Решение № 260272 от 13.11.2020, Районен съд - Велико Търново

Р Е Ш Е Н И Е № от 13.11.2020 година, град Велико Търново

В ИМЕТО НА НАРОДА

Районен съд – Велико Търново, седемнадесети състав, на петнадесети октомври, две хиляди и двадесета година, в публично съдебно заседание в състав:

Районен съдия: Анна

Димова при секретаря М. Трифонова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 675/2020г., по описа на Великотърновския районен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на "ОТП Факторинг България" ЕАД - град София срещу М.Й.П.. Процесуалният представител на дружеството развива съображения, че на 27.01.2016 година между "Банка ДСК" ЕАД и ответникът е сключен Договор за кредит за текущо потребление, съгласно който дружеството му е отпуснало кредит в размер на 1 024.00 лева, за рефинансиране на задължения със срок на издължаване от 36 месеца, считано от усвояването му, като кредитът се усвоява еднократно и средствата от него се превеждат по банкова сметка ***.

Страните са постигнали съгласие кредитът да се погасява по разплащателна сметка на ответника с месечни вноски, дължими до 27-мо число на месеца, съгласно приложен погасителен план. Посочва, че последната месечна вноска, която е платена от ответника е с падеж 27.12.2016 година, като поради преустановяване на плащанията и на основание т. 19.2 от ОУ към договора банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, за което длъжникът е уведомен с Нотариална покана, рег. № 4664, том

II, акт № 22 от 01.12.2016 година на нотариус Д. Рачевец, рег. № 430 при НК на РБ. Твърди, че въз основа на подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, кредиторът "Банка ДСК" ЕАД се е снабдил със Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, издадени по Ч.гр.д. № 523/2017г. на ВТРС, връчени на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Посочва, че на 22.06.2017 година, т.е. след издаване на заповедта за изпълнение между "Банка ДСК" ЕАД и ищцовото дружество е сключен Договор за покупко-продажба на вземания /Договор за цесия/, по силата на който банката е прехвърлила на ищеца вземането, възникнало от сключения с М.Й.П. Договор за кредит за текущо потребление от 27.01.2016 година, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и изтекли лихви. Твърди, че в качеството си на пълномощник на цедента е направил опит да уведоми длъжника за извършената цесия в съответствие с чл. 99, ал. 3 ЗЗД чрез изпратено до него уведомително писмо.

Развива съображения, че ответникът следва да се счита за уведомен за извършената цесия и с получаването на исковата молба и приложенията към нея.

Направено е искане да бъде прието за установено по отношение на М.Й.П., че дължи на "ОТП Факторинг България" ЕАД - град София сумата в размер на 955.53 лева - главница по Договор за кредит за текущо потребление от 27.01.2016, сключен с "Банка ДСК" ЕАД; сумата в размер на 109.28 лева - редовна договорна лихва за периода от 28.04.2016 година до 12.02.2017 година; сумата в размер на 7.14 лева - лихва за забава върху просрочената главница за периода от 28.04.2016 година до 07.02.2017 година, сумата в размер на 0.81 лева - лихва за забава върху цялата главница за периода от 08.02.2017 година до 12.02.2017 година, сумата в размер на 120.00 лева - дължими такси по договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 13.02.2017 година до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед № 306 за изпълнение на парично задължение от 14.02.2017 година и изпълнителен лист по Ч.гр.д. № 523/2017 година на ВТРС. В условията на евентуалност, моли да бъде постановено решение, с което М.Й.П. бъде осъдена да заплати на "ОТП Факторинг България" ЕАД - град София сумата в размер на 955.53 лева - главница по Договор за кредит за текущо потребление от 27.01.2016, сключен с "Банка ДСК" ЕАД; сумата в размер на 110.43 лева - договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 27.03.2017 година до 27.01.2019 година и сумата в размер на 236.63 лева - наказателна лихва по чл. 19.1 ОУ на договора за периода от 04.03.2017 година до 04.03.2020 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване на задължението.

Претендира да бъдат присъдени направените от дружеството разноски по делото както в исковото, така и в заповедното производство.

Препис от исковата молба е връчен на ответника чрез назначения му по делото особен представител, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло дължимостта на посочените в исковата молба суми. Развива съображения, че клаузите на т. 7; т. 7.1. и т. 8 от договора за кредит и т. 7.1 и сл. от ОУ са неравноправни, а от там и нищожни, поради което не обвързват потребителя.

Навежда доводи, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем. Направено е искане предявените по делото искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Няма спор по делото, а и от представения заверен препис на Договор за кредит за текущо потребление от 27.01.2016 година, ведно с приложимите към него Общи условия и погасителен план /л. 33-42 от делото/ се установява, че "Банка ДСК" ЕАД - град София и ответникът са сключили договор, по силата на който дружеството е предоставило на ответника кредит в размер на 1 024.00 лева за рефинансиране на задължение по кредитна карта с дата на договора 24.04.2014 година, като последният се задължил да я върне, ведно с уговорената договорна лихва и такса. Общата стойност на договорените плащания е в размер на 1 329.22 лева, която сума страните са постигнали договорка да бъде платена на 36 броя месечни вноски, всяка в размер на 36.92 лева с падеж на първата – на 27.02.2016 година и падеж на последната – на 27.01.2019 година. Посоченият в договора Годишният процент на разходите е 19.34%.

В чл. 19 и чл. 20 от ОУ към договора за кредит страните са уговорили, че при забава в плащанията на главница и/или лихва кредиторът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем, включително когато кредитополучателят ползва повече от един кредит, отпуснати от кредитора и е допуснал забава по един кредит да обяви за предсрочно изискуеми и другите кредити независимо от тяхната редовност. В подадената по делото искова молба ищецът признава, че ответникът е извършил плащане за погасяване на задълженията по кредита, като последната платена вноска е с дата 27.12.2016 година.

По делото е приложено и заверено копие на Нотариална покана, рег. № 4664, том

II, акт № 22 от 01.12.2016 година на нотариус Д. Рачевец, рег. № 430 при НК на РБ, ведно с разписка № 4664/2016 година и удостоверяване на връчването й по реда на чл. 47, ал. 5, във връзка с чл. 47, ал. 1 ГПК /21-24/.

От приложеното по делото Ч.гр.д. № 523 по описа на

Районен съд – Велико Търново за 2017 година се установява, че във връзка с подадено Заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК на 14.02.2017 година са издадени Заповед № 306 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника М.Й.П. за сумата в размер на сумата в размер на 1 192.76 лв., от които 955.00 лв. – главница по Договор за кредит за текущо потребление от 27.01.2016г., сумата от 109.28 лв. – редовна договорна лихва за периода от 28.04.2016г. до 12.02.2017г., сумата от 7.14 лв. – лихва за забава върху просрочената главница за периода от 28.04.2016г. до 07.02.2017г., сумата от 0.81 лв. – лихва за забава върху цялата главница за периода от

08.02.2017г. до 12.02.2017г., сумата от 120.00 лв. – дължими такси по договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 13.02.2017г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 25.00 лв. - направените съдебни разноски в заповедното производство за заплатена държавна такса и сумата от 50.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК на заявителя е указано, че може да предяви иск за вземането си.

От Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 22.06.2017 година /л. 7-13/ се установява, че кредитодателят се е съгласил да прехвърли на "ОТП Факторинг България" ЕАД всички вземания на продавача, произтичащи от предоставените просрочени кредити на физически лица, необезпечени с ипотека, ведно с всички привилегии, обезпечения и другите им принадлежности, посочени в Приемо-предавателен протокол. С писмено потвърждение по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД /л. 15/ цедентът е потвърдил, че изброените в Приемо-предавателен протокол /л. 16/ вземания са прехвърлени на цесионера. В представеното по делото заверено копие на извлечение от Приемо-предавателен протокол от 27.06.2017 година са посочени датата на договора за кредит, ЕГН и трите имена на кредитополучателя, отпуснатата сума и остатъкът от задължението по него. Приложено е и пълномощно във връзка с цесията /л. 14/.

Ищецът, в качеството си на пълномощник на цедента по договора за покупко-продажба на вземания е изпратил до ответника уведомително писмо от 24.07.2017г. за извършеното прехвърляне на задълженията му по процесния договор за кредит /л. 18/. Видно от приложеното по делото известие за доставяне /л. 17/, същото се е върнало като непотърсено.

Препис от уведомителното писмо и посоченото по-горе пълномощно са връчени на ответника, ведно със съобщението по чл. 131 ГПК.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към ответника е процесуално допустим, доколкото е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК от кредитор, в чиято полза са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, връчени на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и има за предмет посочените в заповедта за изпълнение суми. В случая по делото наред с иска с правно основание чл. 422 ГПК е обективно съединен в условията на евентуалност осъдителен иск за същите суми.

Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е установяване съществуването на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на посоченото в нея основание. В този смисъл, за да бъде уважен предявеният по делото иск е необходимо в условията на пълно и главно доказване ищецът да установи наличието на валидно облигационно отношение между кредитодателя и кредитополучателя по договора за потребителски кредит, усвояването на кредита от ответника, настъпила изискуемост на вземанията по кредита, размера на претендираните отделни вземания, прехвърлянето на вземанията по кредита на ищеца с договор за цесия, за който ответникът е надлежно уведомен по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземанията.

Не е спорно по делото, а и от събраните доказателства безспорно се установява съществуването на валидно заемно правоотношение по силата на договор за кредит за текущо потребление по смисъла на чл. 9 и сл. ЗПК. Кредитодателят е бил изправна страна по договора, тъй като е изпълнил задължението си да предостави на ответника сумата посочена в договора - обстоятелство, което не се оспорва и от ответника по делото, чрез назначения му особен представител, чрез кредитна сметка с титуляр ответника. Това от своя страна е породило задължението на последния да върне заетата сума, заедно с уговорените с договора възнаградителна лихва в размер на 253.02 лева и такса в размер на 52.50 лева на 36 броя месечни вноски, с падеж на първата – на 27.02.2016 година и падеж на последната – на 27.01.2019 година. С исковата молба ищецът е признал, че последната месечна вноска, платена от кредитополучателя е тази с падежна дата 27.12.2016 година, т. е. за сумата общо в размер на 406.12 лева.

Неоснователно в тази насока се явява възражението на процесуалния представител на ответника по делото, че клаузите на т. 7; т. 7.1. и т. 8 от договора за кредит, както и т. 7.1. от ОУ към него са неравноправни, а от там и нищожни, поради което не обвързват потребителя. В тази връзка следва да се има предвид, че посочените клаузи от договора напълно отговарят на изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК. От съдържанието на договора е видно, че по напълно ясен и разбираем начин в т. 7, т. 7.1 от договора и в т. 7.1 от ОУ към него са посочени лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти, каквото е изискването на т. 9 от посочената правна норма. В договора ясно и точно е посочен лихвения процент към датата на сключване на договора; начина, по който е формиран; както и периода и условията, при които се променя. В т. 8 от договора пък е посочен размерът на годишния процент на разходите, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК. Освен това неоснователно се явява възражението на процесуалния представител на ответника, че не е предвидена възможност за намаляване на първоначалния лихвен процент. В договора и ОУ към него е предвидено единствено, че при отрицателна стойност на SOFIBOR, същият се приема за нула. Това обаче не означава че намаляването му след сключване на договора, който към него момент е 0.594% до 0.000%, не се намалява лихвения процент по кредита. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че посочените клаузи от договора не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, респективно - същите не са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.