Определение № 2023 от 15.01.2024, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2023 гр. София, 15.01.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина В. Станчева като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Гражданско дело № 20231110133178 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Подадена е нарочна молба от процесуалния представител на ищеца в производството – адв. Д. М., осъществяващ правна защита и съдействие при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА – безплатна правна помощ - лично и като процесуален представител на ищеца Б. П. П., с която се иска изменение на Решение № 19172 от 22.11.2023 г., постановено по гр. д. № 33178/2023 г. по описа на СРС, 35 състав, в частта, с която първоначалният ответник „ФИРМА“ ООД е осъдено на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38 ЗА да заплати на адв. Д.

М. сумата от 800 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца в хода на настоящото производство, като се претендира присъждане на още 160 лева – дължим данък върху адвокатския хонорар с оглед ангажираните по делото доказателства. Молителят сочи, че по делото са ангажирани доказателства за регистрация по ДДС, а именно справка за регистрация по ДДС, актуална към датата на откритото съдебно заседание. Навежда, че това обстоятелство следва да бъде съобразено от съда при разпределяне отговорността за разноски за адвокатско възнаграждение. На второ място навежда изрична претенция за отхвърляне искането на насрещната страна за присъждане на адвокатски хонорар, алтернативно за неговото намаляване до сумата от 200 лева. Счита, че предвид ангажираните по делото доказателства не може да се направи еднозначно заключение дали сумата, представляваща адвокатско възнаграждение, е действително платена на процесуалния представител и как – по банков път или на ръка. Моли съда да постанови определение, с което да измени първоинстанционното съдебно решение в частта за разноски, като присъди допълни 160 лева в негова полза, представляващи начислен ДДС върху присъдените 800 лева за адвокатски хонорар, както и да остави без уважение искането на насрещната страна „ФИРМА“ ООД за присъждане на разходи за адвокатски хонорар, алтернативно те да бъдат намалени до сумата от 200 лева.

В предоставения по чл. 248, ал. 2 ГПК срок насрещната страна „ФИРМА“ ООД не е 1 взела отношение по молбата.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните и материалите по делото, намира следното:

Молбата по чл. 248 ГПК от адв. Д. М. е допустима – подадена е от процесуално легитимирано лице в срока съгласно процесуалния закон, като на л. 66 от делото е представен и списък за разноски по чл. 80 ГПК, съгласно изискването, разписано в т. 9 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

Разгледана по същество, молбата е неоснователна.

Съображенията за това са следните:

Правото да се претендират разноски е регламентирано в чл. 81, вр. с чл. 78 ГПК и безспорно съставлява имуществено субективно право, с което всяка от страните в производството потенциално разполага. С окончателния съдебен акт съдът следва да се произнесе и по сторените разноски.

Дискусионен момент по делото представлява законосъобразността на начисляването на данък добавена стойност върху доставената от адв. М. услуга - правна помощ и съдействие на ищеца, в хипотеза, когато тази помощ е безплатна такава по смисъла на чл.

38, ал. 1, т. 2 от ЗА от ЗА. По мнение на настощия съдебен състав ДДС не следва да се начислява върху адвокатското възнаграждение, в случаите, когато последното е реализирано в резултат на оказана безплатна правна помощ, при аргументи, както следва.

Съгласно новелата на чл. 2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облага всяка възмездна облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на страната, извършено от регистрирано по този закон лице или от лице, за което е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно вътреобщностно придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на територията на страната, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по този закон, както и вносът на стоки. Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки на стоки и услуги не се облагат с данък добавена стойност.

Правната помощ, която адвокат или адвокат от Европейския съюз може да оказва на лица, които имат право на издръжка, на материално затруднени лица или на роднини, близки или на друг юрист, е безплатна. По смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните доставки на услуги не подлежат на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2 пар. 1, б. "в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност.

Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл. 25, ал. 2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.

Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи 2 възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност.

За пълнота на изложението следва да се посочи още, че не следва нещо различно от разпоредбата на пар. 2а ДР НМРАВ. Разпоредбата няма отношение към дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА. Тя урежда начисляването на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС адвокати и го определя като неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не установява задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ. Такова съдържание разпоредбата не би и могла да има, защото няма законова делегация, която да овластява Висшия адвокатски съвет да регламентира данъчни правоотношения (така прието и в Определение № 917 от 02.05.2023 г. по гр.д. № 20238003101323 по описа за 2023 година на 4-то г.о. на ВКС).

Ето защо и съдът счита, че следва да остави без уважение молбата на адв. М. по чл.

248 от ГПК в частта относно претенцията му за присъждане на данък добавена стойност в размер на общо 160 лева върху присъдения вече по делото адвокатски хонорар, възлизащ на сумата от 800 лева, поради нейната неоснователност.

На второ място, съдът следва да се занимае с щението на молителя относно адвокатското възнаграждение, присъдено в полза на първоначалния ответник по делото „ФИРМА“ ООД. В молбата по чл. 248 от ГПК молителят е отбелязал, че в полза на ответното дружество не следва да се присъждат разходи за адвокатско възнаграждение понеже от ангажираните по делото доказателства не става ясно дали същото е действително заплатено от доверителя в полза на довереника и по какъв начин – по банков път или на ръка. Настоящия състав на съда не може да възприеме становището на молителя, доколкото на л. 73/гръб по делото е приложен договор за правна защита и съдействие от 13.11.2023 г., сключен между С. П. в качеството му на изпълнителен директор на „ФИРМА“ ООД – доверител и адвокат А. Н. от МАК – довереник. В коментирания договор е уговорен предметът на същия, а именно правна защита и съдействие, изразяващи се в изготвяне и предявяване на насрещен иск по настоящото гражданско дело, ведно с осъществяване на процесуално представителство за дружеството. Страните са обективирали и волята си относно договореното възнаграждение за предоставената услуга – 600 лева, за която е отбелязано, че е получена. За горните обстоятелства страните по сделката са се съгласили, в потвърждение на което са положили и своите подписи. По дискутираната тема е налице задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. По смисъла на т. 1 от посоченото Тълкувателно решение съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В съобразителната част на решението е прието, че за да бъде присъдено възнаграждението, страната трябва да е доказала реалното му заплащане на процесуалния си представител: в зависимост от уговорения в договора за правна помощ и съдействие начин на плащане – в брой или по банков път, заплащането на възнаграждението се доказва или чрез вписване на направеното плащане в самия договор, който има характер на разписка, или с представянето на доказателства за извършен банков превод. При плащане на адвокатското възнаграждение в брой е допустимо удостоверяването на плащането да бъде 3 извършено и с разписка, издадена след сключване на договора, ако плащането е извършено след възникване на правоотношението по договора за процесуално представителство и правна помощ, или с касов бон, ако адвокатското дружество разполага с фискално устройство. Предвид задължителните указания на ВКС, става ясно, че в договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.

В светлината на всички изложени по-горе съображения и като съобрази, че в представения договора за правна защита и съдействие от 13.11.2023 г. процесуалният представител адв. А. Н.-МАК изрично е заявила, че договореното възнаграждение в размер 600 лв. е изплатено, намира, че последното представлява уговорен начин на плащане на адвокатското възнаграждение в брой, макар в документа формално да не фигурира израз „в брой“, както и изявление, че сумата е платена (в този смисъл и Решение № 702 от 07.02.2023 г., постановено по гр.д. № 9225/2022 г. ВКС).

На последно място, съдът отбелязва, че не може да се съгласи с претенцията на молителя за редукция адвокатския хонорар на насрещната страна при съображения, че не е взето предвид отхвърлянето на част от насрещната претенция. Тези твърдения са очевидно голословни и не предполагат по-задълбочена аргументация за отхвърлянето им. Без основание е и твърдението за прекомерен размер на адвокатския хонорар по смисъла на чл.

78, ал. 5 ГПК, още повече, че адвокатското възнаграждение, платено на адв. Николовска е с 200 лева по-малко от присъденото на молителя – адв. М..