Решение № 93 от 25.01.2022, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 93 гр. Плевен, 25.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Христо Ст. Томов при участието на секретаря РУМЯНА ИЛК. КОНОВА като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело № 20214430104767 по описа за 2021 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Постъпила е искова молба от С. Р. С. от гр. Плевен против „***“ *** гр.

***. В молбата се твърди, че на *** год. ищецът е сключил договор за потребителски кредит № *** с „***” ***. Твърди се, че в договора е посочено, че сумата по отпуснатия заем е в размер на 5000 лв., а общата сума, която следва да върне ищецът е в размер на 516, 90 лв., платима тридесет дни след сключването на договора. Твърди се, че уговореният фиксиран лихвен процент е в размер на 3. 38 % /лихва в размер на 16, 90 лв./, а годишният процент разходи /ГПР/ е в размер на 49. 85 %. Твърди се, че в договора е уговорено, че изпълнението на задължението на ищеца ще бъде обезпечено от „***“. Твърди се, че в изпълнение на горното на същия ден ищецът е сключил договор за гаранция с „***“, по силата на който се е задължил да изплати възнаграждение в общ размер на 148, 10 лева. Твърди се, че ищецът е погасил изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ размер на 665 лв.

Твърди се, че последната е изплатена на „***” ***. Твърди се, че гореописаните договори са нищожни /недействителни/ на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречат на законоустановените императивни правила. Твърди се, че 1 процесните договори са нищожни на основание чл.10 ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Твърди се, че настоящият случай касае сключването на договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението до сключването на договорите са използвани изключително средства за комуникация от разстояние. Твърди се, че за действителността на договорите следва да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ (чл. 8 и сл.) и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/.

Твърди се, че настоящия случай тази процедура не е спазена, тъй като доставчиците „***“ *** и „***“ не са изпълнили императивно вменените им задължения да предоставят на ищеца С.С. в качеството му на потребител изискуемата преддоговорна информация, не са получили валидно съгласие на потребителя за сключването и изпълнението на договорите, както и за условията, при които последният може да се откаже от тях. Твърди се, че всички разменени между доставчиците и потребителя електронни съобщения не отговарят на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ. Твърди се, че по своята същност те представляват електронни документи, които обаче се явяват неподписани такива, тъй като не е спазена предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен автор /например чрез квалифициран електронен подпис/, респективно същите нямат т. нар. „формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от ГПК. Твърди се, че ответното дружество е приело за сключени процесните договори с ищеца в нарушение на предвидените императивни правила, без последният да е изразил валидно своето съгласие. Твърди се, че е нарушено изискването процесните договори да са написани по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договорите да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договорите. Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 7 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно общият размер на кредита. Твърди се, че за действителността на договора е необходимо в общия размер на кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на получаване от кредитополучателя, как се изплаща същата /в брой или по банкова сметка/ и кога следва да бъде изплатена. Твърди се, че в случая е налице единствено 2 формално посочване на размера на отпуснатия заем /500 лв./. Твърди се, че липсва посочване на начина, по който ще бъде изплатена сумата, както и в какъв срок. Твърди се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Твърди се, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Твърди се, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 49. 850 %, е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19 ал. 1 вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и 4 от ЗПК. Твърди се, че в договора единствено е посочен фиксиран лихвен процент по заема от 3. 38 %, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Твърди се, че освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието на договора не са включени всички останали такси и разходи (в това число възнаграждение по сключения договор за поръчителство), индивидуализирани по вид и размер, и водещи до различен размер на ГПР от посочения.

Твърди се, че съгласно решение от 20. 09. 2018 год. по дело *** год. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат е условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“. Твърди се, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв /в размер на 396. 00 % за конкретния договор/ е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като в тази връзка не е посочена и общата сума, дължима от ищеца. Твърди се, че в т. 5 от процесния договор е посочено, че 3 заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „***“ в полза на „***“ ***. Твърди се, че на същия ден ищецът С.С. се е задължил да заплати на „***“ възнаграждение в общ размер на 148, 10 лв., която сума впоследствие е изплатена заедно с останалите дължими суми по кредита на „***“ ***. Твърди се, че в настоящия случай сключеното с „***“ съглашение не отговаря на принципното значение и цел на договора за поръчителство, тъй като смисълът на последния се изразява в гарантиране на изпълнението на задължението на длъжника към кредитора. Твърди се, че предвид обстоятелството, че ищецът е сключил такъв договор за поръчителство, с лице, избрано и посочено от кредитодателя, за което е заплатил такса, равняваща се на близо половината от размера на отпуснатия кредит, без да е налице неизпълнение на задълженията от негова страна, може да се направи единственият обоснован извод, че сключеният договор за поръчителство излиза от присъщата функция за обезпечаване на заема, а има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита. Твърди се, че настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Твърди се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Твърди се, че в съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. Твърди се, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от точно определено лице- „*** , в полза на „***“ ***, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. Твърди се, че замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно към този момент да бъде направена 4 преценката дали да бъде отпуснат кредитът, както и при какви условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Твърди се, че въпреки това на длъжника се вменява задължение да сключи договор за поръчителство с точно определено лице, за което да заплаща и възнаграждение, вследствие на което дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.

Твърди се, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна, тъй като същата е във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143 ал. 1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/- не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до неравновесие в правата на страните. Твърди се, че клаузата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора- чл. 143 ал. 2 т. 19 от ЗЗП. Твърди се, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. Твърди се, че от начина, по който е формулирана процесната клауза и особено от изречение трето „Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита“ става ясно, че в случая се касае за едно общо „тристранно“ споразумение между ищеца С.С., „***“ *** и „***“. Твърди се, че целта на включване в правоотношението на третото свързано с ответника лице „***“ е заобикаляне на изискванията на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и чл.10а ал. 2 от ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице „поръчител“.

Твърди се, че впоследствие обаче тези такси се заплащат на заемодателя „*** ***. Твърди се, че от една страна одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо води до одобряване и на обезпечението, а от друга страна кредитът е уговорен и се предоставя само и единствено при поръчителство на точно определено трето свързано лице. Твърди се, че тази клауза е уговорена още при сключването на договора с „***“ ***, без да бъде предоставена възможност на потребителя да посочи избран от него поръчител и е абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за получаването му.

Твърди се, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19 ал. 1 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК „***“ *** не е включило в ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по сключения с „***“ договор за възлагане на поръчителство от ищеца, което по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради 5 което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ЕПР. Твърди се, че получаването на сумата по кредита е било обусловено от сключването на договор за поръчителство, от страна на кредитополучателя, за което той дължи възнаграждение в общ размер на 148, 10 лв. Твърди се, че това обстоятелство безспорно е било известно на „*** ***, предвид това, че сключването на договора за поръчителство е предвидено в самия договор за потребителски кредит. Твърди се, че сумата в размер на 148, 10 лв. е част от общо дължимата сума по кредита и макар в договора да е посочено, че същата представлява възнаграждение за поръчителство, предоставено от „***“, същата е заплатена от ищеца на „***“ *** /което не я е прехвърлило впоследствие на „***“/ като част от дължимите суми по самия кредит. Твърди се, че според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, поради което на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. Твърди се, че „***“ *** е нарушило императивното правило на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и незаконосъобразно не е включило таксата за поръчител от 148, 10 лв. в размера на ГПР. Твърди се, че при условие, че същата е била законосъобразно посочена, действителният ГПР е щял да възлиза на 396, 00 %. Твърди се, че поради това е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.