 от договора било предвидено и че ищецът като потребител следва в двудневен срок от сключването му да предостави в полза на кредитора обезпечение от едно или две физически лица- поръчители или безусловна банкова гаранция. При неизпълнение на посоченото задължение в срок, ищцата следвало да заплати на кредитора като неустойка сума в размер от 702.24 лева. По кредита били извършени плащания в общ размер от 2685.37 лв.

1

На 19.08.2024г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *** със заемна сума от 2000 лв., при ГЛП 50 % и ГПР 62.95 %, с обща сума за погасяване 2596.88 лв. В чл. 6, вр. чл. 18 от договора било предвидено и че ищецът като потребител следва в двудневен срок от сключването му да предостави в полза на кредитора обезпечение от едно или две физически лица- поръчители или безусловна банкова гаранция. При неизпълнение на посоченото задължение в срок, ищцата следвало да заплати на кредитора като неустойка сума в размер от 2083.12 лева. По кредита били извършени плащания в общ размер от 3855 лв.

Изтъква, че процесните договори за кредит са недействителни поради противоречието им с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа се, че в договора не са коректно посочени крайните дължими суми. Изтъква се, че вземането за неустойка при неосигуряване на обезпечение не е включено в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката е с характер на скрито възнаграждение за кредитора. Непосочването на действителния размер на ГПР води до цялостна недействителност на договора за кредит. Предвид изложеното, поддържа се, че процесните договори за потребителски кредит са изцяло недействителни. Поради това на връщане подлежала само предоставената в заем главница. При условията на евентуалност се твърди, че клаузите на чл. 18 от договорите за кредит са нищожни.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Кредирект” ООД, със становище за неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че в договорите ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Ответникът изтъква и че на ищеца му е предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя финансиране. По отношение на клаузата за предоставяне на обезпечение се поддържа, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка не би възникнало в полза на кредитора. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР. Поддържа се, че дори и да се приеме, че ответникът не формира правилно ГПР по договора, то това не води до цялостна недействителност на договора за кредит, а до частична такава. Моли се, така предявените искове да бъдат отхвърлени. Не се оспорва от ответното дружество, че е получило процесните суми. Поради това не било необходимо допускане изслушването на съдебно-счетоводна експертиза. Оспорват се единствено разписките от 2021г., по които получател не било ответното дружество. Същите не се отнасяли до процесните договори, сключени съответно през 2023г. и 2024г. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит № *** от 29.12.2023г., сключен 2 между „Кредирект“ ЕООД и В. Д. Б., в качеството им съответно на кредитор и кредитополучател.

Представен е и сключен между същите страни, в същото качество, договор за потребителски кредит № *** от 19.08.2024г.

Представени са от страна на ищцата разписки за извършени плащания от дати 25.02.2024г., 08.01.2025г., 25.12.2024г., 05.02.2024г., 13.08.2024г., 28.10.2024г.

Представено е искане за сключване на кредит от 19.08.2024г., Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, както и искане за сключване на кредит от 29.12.2023г.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че между страните в качеството им съответно на кредитополучател и кредитор са сключени договор за потребителски кредит № *** от 29.12.2023г. и договор за потребителски кредит № *** от 19.08.2024г. По силата на първия договор на ищцата е отпусната заемна сума в размер на 1 500 лева, с ГЛП 47 %, ГПР 58, 22%, като общата сума за плащане от страна на кредитополучателя възлиза на 1 677.76 лв., с дата на последно плащане 29.04.2024г.

По силата на втория договор на ищцата е отпусната заемна сума в размер на 2 000 лева, с ГЛП 50 %, ГПР 62,95 %, като общата сума за плащане от страна на кредитополучателя възлиза на 2 596.88 лв., с дата на последно плащане 19.06.2025г.

Ищцата е физическо лице, което при сключване на договорите е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредитите в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договорите за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключените между страните договори по своята правна характеристика и съдържание представляват договори за потребителски кредит, поради което тяхната валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В чл. 18, ал. 1 от всеки от двата договора е уговорена и клауза за неустойка, която по договора от 29.12.2023г. възлиза на сумата от 702.24 лв., а по договора от 19.08.2024г. – на сумата от 2 083.12 лв., дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. За кредитополучателя е предвидено задължение и в двата договора /чл. 6 от договорите/ в двудневен срок от сключването на договора да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на множество условия, изброени в чл. 6 от договорите. При неизпълнението именно на това задължение се начислявали и дължали посочените 3 неустойки, платими разсрочено заедно с месечните вноски по погасителния план, видно от погасителните планове, инкорпорирани във всеки от договорите за потребителски кредит.

Така регламентирани в договорите, съдът намира клаузите за неустойка за недействителни, като се споделя изложеното от ищцата в тази насока. Уговорените в чл. 18, ал. 1 от договорите неустойки действително излизат извън присъщите им функции, което личи от предвидените в договорите кратки срокове за предоставяне на обезпечението – до два дни след сключването на договорите, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, респ. изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочените договорни клаузи не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договорите за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора, когато длъжникът осигури поръчител, или при преценка за висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорите. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска по всеки от двата договора. С оглед на тези съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следва да се включи и отчете при изчислението на ГПР по кредитите, доколкото дължимата сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК. Невключването й не се и отрича от ответника. Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредитите, то ГПР по процесните договори неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Следва да се допълни също, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договорите досежно ГПР, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договорите. Посочването на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредитите, което следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договорите и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна влече недействителност на договорите в тяхната цялост, поради което съдът намира, че предявените главни установителни искове са основателни и следва да бъдат уважени. С оглед уважаване на главните искове, не са налице предпоставки за произнасяне по предявените при условията на евентуалност установителни искове.