Решение № 374 от 25.06.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 374 гр. София, 25.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов при участието на секретаря Анжела Д. Богданова като разгледа докладваното от Маргарита Георгиева Касационно гражданско дело № 20248002103246 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на Република България и на П. Б. Т., чрез адв. Й. Н., срещу въззивно решение № 88/15.04.2024 г. по възз. гр. д. № 492/2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново.

По двете жалби с определение № 1005/04.03.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта му по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие незаконно повдигнато обвинение. Касационният контрол е допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за задължението на съда да обсъди всички доказателства и установените с тях правнорелевантни факти, имащи значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от незаконно наказателно преследване; и за критериите, относими към принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

По тези въпроси в съдебната практика на ВС и ВКС се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. При изграждане на преценката си за справедливия размер обезщетение по чл. 52 ЗЗД, съдът следва да съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената 1 процесуална принуда и тежестта на уврежданията (вж. - т. II от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК; решение № 197/16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016 г., III г. о., решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., IV г. о., решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III г. о., решение № 174/12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г., IV г. о. и др.). Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, който винаги се основава на конкретни факти и на индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбите и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т.

3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца вреди от незаконно повдигнато обвинение. Посочено е, че с постановление от 25.02.2016 г. ищецът бил привлечен в качеството на обвиняем по ДП № 46/2015 г. по описа на СО – СП (пр. пр. № 434/2015 г. на Специализираната прокуратура) за престъпление по чл. 321, ал. 6 НК - за това, че за времето от м. ноември 2013 г. до м. ноември 2015 г. в [населено място] се сговорил с повече от едно лице – С. М. С., М. П. В., М. М. С., П. Г. Н. и И. Й. К., да върши в страната престъпления, чрез които се цели да се набави имотна облага. Спрямо лицето е постановено предварително задържане за срок от 72 часа, след което е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 7 500 лв. (определение от 15.04.2016 г. по ЧНД № 1126/2016 г. на СпНС). С постановление от 27.02.2016 г. на ищеца е наложена забрана за напускане пределите на Република България. Взетата мярка за неотклонение и забраната за напускане пределите на страната са отменени с постановление на прокурора от 30.08.2017 г. С постановление от 14.07.2021 г. наказателното производство спрямо ищеца е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК - поради недоказаност на обвинението по чл. 321, ал. 6 НК от обективна и субективна страна.

За да счете, че искът за неимуществени вреди е основателен за сумата от 40 000 лв. и е неоснователен за разликата до 150 000 лв., въззивният съд е взел предвид възрастта на ищеца и обществения му статус – държавен служител на ръководна позиция в ТД на НАП – В.Търново; продължителността на наказателното производство (5 години и 5 месеца) и 2 тежестта на взетата мярка за неотклонение; че престъплението, за което е обвинено лицето, е тежко по смисъла на чл. 93, т.7 НК и е засегнало сферата на професионална реализация на ищеца. Обсъждайки събраните по делото доказателства, вкл. съдебно-психологичната експертиза, съдът е приел, че причинените на ищеца неимуществени вреди значително надхвърлят по интензитет обичайните негативни последици от незаконно обвинение за тежко престъпление. В тази връзка е посочено, че наказателното преследване е било отразено в множество и различни медийни публикации с провокативни заглавия и с негативен контекст за доброто име на ищеца в обществото; че делото предизвикало хроничен стрес за продължително време, емоционално напрежение, срам и унижение на достойнството на лицето, несигурност и неувереност, загуба на работата, социална изолация. Предвид изложеното е направен извод, че обезщетение в размер на сумата 40 000 лв. е справедливо и достатъчно да репарира претърпените от Т. неимуществени вреди.

В жалбите на двамата касатори са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната му част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че при определяне на обезщетението съдът не е анализирал всички релевантни факти и обстоятелства, както и че размера на присъденото обезщетение не кореспондира с критериите и принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и не съответства на действително претърпените от незаконното обвинение вреди.

Предвид отговора на правните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички релевантни обстоятелства и да приложи законовия критерий за справедливост с оглед репариране само на вредите, за които е установено, че са последица от конкретното незаконно обвинение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за частично основателна, а касационната жалба на П. Т. за изцяло неоснователна, поради следните съображения:

По делото правилно е прието, че са налице предпоставките по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата, тъй като наказателното производство по повдигнатото срещу ищеца обвинение е било прекратено. В тази насока въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е съобразил в достатъчна степен значението на някои от тях и връзката им с основанието, на което се дължи репариране на вредите, както и интензитета на наказателната репресия. Вследствие на това неправилно е приложен материалният закон чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е незаконосъобразно завишен.

На първо място, не е отдадено нужното значение на обстоятелствата, че наказателното производство е приключило с постановление за прекратяване в досъдебната си фаза, без да е внасян обвинителен акт в съда; на ищеца е повдигнато обвинение за извършването на едно престъпление, което е „тежко” по смисъла на чл. 93, т.7 НК, но е без предвиден в закона минимален размер на наказанието; извършените с участието на ищеца процесуални действия са незначителен брой; наказателното производство е приключило в сравнително разумен срок (5 г. и 5 мес.).

3

На второ място, съдът не е отчел в достатъчна степен, че с изключение на предварителното задържане (постановено е 72 – часово задържане, но е осъществено такова за по-малко от 24 часа), спрямо ищеца не са вземани по-тежки мерки за неотклонение, които да са ограничили личната му свобода. Наложената на 15.04.2016 г. мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 7 500 лв. и административната забрана за напускане пределите на страната са отменени с постановление на прокурора от 30.08.2017 г., като са били в действие около една година и половина.

На трето място, действително за периода на висящност на наказателното производство Пл.Т. е следвало да понася злепоставящото положение на обвинен, както и това да е предмет на обсъждане и коментари в медиите и сред обществото. Търпените в тази връзка негативни последици, без да се подценяват, не следва да се разглеждат еднозначно, респ. – да се определят като източник на неимуществени вреди с много по-висок интензитет. Медийният интерес е обусловен и от обстоятелството, че ищецът е държавен служител на отговорна позиция в ТД НАП – В.Търново, както и че още петима негови колеги са разследвани за съучастие в извършването на същото престъпление. Образуваното наказателно производство е от категорията дела с висок обществен интерес, за които органите на съдебната власт са длъжни да предоставят информация на медиите, с оглед правото на гражданите да бъдат информирани по въпроси от обществено значение (чл.39-чл.41 КРБ, чл.10 ЕКЗПЧОС). Липсват данни прокуратурата да е предоставяла невярна информация за хода на разследването, а освен това въпросът за конкретното медийно съдържание и понесените от това морални вреди касае преимуществено отговорността на авторите и издателите на медиите. Поради това, неимуществените вреди от накърняване на личната и професионална репутация на ищеца, изживените неудобства, срам и притеснения действително са значими, но същите не са последица единствено от действията на прокуратурата.

На следващо място, въззивният съд правилно е посочил, че незаконното обвинение е рефлектирало в сферата на професионална реализация на ищеца; че последният е бил отстранен от работа и впоследствие възстановен; както и че спрямо заеманите от държавни служители длъжности обществото има завишени изисквания за почтеност и спазване на законите. Не е отчетено в необходимата степен обаче значението на обстоятелствата, че наказателното производство обективно е могло да препятства работата на ищеца в ТД на НАП – В.Търново за кратък период, като след м.05.2016 г. (след решението по к. д. № 2/2016 г. на КС, с което разпоредбата на чл. 100, ал.2 ЗДСл е обявена за противоконституционна) не е имало основание и причина Т. да не продължи държавната си служба. Доколкото след възстановяването му на работа, впоследствие с негово съгласие ищецът е преназначен на друга експертна длъжност (макар по-ниска), то не може да бъде направен извод за необратимо възпрепятстване на професионалното му развитие в рамките на системата на данъчната администрация.

По делото не се установява наказателното производство да е довело до настъпването на дълбоки и непреодолими последици за физическото и психическо здраве на ищеца.

Безспорно нервното напрежение, чувството за срам и неудобство от опетняването на името, 4 преживеният шок, безпокойство и хроничен стрес по време на воденото наказателно разследване са се отразили негативно върху психиката на Пл.Т., в каквато насока са психологичната експертиза и свидетелските показания. Ищецът се самоизолирал, затворил се в себе си, изпитвал страх, вътрешна напрегнатост, несигурност, неувереност и неудовлетвореност, което в съвкупност е довело до нарушения в личния и социалния живот.