Решение № 3707 от 02.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3707 гр. София, 02.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20261100501724 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по постъпила в законоустановения срок въззивна жалба с вх. № 325497/15.10.2024 г. на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 срещу решение № 16805/13.09.2024 г., постановено по гр. дело № 11495/2022 г. по описа на СРС, 44 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу М. С. И., ЕГН ********** осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за заплащане на сумата от 241,84 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № 3005958032/03.02.2016 г. за периода от 19.03.2016 г. до 19.02.2018 г.

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на решението в обжалваната част, като се оспорва възприетият от СРС извод за цялостна недействителност на процесния договор за потребителски кредит № 3005958032/03.02.2016 г. на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като възнаграждението за пакет от допълнителни услуги не следва да се включи при изчисляване на ГПР, доколкото договорът съдържа всички изискуеми реквизити съгласно ЗПК - размерът на отпуснатата сума, размерите на ГПР и ГЛП, дневния лихвен процент, дължимата сума по кредита, размер на възнаграждението за закупените допълнителни услуги, общо дължимата по него сума и размер на отделните месечни вноски, като същият е сключен след запознаване със съдържанието му от ответницата и при формирана от нея представа относно съдържанието на закупените допълнителни услуги.

Според въззивника налице е ясно посочена методика за формиране на ГПР, който не надхвърля 5-кратния размер на законната лихва, поради което разпоредбата на чл. 19, ал. 4 1

ЗПК е била спазена. Допълва, че страните са уговорили глобален и фиксиран размер на ГПР и ГЛП, както и точен размер на дължимите от ответницата И. суми, която е била наясно с общите условия, които са подписани от нея на всяка страница. Излага подробни съображения, че стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга, не представлява условие за сключване на договора за кредит, поради което не представлява „общ разход“ по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и не следва да се отчита при формиране на ГПР, позовавайки се на Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С-714/2022.

Счита, че този въпрос има отношение към действителността на съответната клауза, но не и на целия договор за кредит. Допълва, че уговорената между кредитора и длъжника правна възможност за отлагане и намаляване на вноски има за цел да улесни клиентите при заплащането/връщането на уговорените суми, тъй като в този случай няма да се пристъпи незабавно към обявяване на кредита за предсрочно изискуем, губейки преимуществото на срока. По изложените съображения се отправя искане решението да се отмени в обжалваната част и вместо него да се постанови друго, с което предявеният евентуален осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за заплащане на сумата от 241,84 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № 3005958032/03.02.2016 г. за периода от 19.03.2016 г. до 19.02.2018 г., да се уважи. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна М. С. И., с който я оспорва. Излага съображения за нищожност на акцесорните задължения по договора за кредит в общ размер на 741,76 лв., тъй като се основават на неравноправни клаузи, водещи до значително неравновесие. Допълва, че сборът от посочените такси значително надхвърля уговорения размер на ГПР. По изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди в обжалваната част. Претендира и разноски.

Постъпила е и частна жалба с вх. № 421980/29.12.2025 г. на ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 срещу определение № 50244/08.12.2025 г., с което е оставено без уважение искането му по реда на чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 16805/13.09.2024 г. в частта за разноските. Сочи, че присъденият в полза на пълномощника на насрещната страна адвокатски хонорар в исковото производство е прекомерен, тъй като не съответства на фактическата и правна сложност на делото, на които би съответствало определянето на адвокатско възнаграждение под минимума, установен в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. За недължими се считат и присъдените в полза на насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение за заповедното производство, тъй като по този начин се стига до двойно възмездяване на един и същи труд, а при условията на евентуалност се твърди, че размерът му следва да се определи по реда на чл. 6, т. 5 от горната Наредба, като същото да се намали до размера от 50 лв. По изложените съображения се отправя искане за отмяна на обжалваното определение.

Насрещната страна - М. С. И. е подала отговор на частната жалба, с който я оспорва, 2 излагайки подробни съображения в тази насока. Счита, че адвокатският труд следва да бъде справедливо възмезден, поради което се отправя искане частната жалба да се остави без уважение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

По въззивна жалба с вх. № 325497/15.10.2024 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно като въззивната инстанция изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:

По предявения иск, в която част правилността на първоинстанционното решение е предмет на въззивна проверка, в доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на следните материални предпоставки /юридически факти/: сключването на договор за паричен заем с твърдяното съдържание; изпълнение на задължението си за предоставяне на заемната сума по него, при което за ответницата е възникнало насрещно задължение за връщане на същата ведно с уговорената възнаградителна лихва; настъпване на изискуемостта на вземането, както и неговия размер. При установяване на посочените обстоятелства в тежест на ответницата е да установи обстоятелствата, на които основава оспорванията си в т. ч. и погасяване на дълга.

В случая на етапа на въззивното производство между страните не се спори относно сключването на процесния договор за потребителски кредит № 3005958032/03.02.2016 г., по силата на който „Профи Кредит България“ ЕООД в качеството на кредитодател е предоставил на М. С. И. в качеството на кредитополучател паричен заем в размер на 500 лв., която сума последната се е задължила да върне при следните условия: срок на договора - 24 месеца, размер на вноската по кредита - 30,91 лв., ГПР – 49,89 %, ГЛП – 41,17 %, лихвен процент на ден – 0,11 %, обща дължима сума по кредита – 741,84 лв., като договорът е сключен при общи условия, приети от кредитополучателя надлежно.

3

Договорен е и е избран също така пакет от допълнителни услуги съгласно споразумение към договора от същата дата, изразяващи се съгласно чл. 15 от общите условия в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, за които се дължи възнаграждение от 499,92 лв., при което общо поетото задължение по договора възлиза на 1 241,76 лв. /сбор от дължимата сума по кредита от 741,84 лв. и дължимото възнаграждение за предоставения пакет от допълнителни услуги от 499,92 лв./, а общият размер на месечната вноска възлиза на 51,74 лв., от която: 30,91 лв. – главница и възнаградителна лихва и 20,83 лв. – възнаграждение за предоставен пакет от допълнителни услуги.

В случая с оглед твърденията и възраженията на страните основният спорен въпрос пред настоящата съдебна инстанция касае обстоятелството дали възнаграждението за допълнителни услуги следва да бъде включено в ГПР, т. е. дали договорът за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, за което не са налице данни и не се твърди да е действало в рамките на своята търговска и/или професионална дейност и предвид предмета на сделката, то в случая договорната обвързаност между страните попада обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 ЗПК (Обн. в ДВ бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП (Обн. В ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г.) – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Наред с това договорът е сключен от търговско дружество, което предоставя кредити на потребители в рамките на своята професионална и търговска дейност, като приложението на ЗПК е признато и от кредитора с представянето на длъжника на преддоговорна информация. Съгласно нормата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая настоящият съдебен състав изцяло споделя решаващите изводи на първоинстанционния съд, че поради непосочване в договора на допусканията относно ГПР на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК и поради надвишаване на прага по чл. 19, ал.

4 ЗПК, то дължима на основание чл. 23 ГПК поради недействителност на договора за кредит е била само чистата стойност на кредита от 500 лв.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК 4 годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В случая установи се по делото, че по силата на процесния договор за потребителски кредит № 3005958032/03.02.2016 г. на ответницата М. С. И. е предоставен паричен заем в размер на 500 лв., която сума тя се е задължила да върне на месечни погасителни вноски в срок от 24 месеца, ведно с уговорена възнаградителна лихва от 41,17 % годишно, равняваща се на 241,84 лв., като наред с това се дължи и възнаграждение за предоставяне на пакет за допълнителни услуги по смисъла на чл. 15 от общите условия в общ размер на 499,92 лв. В договора е посочен ГПР от 49,89 %, като в него е включена само уговорената договорна лихва, т. е. формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но той не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита – възнаграждението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, което е вземане по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Доводите във въззивната жалба, че възнаграждението за така посочените допълнителни услуги по договора за кредит не следва да се включи в ГПР, настоящият съдебен състав намира за неоснователни. В тази връзка следва да се отбележи, че съдържанието на т. н. „Допълнителни услуги“ е изяснено в чл. 15 от общите условия на „Профи Кредит България“ ЕООД – от т. 1 до т. 5 и същите включват възможност за: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, отлагане на вноски, намаляване на погасителни вноски, промяна на дата и падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Съдържанието на същите показва, че пакетът от допълнителни услуги винаги се свързва със сключения договор за потребителски кредит, като дължимото по него възнаграждение се калкулира в месечните погасителни вноски и като такова следва да бъде включено при определянето на годишния процент на разходите за съответния потребителски кредит. Макар и да е описан като отделен 5 продукт, който доставчикът е предлагал „по избор“ на своите клиенти, на практика съдържанието на пакета не може да се ползва отделно от друг, основен продукт, какъвто се явява отпуснатият паричен заем, а това налага общо третиране на двата договора като един продукт. В случая описаните допълнителни услуги не могат да съществуват самостоятелно и са свързани с отношенията между страните по сключването на договора и отпускане на кредита, както и с неговото управление, поради което попадат в обхвата на установената в чл. 10а, ал. 2 ЗПК забрана, тъй като не представляват допълнителна услуга, свързана с договора, а касаят действията по отпускане на сумата по кредита, както и евентуална промяна на определения в договора за потребителски кредит погасителен план за изплащане на дължимите суми.