Решение № 193 от 06.04.2026, Районен съд - Разлог

РЕШЕНИЕ

№ 193 гр. Разлог, 06.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Ил. Динев при участието на секретаря З. М. И.-Б., разгледа докладваното от Крум Динев, Гр. дело № 20251240101505 по описа за 2025 година

Производството е по реда на глава 13-та от ГПК, (”Основно производство”).

Производството по делото е образувано по ИМ на ищеца Г.Б.М., ЕГН*, с адрес в *, насочена с/у ответника “К.”ЕООД, ЕИК*, с адрес в *, с управител Н.П., съдържаща следната претенция – да бъде прогласен за нищожен договор за потреб. кредит, сключен м/у страните в производството на 10.03.2025 г., на основание чл.26, ал.1, пр.1, поради противоречие със закона. В условията на евентуалност се иска да бъде провъзгласена клауза от договор за потреб. кредит, сключен на 10.03.2025 г., предвиждаща заплащане на неустойка от 1`974.67 лева, на основание чл.26, ал.1, пр.1 и 3, ЗЗД. Процесуалният представител на ищеца претендира разноски на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА. В обстоятелствената част на ИМ се обосновава защо според ищеца е налице недействителност на облигационната връзка.

Твърди се, че на 10.03.2025 г. кредиторът предоставил на ищеца сума от 2`000.00 лева, като посочил в договора, че сумата се отпуска при фиксиран ГЛП от 50 на сто и ГПР от 62.86%.

Възнаградителната лихва била прекомерно висока, а в ГПР не се включвало задължението за заплащане на неустойка по договора. В ч. II, т.8 от стандартния европейски формуляр се посочвало, че потребителят се задължава да предостави на кредитора обезпечение – поръчител, който да отговаря на определени условия и при неизпълнение, то той дължи неустойка от 1`974.67 лева. Липсвало и ясно разписана методика, формираща размера на ГПР, не ставало ясно кои точно разходи били включени в него. Представя правни съображения относно хар-ра на неустоечната клауза и се акцентира на чл.21, ал.1 ЗПК.

Клаузата за неустойка – чл.18 от договора, била уговорена в отклонение с функциите, заложени в чл.92 ЗЗД, като същата единствено оскъпявала кредита и водила до неоснователно обогатяване за кредитора.

В срока за отговор по реда на чл.131, ал.1 ГПК, е постъпил такъв от ответното дружество, с който се признава за сключения м/у страните договор за кредит, по силата на който в полза на ищеца е била отпусната сума от 2`000.00 лева, но оспорва възраженията на потребителя за недействителност на целия договор. Акцентира, че били съобразени всички изисквания, регламентирани в чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 от ЗПК. Потребителят сам избрал всички условия по договора; размерът на ГПР към датата на сключване на договора отговарял на изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, като уговорената неустойка не е следвало да бъде включвана в ГПР, тъй като клаузата била уговорена под условие – изтичане на 1 определен срок за предоставяне на обезпечение, а разходите, които се включвали в ГПР, следвало да бъдат известни на кредитора още към датата на сключване на договора.

Представят се и правни съображения, ч/з които ответникът обосновава валидността на клаузите за възнаградителна лихва и неустойка, предвидени в договора. Възразява с/у доказателствените искания на ищеца.

Съдът след като съобрази представените писмени док-ства, намира следното от фактическа и правна страна:

С доклада по делото съдът е приел за безспорно, че м/у страните е бил сключен договор за кредит от 10.03.2025 г., по силата на който в полза на ищеца била предоставена сума от 2`000.00 лева. От представеният стандартен европейски формуляр става ясно, че потребителят следвало да представи едно от изброените обезпечения, като в противен случай дължал неустойка от 1`974.67 лева. Посочен е размер на ГПР, като в отговора на ИМ се признава, че посочената неустойка не е била взета предвид при определяне размера на ГПР.

С оглед на тези обстоятелства настоящият съд. състав намира исковата претенция за основателна, тъй като действително е налице недействителност на облигационната връзка поради допуснато нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.3, б.ж) от Директива 2008/48 и §.1, т.1 от ДР на ЗПК, понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати вр. с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нот. такси. Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за доп. услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен % от общия размер на предоставения кредит. В случая процесният договор за заем само формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, и чл.19, ал.4 ЗПК, но всъщност в него е изградена конструкция, ч/з която да се заобиколи забраната размерът на ГПР да не надвишава 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в € и във валута, определена с постановление на МС на Р.Б., като дължимата неустойка не е включена в размера на обявения ГПР, макар да е следвало. Размерът на същата е била известно на кредитора към момента на сключване на договора за кредит.

Посочената от кредитора сума, дължима като неустойка по договора е трябвало да бъде част от ГПР, защото на практика в случая не се касае за дължимо договорно обезщетение от неизпълнение на задължение на длъжника, което да има за цел реално овъзмездяване на настъпили вреди за заемодателя, в който случай би било приложимо изключението на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, а за прикрито доп. възнаграждение за кредитора, който отнапред е определил размера му. Самото основание на начисление на тази сума няма нищо общо с обезщетителната функция на неустойката, защото обезпечението може да се изиска предварително като условие за сключване на самия договор. Именно в т.44 в Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС са дадени принципни указания към бълг. съд да вземе предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните доп. услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с дадена договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези доп. услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието "общи разходи 2 по кредита за потребителя", нито на понятието "ГПР" по смисъла на Директива 2008/48 на ЕП и С. от 23.04.2008 г. относно договорите за потреб. кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Отделно от това, съгласно т.55 и т.56 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Според СЕС санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален хар-р. Или заключението е, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, се приравнява на непосочване на ГПР, което води до недействителност на цялата договорна връзка.

С оглед на горното, исковата претенция следва да бъде уважена изцяло. Адв. възнаграждение което се дължи в полза на процесуалния представител на ищеца, съдът определя от 200.00 €, като при формиране на размера съдът съобразява, че делото не се отличава с фактическа или правна сложност, провеждането на едно ОСЗ, в което представителят не се е явил и в него не са приемани док-ства, различни от тези, приложени към ИМ и отговора към него, които да са предполагали необходимост от допълнителна подготовка пред ищеца и неговия представител.

Така мотивиран, Рг.РС на основание чл.235, ал.1 ГПК,

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията м/у ищеца Г.Б.М., ЕГН*, с адрес в *, и ответника “К.”ЕООД, ЕИК*, с адрес в *, с управител Н.П., че сключеният м/у тях договор за кредит от 10.03.2025 г. е недействителен поради допуснато противоречие със закона – чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, “К.”ЕООД, ЕИК*, да ЗАПЛАТИ на адв. Л.Б., адв. възнаграждение за настоящата инстанция от 200.00 €.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Бл.ОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Разлог: _______________________

3