Решение № 14599 от 21.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14599 гр. София, 21.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело № 20251110144035 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава осемнадесета, Раздел I, чл. 235 ГПК.

Предявени са по реда на чл. 422 ГПК при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от Т срещу Н. Г. В. за признаване за установено съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 279,52 лева, равняваща се на 142,92 евро, представляваща главница за цена на доставена и потребена топлинна енергия в имот, находящ се в **, за период от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законна лихва за период от 06.03.2025 г. до изплащане на вземането, сумата от 40,07 лева, равняваща се на 20,49 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.08.2023 г. до 26.02.2025 г. върху главницата за цена на доставена и потребена топлинна енергия, сумата от 72,23 лева, равняваща се на 36,93 евро, представляваща главница за цена на предоставена услуга за дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законната лихва за периода от 06.03.2025 г. до изплащане на вземането, сумата от 15,05 лева, равняваща се на 7,69 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.07.2022 г. до 26.02.2025 г. върху главницата за цена на предоставена услуга за дялово разпределение на топлинна енергия, за които суми на 26.04.2025 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 13529/2025 г. по описа на СРС, II ГО, 74 състав.

Ищецът Т твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответника, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че ответникът има качеството на потребители на услугите на ищеца, произтичащо от качеството му на собственик на топлоснабден имот с адрес: **. Сочи, че съгласно посочените ОУ е доставял за процесния период топлинна енергия, за която не е заплатена дължимата цена. Поради 1 неплащане на задълженията на определения в ОУ падеж ответникът изпаднал в забава, с оглед което и претендира обезщетение за периода на забавата в размер на законната лихва. Счита, че съгласно ОУ е легитимиран да претендира стойността на услугата за дялово разпределение на топлинната енергия през процесния период, както и лихва за забава върху това вземане. При тези съображения претендира процесните суми и заявява претенция за сторените в производството разноски.

Ответникът Н. Г. В., чрез назначения му от съда особен представител – адв. М. Н., е подал в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба, в който оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните, което да е източник на процесните задължения. Не оспорва количеството и качеството на доставената в процесния имот през процесния период в имота топлинна енергия, съответно стойността . Моли за отхвърляне на предявените искове.

Третото лице – помагач Н не изразява становище по предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

В полза на заявителя Т е издадена по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение от 26.04.2025 г. по ч.гр.д. № 13529/2025 г. по описа на СРС, 74 състав за претендираните суми по отношение на длъжника Н. Г. В.. Заповедта за изпълнение е връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК на длъжника, като в изпълнение указанията на съда заявителят в законоустановения срок по чл. 415, ал. 1 ГПК е предявил искове за установяване на вземанията, което поражда правния интерес за ищеца от водене на настоящото производство и неговата допустимост. Ето защо правният спор следва да бъде разгледан по същество.

По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ:

Основателността на предявените искове за установяване, че ответникът дължи претендираната цена по договор за продажба на топлинна енергия и за предоставената услуга за дялово разпределение се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия, 2) продавачът да е доставил през исковия период топлинна енергия в твърдяното количество и на претендираната стойност на купувача, 3) през процесния период в сградата, в която се намира процесният имот, да е извършвана услугата дялово разпределение от лице, с което ищецът има сключен договор, при което да е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение за предоставената услуга в претендирания размер и 3) изискуемост на задължението за плащане на продажната цена и възнаграждение за предоставената услуга. Съобразно правилото на чл. 154, ал.

1 ГПК в тежест на ищеца е установяване на горните предпоставки при условията на пълно и главно доказване. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на претенцията. В случай, че ищецът установи посочените по-горе обстоятелства, ответната страна следва да докаже опровергаващия довода за неизпълнение факт – точно във времево и количествено отношение изпълнение на задължението за плащане на потребената топлинна енергия за процесния период.

Предвид изявленията на страните в хода на производството и на основание на основание чл. 153, вр. чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото са отделени обстоятелствата, че процесният имот е присъединен към топлопреносната мрежа и е топлоснабден, както и че за процесния период до него е доставена топлинна енергия на сочената в исковата молба стойност, както и че 2 стойността на вземането за дялово разпределение съответства на начисленото такова.

Следователно спорът между страните се концентрира върху осъществяването на правнорелевантния факт на възникване на облигационното правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия.

Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията и договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно последния правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно, сключвано при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ.

Предвидена е писмена форма на договора, която не е форма за действителност, а за доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.

Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна енергия е обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е необходимо изрично волеизявление, като същото следва по силата на законовата презумпция на чл. 153, ал.

1 от Закона за енергетиката, в приложимата за процесния период редакция, съгласно която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба. Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството потребител на топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е собственик/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е изведено, че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Клиенти (потребители) на топлинна енергия могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

3

От приетия като писмено доказателство по делото нотариален акт за покупкопродажба на имот № 17, том LV, дело 10741/1995 г., се установява, че на 19.06.1995 г.

АБ-В.а е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 75, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. Овча купел 1, бл. 412, вх. В, ет. 5.

Видно от приложения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 143, том XLV, дело 9001, на 09.05.1996 г. АБ-В.а и ГН В. са продали придобитият от тях в режим на съпружеска имуществена общност процесен имот на КБ, като АБ-В.а си е запазила пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота.

На следващо място, от доказателствата по делото се установява, че АБ е починала на 16.11.2019 г., със семейно положение към датата на смъртта – разведена (решение за развод № 88 от 23.06.1998 г.), като е оставила за свой единствен наследник по закон сина си Н. Г. В..

Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗС, правото на ползуване се погасява със смъртта на ползувателя, ако то не е учредено за по-кратък срок. То не може да бъде наследено, тъй като законът изрично изключва неговото наследяване при смърт на притежателя му. Ето защо, със смъртта на АБ учреденото с прехвърлителната сделка от 09.05.1996 г. вещно право на ползване в нейна полза се е погасило, респ. прекратило се е и продажбеното правоотношение между нея и топлопреносното предприятие, възникнало по силата § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ.

По делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява правото на собственост върху процесния недвижим имот да е прехвърлено от титуляра му – КБ на ответника Н. Г. В., да му е било учредено вещно право на ползване, или да е бил сключен изричен писмен договор за доставка на топлинна енергия с него. Няма данни и за настъпило наследствено правоприемство. Ето защо и с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.