Определение № 3804 от 25.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3804 гр. София, 25.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002101253 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Л. М., против решение № 168 от 29.11.2023 г. по гр. дело № 277/2023 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което първоинстанционното решение е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд - Ямбол.

Касаторът твърди, че въззивното решение, което има характер на определение, е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон. Иска неговата отмяна. Претендира разноски.

Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с допълнителното основание, регламентирано в чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да е формулиран правен въпрос, като поддържа постановяването му в противоречие с определение № 100 от 13.06.2022 г. по гр. дело № 1566/2022 г. на ВКС, I г. о., и решение № 71 от 06.04.2019 г. на ВКС, IV г. о., и с очевидната му неправилност. За обосноваване на последната излага доводи за възлагането на ищеца с държавна такса и нарушаване на принципа на процесуалната икономия поради необходимост от извършването на всички съдопроизводствени действия.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., при проверка на основанията за допускане на касационното обжалване, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и 1 отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявена на 29.06.2021 г. от С. М.

(сега касатор) искова молба и уточняващи я молби, в която са изложени фактически твърдения за закупуване на 21.08.2013 г. на лек автомобил „Фолксваген Туарег“ с ДК [рег.номер на МПС] , при регистрацията на който се оказало, че автомобилът се издирва в Шенгенската информационна система (ШИС) поради предходна сделка със същия между двама италиански граждани в Република Италия, купувачът по която е платил с чек без покритие. С протокол за доброволно предаване от 29.08.2013 г., утвърден съгласно чл. 69а ЗМВР (отм.), понастоящем чл. 84 ЗМВР (2014 г.), автомобилът е иззет от прокурор при Ямболска окръжна прокуратура (ЯОП), а с прокурорско постановление от 27.09.2013 г. по пр. пр. № 2020/2013 г. на ЯОП, на основание чл. 69а ЗМВР (отм.), понастоящем чл. 84 ЗМВР (2014 г.), и Инструкция № 1390 от 31.03.2011 г. на ВКП, е разпоредено предаването му на италианските власти. Въпреки че в 30-дневния срок по чл. 69а ЗМВР (отм.) не е постъпила молба за правна помощ от италианските власти за връщане на автомобила, поради прокурорското разпореждане по чл. 69а ЗМВР (отм.), понастоящем чл. 84 ЗМВР (2014 г.), полицейските органи не са му върнали автомобила, като с решение № 4 от 16.03.2017 г. по к. дело № 16/2016 г. Конституционният съд на Република България са обявени за противоконституционни разпоредбите на чл. 84, ал. 6, изр. 1 и чл. 84, ал. 8 ЗМВР и в същото е прието, че актовете на прокурора по чл. 84 ЗМВР в това производство са административни и за тях е допустим съдебен контрол по АПК. След престой от 4 години и 4 месеца на паркинга на КАТ - Ямбол, без да бъде поискан от италианските власти, със заповед от 08.01.2018 г. на началника на РУ - Ямбол при ОДМВР - Ямбол автомобилът му е върнат, а опитите да получи обезщетение за вредите, понесени от незаконосъобразното задържане на автомобила с прокурорското постановление, останали безрезултатни във водените административни производства поради действието занапред на посоченото решение на КС и липсата на предвиден към датата на постановяване на прокурорския акт съдебен контрол пред административен съд, а само на такъв пред по-горестоящата прокуратура. Излага, че приемането на противоконституционен закон е деликт и неизпълнението на задължение на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС, изразяващо се в бездействие да уреди правните последици, възникнали от противоконституционните разпоредби на чл. 84 ЗМВР, е противоправно поведение, а и липсата на законодателна уредба за осъществяването на контрол на актовете на прокурора при временното изземване на вещи по чл. 84 ЗМВР е нарушение на правото на ЕС, поради неосигуряване в съответствие с изискванията на чл. 13 във вр. чл. 6 КЗПЧОС на ефективни правни средства за защита на правото на собственост.

Въз основа на тези обстоятелства обоснова искане, след многократно направени уточнения, за осъждане на Държавата за сумата 124388 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствения му автомобил за периода от 01.10.2013 г. - 08.01.2018 г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на увреждането - 23.01.2020 г., до окончателното й изплащане, което искане е отхвърлено с решението на първоинстанционния съд.

При извършване на служебната проверка по чл. 269 ГПК, въззивният съд е констатирал, че 2 първоинстанционното решение е недопустимо поради липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, а именно надлежна пасивна легитимация на ответника. За да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение, с което искът на касатора по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ против държавата, представлявана от министъра на финансите, е отхвърлен и да върне делото на първата инстанция за конституиране на надлежен ответник, въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, постановена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, според която исковете за вреди от нарушение на правото на ЕС от законодателния орган и националните юрисдикции са разглеждани на основание чл. 49 ЗЗД. Законодателят с изменението на ЗОДОВ, обн., ДВ - брой 94 от 29.11.2019 г., е приел, че тези искове са идентични по своя характер с исковете за отговорността на държавата за вреди, осъществявани по реда на ЗОДОВ. Ответник по този иск е държавата, но представлявана от процесуален субституент - органът, от чийто незаконни актове, действия или бездействия се претендира вредата. С оглед така даденото разрешение въззивният съд е приел, че надлежно легитимиран ответник по предявения по производството иск за вреди, причинени от националния законодател, поради нарушение на правото на ЕС, който е квалифициран по чл. 49 ЗЗД, въпреки посоченото изменение в ЗОДОВ, е Народното събрание на Република България, като неин процесуален субституент.

По тези мотиви е постановено обезсилване на решението и връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за насочване на предявения иск против надлежно процесуално легитимирания ответник.

Обжалваното въззивно решение няма характер на определение и подлежи на касационно обжалване. Въззивната инстанция обезсилва с определение първоинстанционното решение и прекратява исковото производство само в изрично предвидените в закона случаи - при десезиране на съда поради отказ от иска по чл. 233 ГПК или поради постигане и одобряване на съдебна спогодба; невъзобновяване на производството, спряно пред въззивен съд по взаимно съгласие (чл. 231 ГПК); липса на правосубектност на която и да е от страните по делото, която не може да се отстрани посредством института на правоприемство (чл. 227 ГПК) – при смърт на ищеца, когато предмет на исковата защита е строго лично, ненаследимо субективно право; сливане на насрещните страни; неизпълнение на задълженията по чл.

230, ал. 2 ГПК при смърт на ответника във въззивното производство; заличаване на страна – търговско дружество чрез ликвидация (ТР № 1/17 от 03.12.2018 г. на ОСТК на ВКС). Във всички останали случаи, когато първоинстанционното решение се явява недопустимо поради недопустимост на исковото производство (липса на процесуални предпоставки за съществуването и/или надлежното упражняване правото на иск, вкл. неотстранени в срок нередовности на исковата молба), въззивният съд се произнася след проведено открито съдебно заседание по чл. 268 ГПК, като постановява съдебно решение по чл. 270 ГПК.

Когато въззивният съд констатира, че първоинстанционното решение е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, той следва да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция с указания за конституиране на надлежния ответник и разглеждане на делото с негово участие (т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Неговият акт подлежи на 3 обжалване в сроковете и по реда на глава ХХІІ ГПК.

При гореизложените мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не са налице.

Въззивното решение не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“, пряко от съдържанието на въззивния акт - без реална необходимост от анализ и съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на закона – материалния или процесуалния, довело до постановяване на въззивното решение „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или извън закона, материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem“ - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, и е нарушил основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, а явна необоснованост - когато въззивният съд е формирал изводите си във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност и постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз. В тези случаи допускането на касационно обжалване е предпоставено от формулиран правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В случая от прочита на мотивите на обжалваното въззивно решение не се обосновава наличие на квалифицираната форма на неправилност, която да послужи като основание за допускането му на касационното обжалване.

Изложените в касационната жалба и изложението към нея доводи също не сочат за наличието на съществен порок от категорията на описаните. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание за служебно допускане на касационното обжалване по чл.

280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение на някое от основанията посочени в чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от посочване от страна на касационния жалбоподател на конкретен правен въпрос, с ясна и точна формулировка, който е от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК - ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и допълнителното основание по 4 смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.