Определение № 4103 от 18.09.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4103 гр. София, 18.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веселка Марева

Членове:

Гергана Никова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20238002102966 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Столична община, против решение № 1790 от 06.04.2023 г. по гр. дело № 12293/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20281657 от 21.12.2020 г. по гр. дело № 15930/2018 г. на Софийски районен съд, 24-ти състав, и определения от 05.04.2021 г. и 21.06.2021 г. по същото решение в частта за разноските. С потвърденото първоинстанционно решение са уважени предявени от „Радстрой Слатина“ ЕООД и П. С. С. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че Столична община не е собственик на 279 кв.м от имот със стар идентификатор ***, представляващ УПИ *-* от кв. 247а по плана на [населено място], м. „Х. С.-С.“, а понастоящем имот с идентификатор ***.

Касаторът Столична община поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост с приетото от въззивния съд. Иска решението да бъде отменено и претендира разноски.

Обосновава искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирана в чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните правни въпроса: 1. Допустимо ли е съдът да приеме за доказано право на собственост на ищеца по отрицателен установителен иск, без да е изследвана и доказана в процеса идентичността между имота, предмет на спора, и тази на имота, който твърди, че е придобит от ищеца; 2. Кои са индивидуализиращи признаци при установяване на идентичност между два имота. Поддържа тези два правни въпроса да са разрешение в противоречие с решение № 196 от 11 ноември 2015 г. по гр. дело № 2495/2015 1 г. на ВКС, I г. о., и решение № 47 от 21.07.2021 г. по гр. дело № 2925/2020 г. на ВКС, II г. о.;

3. Налице ли са предпоставките на пар. 7, ал. 1, т. 3 ЗМСМА, за да може да се опрели, че процесният имот е общинска собственост, като въпрос разрешен в противоречие с решение № 214 от 6.04.2010 г. по гр. дело № 4144/2008 г. на ВКС, III г. о.; 4. Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск от един съсобственик срещу трето за цялата вещ лице; 5. Обуславя ли се правния интерес на ищеца от предявяване на отрицателен установителен иск с притежание на самостоятелно право върху имота, и 6. При предявен отрицателен установителен иск от един от съсобствениците, когато собствеността произтича от наследствено правоотношение, и се установи, че ответникът не притежава отричаните права следва ли да се признае за установено, че той не е собственик на отричаното право в пълен размер. Посочва, че тези три процесуалноправни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 35 от 5.03.2019 г. по гр. дело № 1845/2018 г. на ВКС, I г. о., ГК, и решение № 151 от 6.12.2018 г. по гр. дело № 4545/2017 г. на ВКС II г. о.

Ответниците по касация – „Радстрой Слатина“ ЕООД и П. С. С., оспорват наличието на основания за допускане на решението до касационно обжалване и на твърдените касационни основания. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител с надлежни пълномощия, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството, по което е постановено обжалваното решение, е образувано по предявен отрицателен установителен иск от „Радстрой Слатина“ ЕООД и П. С. С. против Столична община за отричане правото на собственост на общината върху 279 кв.м от имот със стар идентификатор ***, представляващ УПИ *-* от кв. 247а по плана на [населено място], м. „Х.

С.-С.“, а понастоящем имот с идентификатор ***. Твърди се, че дружеството е приемател на право на строеж върху поземления имот по нотариален акт № 44 от 2016 г., учредено от съсобствениците на имота, сред които и П. С. С., собствеността върху който по нотариален акт № 3 от 18.01.1926 г. и нотариален акт № 94 от 1932 г. след неговото отчуждаване по ЗОЕГНПС им е възстановена. След построяване на сграда в имота въз основа учреденото право на строеж по заявление на дружеството от 06.02.2017 г. общината е издала скица и удостоверение за имота с вписване, че тя е съсобственик на УПИ *-* от кв. 247а по плана на [населено място], м. „Х. С.-С.“ и 279 кв.м от същия имот са общинска собственост въз основа на АОС № 0703 от 28.04.1999 г., издаден въз основа на АДС № 2235 от 28.05.1963 г.

С неоснователно претендираното право общината на основание чл. 92 ЗС би придобила права и върху построената сграда в имота, а имотът по посочените от общината актове за собственост не включвал процесния имот.

2

Столична община поддържа, че искът е недопустим поради липса на правен интерес за ищците при наведените твърдения за притежавано от тях съответно право на строеж върху поземления имот и идеална част от правото на собственост върху общината, а и неоснователен поради придобиване на собствеността на спорната част от имота от общината на основание пар. 7, ал. 1, т. 3 ПЗР на ЗМСМА и пар. 42 ПЗР на ЗИДЗОС, тъй като липсвала отмяна на отчуждаването, съответно възстановяване на собственост върху нея на отчуждените собственици, на които им е възстановена собствеността само върху част имота с площ от 1000 кв.м.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че за ищците, е налице правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск за отричане на претендираното от общината право на собственост поради осигуряването с него на защита както на изключителната собственост на дружеството върху построените обекти в сградата с реализирането на учреденото му право строеж върху поземления имот и на възможността му за безвъзмездно придобиване, съобразно предвиденото в договора за учредяване на право на строеж, в собственост на съответни идеални части от земята, така и на правото на съсобственика по наследяване и реституция, за упражняването на което от значение са и съсобствениците върху имота. Посочил е за установени фактите, от които произтича правният им интерес от иска, въз основа на нотариалния акт № 44 от 12.05.2016 г. за учредяване на правото на строеж върху поземления имот за дружеството и нотариални актове № 3 от 18.01.1926 г. и нотариален акт № 24.11.1932 г. за придобиване от Т. П. Х., наследник на който е и ищецът П. С., на недвижими имоти, които по актове за завземане от 1949 г. са били отчуждени по ЗОЕГПНС и след това реституирани, осъществяването на които е било посочено и в издаденото от общината удостоверение към заявление от 06.02.2017 г. С последното се потвърждавало и деактуването и предаването на имота на [улица] (преди [улица]) на Г. Т. Ц., М. Т. Й., Е. Т. Ц., С. Т. Ц. и С. Т. Ц., които са наследници на Т. П. Х. по приложените удостоверения за наследници, а ищецът П. С. - наследник на С.

Т. Ц.. Правата на същите по посочените нотариални актове били признати и със сключения с тях от ответника СО след завеждане на делото договор за дарение от 2018 г. на части от имота, попадащи в двете улици, с които същият граничи („С.“ и „М. Б.“).

Изложил е, че за имота в АДС № 2235 (5074) от 1963 г., въз основа на който е съставен АОС № 0703/1999 г., не са посочени граници, а са посочени само площ и намираща се в него сграда за ползване от 109-то ОУ. За граници на имота по акта за общинска собственост, за който същият се отнася, са посочени от три страни улици - „С.“, която е със стари имена „Б.

Г.“ и „Ч. а.“; „М. Б.“ и „И. Щ.“, и имот пл. № *. При обсъждане на приетото пред първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническата експертиза и разясненията на вещото лице при неговото изслушване въззивният съд е приел за установено, че в регулационен план от 1975 г. е предвидено имот пл. № * да е част от парцел * - За училище, но регулацията не е приложена и в последващите изменения на плана отреждането за училище е отпаднало и такъв парцел няма отразен, което се установявало и от извадка от плана, като имотът е съществувал като такъв със същият номер и в най-стария кадастрален план отпреди 1959 г. От извадките на различните действали и съхранявани планове и от 3 комбинираната скица към експертното заключение въззивният съд е приел за установено, че още към 1922 г. между процесния имот и имота, посочен с отреждане За училище (и който е актуван с АДС от 1963 г.), се намирали други два имота – *-* (преди *-*) и имот *-* (преди *-*), т.е. същите нямали обща граница и в него не се включвал УПИ *-*, за който вещото лице е заявило, че имотът по нотариалния акт от 1932 г. вероятно не е част от него. Извел е за установено от събраните доказателствени средства, че спорната част е част от УПИ *-*, който е идентичен с имота по нотариалния акт от 1926 г., отчужден по ЗОЕГПНС и собствеността върху който е възстановена изцяло на наследниците на Т. Х., видно и от посочените в удостоверението на общината заповеди за деактуването му (т.е. за имотите и по двата нотариална акта). Този извод е извел и от местонахождението на имота по АДС и АОС съответно на [улица], а понастоящем [улица], а на процесния имот с предходен идентификатор *** и нов идентификатор *** – [улица], посочена и в актовете за държавна собственост от 1949 г., с които този имот на наследниците на Т. Х. е бил отчужден по ЗОЕГПНС, а не със заповед от 1961 г., посочена в АДС от 1963 г.

Съобразявайки определящите за собствеността и индивидуализацията на недвижимия имот граници, а не площ на същия, е приел, че поземлен имот с идентификатор ***, представляващ УПИ *-*, част от който е и спорната част, не е част от имота по АДС от 1963 г. и този по съставения въз основа на него АОС от 1999 г., от описанието на който се извеждал несъмнен извод, че в границите на имота не са включвал процесният УПИ *-* и дори нямали обща граница. При недоказване, че процесният имот е част от имота по посочените актове и че същият е бил държавна собственост, преминала по силата на закона в собственост на общината – пар. 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА, въззивният е посочил, че общината не е установила правото й на собственост и искът се е явявал основателен.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават.

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с актове на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.