Решение № 75 от 25.04.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 75 гр. Пловдив, 25.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галина Гр. Арнаудова

Членове:

Мария П. Петрова

Румяна Ив. Панайотова-Станчева при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно гражданско дело № 20255000500134 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 293 от ГПК.

Делото е образувано след отмяна на предходно въззивно решение с решение на Върховния касационен съд.

Първоначално въззивното производство по в.гр.д. № 297/2023 г. по описа на Пловдивския апелативен съд е било образувано по подадената от „У.“ ЕООД – Пловдив чрез процесуалния му представител адвокат Г. Н. въззивна жалба против решение № 221/22.02.2023 г., постановено по гр.д. № 1732/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което дружеството е осъдено да заплати на В. П. З. 35 000 лв. като получена без основание на 12.09.2017 г. чрез банков превод, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.06.2022 г. до окончателното й изплащане. Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е неправилно по изложените във въззивната жалба съображения, като моли да бъде отменено решението и да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявеният иск. Претендира разноски.

Въззиваемата В. П. З. чрез процесуалния й представител адвокат М. Р.

1 оспорва въззивната жалба и моли съда да я отхвърли. Претендира разноски.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Съдът намира, че жалбата е подадена в срок против подлежащ на обжалване съдебен акт от лице, имащо право на жалба, изпълнени са и останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявения от В. П. З. чрез процесуалния й представител адвокат М. Р. против „У.“ ЕООД – Пловдив иск за заплащане на сумата 35 000 лв. Ищцата твърди, че на 12.09.2017 г. между страните е сключен договор за временна финансова помощ, по силата на който тя се задължила да предостави на дружеството 35 000 лв., което изпълнила същия ден, превеждайки сумата от собствената си банкова сметка по банковата сметка на ответника. На 15.09.2017 г. страните сключили договор за заем в писмена форма за уреждане на възникналото преди това правоотношение между тях, но тъй като той бил подписан неприсъствено, подписът за заемател бил оспорен от дружеството с мотив, че не е подписан от управителя му, което довело до отказ да се върне платената сума. Предвид оспорване наличието на заемно правоотношение от ответника ищцата моли съда да постанови решение, с което да осъди „У.“ ЕООД - Пловдив да й заплати сумата 35 000 лв. като получена при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

Ответникът „У.“ ЕООД - Пловдив оспорва иска като неоснователен и недоказан и моли той да бъде отхвърлен. Твърди, че не е получавал сумата 35 000 лв. по договор за заем, какъвто не е бил сключван във връзка с преведената на 12.09.2017 г. сума, а този договор от 15.09.2017 г. и платежното нареждане от 12.09.2017 г. са несъотносими едно към друго и се отнасят до различни облигационни отношения. Претендира разноски.

С молба от 19.09.2022 г. З. е уточнила, че претендираната сума е преведена на 12.09.2017 г. при начална липса на основание, а впоследствие страните не са сключвали какъвто и да е било договор, уреждащ превода й и създаващ основание за задържане на сумата.

В първото по делото съдебно заседание на 14.11.2022 г. ответникът е 2 заявил, че не оспорва получаване на сумата 35 000 лв. от ищцата по банковата си сметка, но основанието за това е безлихвена временна финансова помощ, за връщането на която не е договорен срок.

С определение № 161/13.09.2023 г., постановено по гр.д. № 297/2023 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, исковата молба е оставена без движение до уточняване на обстоятелствената част на същата и привеждане на петитума в съответствие с изложените фактически твърдения, съставляващи основанието на иска.

С молба от 20.09.2023 г. В. З. е уточнила, че фактическото основание на иска е плащане на търсената сума при начална липса на основание, като е заявила, че поддържа подадената молба от 19.09.2022 г. и чрез нея е отстранила първоначалната неяснота на исковата молба, по този начин спорното право е индивидуализирано от окръжния съд в изготвения от него доклад, а на ответника е указано да установи твърдения от него договор за финансова помощ.

Предвид изложените от ищцата фактически обстоятелства в исковата молба и двете уточняващи такива, както и при отчитане на задължителните указания по смисъла на чл. 294, ал. 1 от ГПК в отменителното решение на Върховния касационен съд, следва да се приеме, че съдът е бил сезиран с иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Тук следва да се добави, че според настоящия състав чрез подадените от З. молби са отстранени нередовности на исковата молба чрез привеждане на обстоятелствената част на същата с отправения към съда петитум, като молбите са подадени преди и след първото по делото съдебно заседание, а не е изменен искът по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 1 от ГПК и в тази част мотивите на решението на Върховния касационен съд нямат задължителен характер.

С обжалваното решение „У.“ ЕООД – Пловдив е осъдено да заплати на В. П. З. 35 000 лв., получени без основание на 12.09.2017 г. чрез банков превод, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.06.2022 г. до окончателното й изплащане, както и 5 200 лв. разноски в производството по делото.

С решение № 190/13.11.2023 г., постановено по гр.д. № 297/2023 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, е обезсилено решението на окръжния съд като постановено по непредявен иск и делото е върнато на Окръжен съд – 3

Пловдив за разглеждане на делото от нов състав на съда съобразно изложените в исковата молба фактически твърдения за наличие на заемно правоотношение.

С решение № 67/06.03.2025 г., постановено по гр.д. № 505/2024 г. по описа на Върховния касационен съд – І т.о., е отменено въззивното решение и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд.

Както вече беше посочено, решението на окръжния съд е обжалвано от ответника изцяло, като след отмяната на въззивното решение от Върховния касационен съд първоинстанционното решение е предмет на въззивното производство в своята цялост.

При служебната проверка на решението по реда на чл. 269 от ГПК не се установиха пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост.

По отношение на правилността на обжалваното решение съдът съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване проверка само в обжалваните части /в случая изцяло/, на оспорените в жалбата фактически констатации и на изрично въведените в жалбата процесуални нарушения от първоинстанционния съд.

По делото е безспорно установено, че на 12.09.2017 г. В. З. е превела по сметка на „У.“ ЕООД – Пловдив сумата 35 000 лв., като в платежното нареждане е посочено като основание за превода „договор за временна финансова помощ“.

От приетото в първоинстанционното производство заключение по съдебно-счетоводна експертиза с вещо лице Д. С., което съдът като неоспорено от страните и компетентно изготвено възприема, се установява, че получената на 12.09.2017 г. сума от 35 000 лв. е отразена в баланса на ответното дружество, включена е в баланса на дружество към 31.12.2017 г. в перо „Други задължения“, а в оборотната ведомост на дружеството за периода 01.01.2017 г. - 31.12.2017 г. по сметка 499 „Други кредитори“ е отразено задължение към ищцата в размер на 115 000 лв., като исковата сума от 35 000 лв. е посочена без имената на З., а като „контрагент“.

При приемане на заключението му в съдебно заседание на 23.01.2023 г.

4 експертът е обяснил, че първичният счетоводен документ, отразен за получаването на сумата 35 000 лв., е платежното нареждане, копие от което е приложено по делото, като при изготвяне на заключението вещото лице е поискало от ответното дружество да бъде предоставен документ за временна финансова помощ и му е било дадено решение на едноличния собственик на капитала на дружеството от 12.09.2017 г., по силата на което е взето решение поради недостиг на финансови средства да се иска заем от В. З..

По делото е прието като доказателство това решение на едноличния собственик на капитала на „У.“ ЕООД – Пловдив С Б от 12.09.2017 г., с което е решено ответното дружество да получи финансова помощ от В. З. в размер на 35 000 лв. на основание договор за финансова помощ чрез еднократен банков превод, без лихва и без уговорен срок за връщане.

От представеното решение на едноличния собственик на капитала на „У.“ ЕООД – Пловдив от 12.09.2017 г. може да се направи извод, че дружеството е взело решение да получи безвъзмездна финансова помощ от З. в посочения размер.

От платежно нареждане от 12.09.2017 г. може да се приеме, че З. е превела на ответното дружество сумата 35 000 лв., като е посочила, че това е на основание договор за временна финансова помощ.

Безспорно е, че договорът за заем е неформален такъв, а по същността си такъв е и договорът за временна финансова помощ, като независимо от това коя от страните ще се приеме за предложител и коя за адресат на предложението, в случая има съвпадане на насрещните волеизявления на съконтрахентите, т.е. постигнато е съгласие относно съществените елементи на правоотношението – размера на предоставената за ползване сума, липсата на възнаградителна лихва /доколкото такава не е уговорена изрично в писмена форма, а и наименованието на договора – за временна финансова помощ – може да се тълкува в този смисъл/, като при липсата на уговорен между страните срок за връщането й, тази клауза се заменя от нормативно определената по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД и длъжникът изпада в забава след покана от кредитора.

В подкрепа на направения извод е и признанието на процесуалния представител на ищцата адвокат Р. в съдебно заседание на 01.11.2023 г. в първото въззивно производство за това, че исковата сума е била преведена от 5 нея след разговор с бившия й съпруг К. З., който я помолил за това, но тя не е водила разговори с управителя на дружеството.

Следователно З. е действал от името на дружеството без представителна власт, но доколкото след като е получил плащането, търговецът не се е противопоставил на това ведната след узнаването, той е потвърдил извършеното действие от пълномощник без представителна власт /чл. 301 от ТЗ/ и договорът за временна финансова помощ е бил сключен.

На база на събраните по делото доказателства и отчитайки факта, че по принцип писмената форма не е такава като условие за действителност на договора за заем, а в случая тя дори е била спазена, макар волеизявленията на договарящите да не са материализирани в един документ, съдът приема, че между страните е сключен договор за временна финансова помощ от 12.09.2017 г. без уговорен конкретен срок да връщане на сумата.

Предвид гореизложените мотиви съдът намира, че при плащане на процесната сума от 35 000 лв. е съществувало договорно правотношение между страните по посочения договор за временна финансова помощ, като тя е била дадена на това основание, поради което искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Поради приетия от въззивната инстанция резултат за неоснователност на иска не следва да бъде обсъждан въпросът от кога е започнал да тече давностният срок на вземането на З. на посоченото основание и дали той е изтекъл към момента на предявяване на иска, респ. дали по делото е направено уточнение на исковата молба или изменение на иска.

Доколкото окръжният съд е стигнал до противни правни изводи, решението му е незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен.